Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (30)

29.
Великанът меломан

Гонтран вървеше на юг. Както и приятелите му, той се възползва от първата си почивка, за да проучи най-внимателно картата на Несигурния свят, която бе прерисувал в Ис на хълма край Вратите. Кулата, където бе избягал от смъртна опасност, очевидно беше кулата на Джагател, чиято наивна рисунка неуспешно се опитваше да наподоби морска змия от Безкрайния океан. Напълно логично, Гонтран реши да тръгне по следата на медальона на Тома — единствения знак, който бе известен на всички — и си каза, че докато срещне някой да му покаже пътя, най-добре беше да се отправи към Вирду, тъй като и петимата носеха вирдуански наметала.

Пътят мина през първото селище. Момчето направи опит да разпита за медальона неколцината жители, които успя да види, като им го рисуваше върху пясъка. Всички клатеха глава в знак, че не са виждали такова нещо.

Същият резултат се повтори и във второто село, където пристигна привечер. Хората — дребни, рижави и с млечнобяла кожа — не бяха от разговорливите, което никак не му помогна. Той прекара нощта свит на кълбо в една нива, сгушен в купа сено, след като залъга глада си с последната дажба от провизиите си.

Късметът малко му се усмихна в третото село, по-голямо от предишните две. Той пристигна там малко преди пладне. Възнамеряваше само да напълни раницата си с храна, защото бе установил, че жителите по тези земи не бяха твърде гостоприемни. Тъкмо привършваше на езика ска пазарлъка за цената на няколко ябълки, които да скъта в раницата при една голяма наденица и комат хляб, когато вниманието му бе привлечено от отворената врата на магазин за струнни инструменти. Без повече да му мисли, той хвърли на продавача на плодове скъпоценния камък, който му искаше за стоката си, и се втурна натам. Попадна в истинска пещера със съкровища! По стените й висяха всякакви виоли, арфи и мандолини, в най-различни форми и цветове.

Майсторът лютиер вдигна поглед от работната си маса, погледна посетителя и продължи да работи.

— Ще си купите ли нещо?

Гонтран, замаян от находката си, подскочи. Мъжът беше висок и русокос и никак не приличаше на местните хора, които имаха гъста рижава коса и набито тяло. Със сигурност беше чужденец, който държеше магазинче в това загубено градче поради някакви неясни причини.

— Ъъъ… ами такова — започна момчето, скрито във вирдуанското си наметало, — само си гледам.

Лютиерът се усмихна, развеселен.

— Откога Дребните хора от Вирду се интересуват от музика?

— А откога местните селяни произвеждат струнни инструменти? — не му остана длъжен Гонтран и веднага след това съжали.

Мъжът се разсмя. Гонтран малко се поколеба, но и той не издържа. Смъкна качулката си и се приближи до него.

— Прав сте, не съм вирдуанец. Но и вие не изглеждате тукашен.

Човекът го прекъсна веднага.

— Всеки си има тайни, момчето ми! Я по-добре ми кажи какво мога да направя за теб?

Гонтран взе едно резбарско длето, очерта върху една летвичка контурите на медальона на Тома — нещо като лъв, обграден от пламъци.

— Търся мястото, където може би носят този символ.

Лютиерът се замисли.

— Мисля, че тази рисунка представлява гербът на Ядигар. Това е един град в югоизточната част, в другия край на Хищната пустиня. Пътувал съм много, преди да се установя тук, но никога не съм ходил там. Обаче съм чувал, че е убежище на разбойници и бандити. Наистина ли възнамеряваш да отидеш там, момче?

— Да — въздъхна Гонтран. — Имам приятели, които сигурно ме чакат там.

— Е, тогава на добър час. Ала съветвам те преди това да се помолиш на твоите богове — може да имаш нужда от тях.

Мъжът махна с ръка за сбогом и се върна към работата си.

— Чакайте малко — внезапно рече момчето, което тъкмо преди да си тръгне, застина пред една великолепна цитра. — Колко… да, колко струва това чудо на чудесата?

* * *

Гонтран отново бе поел на път с пълна раничка храна и с новия си инструмент през рамо. От време на време спираше, галеше гладкото тяло на цитрата и дръпваше няколко струни. Тя му бе струвала всичко, което бе останало от диамантите, получени от Гиймо, но изобщо не съжаляваше. Ако изпаднеше в нужда, винаги можеше да припечели нещо, като свири и пее! Стига публиката да не бе от намусени селяни.

Молбите му бяха чути още същата вечер. Бе поел по отклонението на югоизток и новият път като че ли беше по-оживен. Привечер стигна до един лагер от трийсетина празни товарни коли, подредени в кръг, за да осигурят защита от евентуални разбойнически набези.

Продавачите бяха от Фергана, търговско средище от източните области. Бяха продали стоката си във Вирду и се връщаха с джобове, натъпкани със скъпоценни камъни. Тъкмо по тази причина и според практиката в Несигурния свят, който неслучайно носеше това име, те бяха повикали наемници, които да ги охраняват. В случая това бяха хибриди, кръстоска между хора и орки, чиито лица и тела носеха белега на уродливия им произход.

Те се опитаха да отблъснат Гонтран, когато той се приближи и представи за пътуващ музикант, който си изкарва прехраната, като свири и пее от град на град. Ала търговците настояха да се порадват на компанията му около огъня, поради което наемниците старателно го претършуваха и през цялото време го наблюдаваха с подозрение.

Гонтран се опита да запази спокойствие, но не можа да се удържи да не подскочи, когато огромните ноктести ръце грубо заопипваха тялото му. После възвърна самообладанието си и се настани до огъня, където го очакваха търговците, пищно натруфени и нетърпеливи да прекарат една не така скучна както обикновено вечер. Той изпя на езика ска няколко свои забавни песни, които извикаха сълзи от смях в очите на продавачите от Фергана, а после изсвири няколко тъжни мелодии от Ис, които ги хвърлиха в тежка меланхолия.

* * *

Беше вече късно. Един след друг ферганците отиваха да си лягат по колите. Скоро Гонтран се оказа самичък край огъня.

— Никога не съм чувал тези песни. Откъде си, странниче?

Един от наемниците, седнал малко встрани, говореше на Гонтран. Беше толкова огромен, че стърчеше с една глава над събратята си, когато се изправеше, а раменете му бяха толкова широки, че скриваха цяло едно колело на товарната кола, върху която се беше облегнал. Това не беше хибрид. Беше исполин, подобно на Уриен Трой.

— Аз… от… всъщност… — заекна Гонтран — измислям си ги!

— Ти имаш талант. Защо го хабиш по пътищата, където, освен всичко друго рискуваш и живота си? — Гигантът се изправи и дойде при него. Придвижваше се гъвкаво и с бързина, изненадваща за огромното му тяло. — Не искаш да ми кажеш, а?

Гласът му беше кънтящ, спокоен и дълбок. Сивите му очи не бяха зли, а грубо издяланото му лице беше осеяно с белези от меч. Върху кожата на черепа му бяха татуирани дракони. Туловището и ръцете му също бяха покрити с белези от стари рани.

— Най-добрата школа за един странстващ музикант са пътищата, а най-голямото удоволствие е чувството, че сам си е господар и че спи под звездното небе — отвърна Гонтран, който бе потънал в съзерцание на пламъците.

— Отговор на поет — промълви гигантът. — Харесваш ми, малкия! У дома, в степите на Севера, обичаме музиката. Музиката на вятъра в брезите, на цвилещите коне, галопиращи до сетен дъх, на дъжда, който приглушено барабани по палатките ни. Обичаме и музиката на думите, които ни говорят мъдрите старци, децата, които си фантазират, жените, които обичат.

За миг и двамата замълчаха. Гонтран се чувстваше добре. Инстинктивно му се прииска да се довери изцяло на този великан с толкова светла душа.

— Името ми е Гонтран. Гонтран Грюм.

— Аз съм Тофан! — Гигантът се усмихна и разкри зъби на хищен звяр. — Накъде си тръгнал, Гонтран?

— Отивам в Ядигар да открия приятелите си.

— Чудна работа, и аз отивам там. Щом Фергана се появи на хоризонта, казвам сбогом на хората, които са ме наели, и тръгвам към Огнения град. Казват, че владетелят Тунку щедро възнаграждава онези, които му служат добре, и им предоставя възможност да участват в славни битки! Да вървим заедно, музиканте — ти ще ми свириш твоята музика, а аз ще те браня от опасностите.

Стиснаха си ръцете, за да скрепят уговорката. Замалко Гонтран да се окаже с премазана ръка и момчето дори съжали за ръкостискането на вуйчо Уриен, което си беше направо нежно в сравнение с това.