Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (16)

15.
Нападението

— Какво ще правим този следобед? — обърна се Корали към приятелите си.

Времето беше доста намръщено и всички усещаха умора от късите нощи и дългите дни, през които не жалеха силите си. Проснати по корем върху килима в стаята на Гиймо, вече бяха прекарали в бездействие цялата сутрин и ако си бяха мълчали, щяха да прекарат така и остатъка от деня.

— Ами да — продължи тя, — пък и Гиймо си е при нас!

Кадехар бе извикан по спешност в един манастир на Гилдията и поради отсъствието му неговият ученик се радваше на един непредвиден свободен следобед.

— Да отидем на кино? — предложи Гонтран.

— Чудесна идея! — поздрави го Амбър. — Какво дават в Трой тази седмица?

— Мисля, че е някакъв стар филм за машини на времето — отговори Корали.

— Добре — продължи момичето. — Кой е „за“?

Ръцете се вдигаха една след друга, но без особено въодушевление.

Ала понеже не знаеха какво да правят, а както беше тръгнало, съвсем щяха да си загубят времето, най-разумно беше да подкрепят първата добра идея!

— Какъв сладолед предпочиташ, Амбър? — попита Гонтран.

— С ванилия, моля!

— А ти, Гиймо? — продължи той, като подаде своя сладолед на Амбър.

— И аз от същия, благодаря!

— Гледай ти, ние с теб имаме еднакъв вкус! — възкликна девойката, достатъчно силно, за да я чуят всички. — Това е знак!

Зелените очи на момчето й отправиха няколко светкавици, а Гонтран и Ромарик се подсмихнаха. Гиймо се бе надявал след нощта, прекарана на открито, че между него и Амбър има временно примирие. От няколко дни тя наистина беше поразредила закачките си и всичко вървеше чудесно. Е, изглежда, мирът беше приключил и Гиймо въздъхна. Момичетата нямаха ли си друга работа в живота, освен да се заяждат с момчетата? Той нервно се размърда на стола си.

— Тихо! — изшътка някой от залата. — Започва!

Светлината угасна. Злобният поглед на Агата и подигравателната усмивка на Амбър обсебиха за кратко мислите на Гиймо. После той направи усилие да ги прогони от ума си, за да се наслади на филма. Тъкмо да успее, когато усети как една ръка внимателно търсеше да хване неговата. Сърцето му спря за миг. Беше Амбър, която седеше до него. Защо искаше да хване ръката му? Никой не можеше да ги види, следователно не целеше да го засрами пред другите. Имаше друга причина! Дали… дали случайно?… Дали пък тя наистина не изпитваше нещо към него? Сърцето му заби лудо. Какво да направи? Да се престори, че нищо не забелязва? Да й прошепне да престане? Той се опита да възвърне хладнокръвието си. И таз добра, един бъдещ магьосник да не може да се справи с една така неудобна ситуация! Не можа да се удържи да не поруменее. Много му се искаше да смотолеви нещо. Но тя щеше да му се присмее. Какво да прави, какво да прави? За щастие Амбър, уморена да търси ръката му, бе върнала своята на облегалката. Гиймо въздъхна с облекчение.

* * *

— Вярваш ли, че е възможно да пътуваш във времето, както във филма? — попита Ромарик братовчед си.

Когато прожекцията свърши, бяха решили да се върнат вкъщи, като кривнат през гората, за да се полюбуват на завърналото се слънце, което рисуваше чудни картини от светлина през разлистените клони на дърветата.

— Да, сигурно е възможно — отвърна Гиймо. — Не знам как точно, но във всеки случай не с машина!

— Само като си помисля, че в Сигурния свят не познават магията, направо си е смахнато! — възкликна Ромарик.

— Има и още по-откачени неща — включи се Гонтран. — Например те нямат и рицари!

— И пет минути не можеш да бъдеш сериозен, Гонтран! — скара му се Ромарик, който изглеждаше още по-рус под слънчевите лъчи. — Не знам дали от време на време гледаш новините по телевизията, но онези всеки момент ще хвърлят своя свят във въздуха.

— Татко винаги казва — подхвърли Амбър, която по примера на Гиймо се правеше, че нищо особено не се е случило в киното, — че главната заслуга на Ис е, че е избрала най-доброто от Сигурния свят.

— Дааа, във всеки случай не им завиждам за замърсения въздух и за водата, която мирише на хлор — продължи Ромарик. — Но признавам, че много ми се иска да карам кола, „Порше“ или „Ферари“!

— А на мен — да се изкача по стълбите на фестивала в Кан! — добави Корали и затрепка с мигли.

— Това няма нищо общо! — ядоса се Ромарик.

— Е, и? — засегна се момичето.

— Шт! — внезапно ги прекъсна Гиймо. — Не чухте ли странен шум?

Всички замръзнаха. Бяха насред гората, а около тях се разнасяха обичайните природни шумове — чуруликане на птички, шумолене на листа от полъха на вятъра, бръмчене на насекоми.

— Не, не чух нищо — отвърна Ромарик.

— Странно — промърмори Гиймо. — Пък на мен ми се стори… Нещо не е наред!

Той излезе от пътя и пристъпи няколко крачки. Внимателно огледа гората наоколо. Беше сигурен, че е чул ръмжене, спотаено ръмжене, като на мечка. Но нямаше нищо. Не се виждаше никакво животно, нито дори храст, където да се е скрило. Нищо, освен дървета, твърде тънки, за да се скрие нещо зад тях.

— Видя ли нещо, Гиймо? — прошепна Гонтран.

— Не, аз…

Във вихър от листа едно гигантско създание изникна от земята и се изправи пред Гиймо, като изтръгна всеобщ вик на изненада и ужас.

Това беше орк! Едно от онези отвратителни чудовища от Несигурния свят, които Сянката често използваше като войници.

Братовчеди на гомоните, орките им приличаха по външния вид, по сила и по жестокост. Отличаваха се от тях по местообитание — бяха се адаптирали не към морския, а към сухоземния живот. Косите си, сиви и остри, връзваха на тила си с мазна ивица плат. В средата на грубите им, сбръчкани като на гущер лица блестяха малки живи очи на хищно животно. Кожата им, дебела и напукана под грубите дрехи от платно и кожа, приличаше на слонска, а прекомерно дългите им крайници издаваха необикновената им бързина.

Оркът ги беше чакал, скрит край пътя в дупка, издълбана в земята и покрита с клони. Сега стоеше неподвижно с боздуган в ръка и оглеждаше членовете на групата, застинали от ужас.

— Свирни, по дяволите! — кресна Ромарик на Гонтран, който с треперещи ръце бе извадил свирката за спешни случаи от джоба си и надуваше с все сила.

— Ами нали свиря!

Кадехар не се появяваше. Вълна на паника заля хлапетата, които се приготвиха да побегнат. Тъкмо в този момент втори орк гъвкаво скочи пред тях от клоните на дървото, където се беше скрил, и отряза пътя им за бягство.

Първият орк сякаш това и беше чакал, защото размаха оръжието си и с ръмжене се хвърли към Гиймо.

Значи преди малко наистина бе чул ръмжене! Гиймо си плю на петите и се запровира между стволовете на дърветата с надеждата, че така ще се изплъзне на създанието от Несигурния свят. Трябваше да мисли бързо! Вторият орк бе подгонил приятелите му с размахан боздуган. Пред такива противници нямаше да издържат дълго! Поради някаква причина учителят така и не се появяваше. А този път, макар опасността да си беше съвсем истинска, Турсаз нямаше да се изяви спонтанно, както при гомоните на плажа.

Гиймо инстинктивно се наведе и едва избегна огромната ноктеста ръка, която се опитваше да го сграбчи за косите. Затича още по-бързо.

— Амбър! — изпищя Корали. — Амбър!

Също като Гиймо, Корали безуспешно се опитваше да се отскубне от орка, който се бе спуснал след нея, когато останалите се пръснаха. Въпреки едрия си ръст, той беше пъргав и клоните, които девойката пускаше върху него, когато прекосяваха сечището, не успяваха да го забавят. Когато ги видя, Амбър се втурна на помощ на сестра си.

— На ти това, гадняр! — извика тя и хвърли в лицето на орка шепа пръст, която за миг го заслепи — колкото да позволи на Корали да вземе малко преднина.

Звярът нададе яростен вой и насочи вниманието си към храброто момиче. Ромарик и Гонтран на свой ред се опитаха да привлекат орка към себе си, като го ругаеха и го замеряха с парчета дърво. Напразни усилия: побеснялото същество ожесточено преследваше Амбър, която, все по-задъхана, напрягаше всичките си сили и умения да избягва ударите с боздуган, които валяха около нея.

Гиймо побледня. Трябваше да й помогне! Единствено той имаше сила да се изправи срещу чудовищата! За щастие оркът, който го преследваше и може би беше по-стар от другия, вече се уморяваше и чиракът съумя да вземе инициативата в свои ръце. Той промени посоката и започна да се приближава към приятелите си. Едновременно с това се помъчи да се концентрира и през очите му преминаха всички графеми. Когато стигна до Ингваз, двадесет и втората, тя леко се изду. Инстинктивно, чиракът магьосник я призова. Точно тогава настигна Амбър и двамата орки се озоваха един срещу друг. Чудовищата се спогледаха и спряха да тичат. Ромарик, Гонтран, Корали, Амбър и Гиймо също спряха и запъхтени, се опитаха да си поемат дъх. За миг времето сякаш застина.

После, с крясъци и размахани с все сила боздугани над главите си, двамата орки заедно атакуваха групата, която отново се пръсна с викове и писъци.

Този път Гиймо не помръдна. Затвори очи. Трябваше да се концентрира, да създаде празнота, да забрави двуметровите зверове с остри зъби и страховити оръжия! Ингваз просветна в тъмнината на затворените му клепачи. Той зае Стадха, във формата на графемата, отвори очи и извика в мига, когато орките се нахвърляха върху него:

— Ингваааааз!

Първият орк рязко спря, сякаш бе стъпил в капан с остри зъбци. Изненадващо прикован към земята, той напразно ревеше и се мяташе във всички посоки — не можеше да направи и крачка напред! Ала другарят му продължи да тича към момчето.

Гиймо се паникьоса. Графемата на приковаването се бе задействала наполовина! Беше твърде късно да призове друга, а и знаеше, че няма да му достигнат силите. Единственият изход беше бягството! Тъкмо това възнамеряваше да предприеме, когато от най-близките дървета изникна някаква фигура и се сблъска с орка в мига, когато щеше да се хвърли върху Гиймо.

— Тома!

Наистина беше Тома, който се бе появил по най-чудодеен начин и се бореше с всички сили с чудовището! Гиймо се поокопити, грабна един клон и заудря орка, като се стараеше да не уцели Тома. Ромарик, Амбър и Гонтран притечаха на помощ. Но битката беше неравна, Тома губеше кръв и отслабваше, ухапан по ръката. Оркът се изправи, обезумял от ярост, и с рев повдигна младия си противник, когото бе стиснал за гърлото, когато Кадехар се появи, задъхан от пътя, който бе изминал, за да дойде.

Когато го видя, звярът се вцепени, нададе вик на ужас, пусна Тома и се опита да избяга. Магьосникът насочи към него силата на Ингваз и оркът завърши своя бяг при другаря си, дращейки безпомощно по земята.

Кадехар пристъпи към Тома, който лежеше безжизнен.