Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (6)

5.
Странно посещение

— Добър ден, скъпи, как се чувстваш днес? — попита Алисия сина си и остави на нощното му шкафче поднос с обилна закуска.

— Не много зле — отвърна Гиймо и се изправи, за да се подпре на възглавницата.

— Направих ти филийки точно както ги обичаш — добави тя и дръпна завесите. — С масло и много течен шоколад!

— Ммм! Страхотно!

— Не знам как ги ядеш тези неща — призна Алисия и приседна на леглото до сина си.

— Много лесно — обясни той, като захапа филията. — Гледай сега, мамо: отварям си устата, пъхвам филията вътре и дъвча.

— Ама че глупчо! — Майка му нежно разроши косите му.

След това тя се изправи и започна да разтребва стаята. Гиймо лакомо изгълта закуската, докато майка му подреждаше пръснатите около леглото книги и игри.

Цели три дни момчето не бе напускало стаята си. Когато го доведоха от замъка на вуйчо Уриен в безсъзнание, Алисия Трой бе полудяла от тревога. За щастие Гиймо скоро се свести и се почувства в прекрасна форма. Въпреки това майка му настоя да пази леглото известно време и лекарят дори му написа медицинска бележка за отсъствията от училище. Гиймо ни най-малко не се възпротиви: три дена без училище, какво по-хубаво от това!

Майка му се върна при него и постави ръка на челото му, за да провери температурата.

— Докторът каза, че утре можеш да отидеш на училище — доволна обяви тя.

— Страхотно! — възкликна Гиймо е гримаса.

Тъкмо в този момент някой почука на входната врата.

— Добре, оставям те — каза Алисия. — Не прекалявай с игрите на компютъра. По-добре си почивай, момчето ми.

Тя забърза надолу по стълбите. Гиймо въздъхна. Трябваше да опре челото си до радиатора, докато майка му беше обърната с гръб. Така може би щеше да си спести училището (и Агата) чак до края на седмицата. Но това не беше решение на проблема и той го знаеше отлично. Ето и равносметката: днес беше пропуснал часовете по математика и фехтовка: щеше да ги навакса в събота и неделя. Но вчера и завчера положението е било наистина сериозно: плуване (щеше да плува утре вечер, за да не изостане от програмата), коригански (езикът на кориганите — ненавиждаше го), френски (вече не си спомняше дали беше граматика или анализ на текст), физикохимия (тъкмо сега обясняваха сложната карта на ветровете в страната Ис) и ска (езикът, използван в Несигурния свят, който им преподаваха за обща култура, нещо като латинския в Сигурния свят — не беше кой знае колко трудно). Въздъхна още веднъж, този път дълбоко. Точно тази седмица нямаше да може да се шляе след занятията!

Проскърцването на стълбището го изтръгна от мислите му.

— Мамо! Кой е дошъл?

Никакъв отговор. Стъпките отвън спряха.

— Мамо! Ти ли си?

Сърцето на Гиймо заби ускорено. Ставаше нещо странно. Той наостри слух: откъм долния етаж не се долавяше никакъв шум. Стълбището отново заскърца.

— Мамо?

Тишина. Положението ставаше обезпокояващо. Гиймо скочи от леглото си. Без да се преоблича, той се втурна към шкафа както си беше в светлосинята пижама. Извади учебния меч, с който вкъщи упражняваше ударите, изучавани в часовете по фехтовка, и се скри зад вратата. Дръжката бавно се завъртя: някой влизаше! Някой несъмнено искаше да го изненада, някой, който може би бе сторил зло на майка му там долу! При тази мисъл Гиймо стисна още по-силно оръжието си.

В стаята безшумно се промъкна нечий силует. Момчето само успя да види, че това е мъж, облечен в голям тъмен плащ: като размаха меча, то с вик се хвърли върху натрапника. Той се обърна, хвана ръката на Гиймо и го обезоръжи. Всичко продължи не повече от миг.

— Хей, момчето ми! Странен начин да посрещаш гости!

Все още замаян от бързината, с която бе обезвреден, Гиймо не можа веднага да разпознае противника си.

— Магьосникът! Магьосникът от миналата вечер! — промълви той.

Не вярваше на очите си.

— Точно той, моето момче! — потвърди посетителят, като го гледаше доброжелателно.

Мъжът беше по-скоро висок, добре сложен. Късо подстриганите му коси, четвъртитото лице и стоманеносините му очи му придаваха суров вид, който никак не подхождаше на мекия му глас и топлата усмивка. Трудно беше да се определи възрастта му, но със сигурност не беше толкова стар, колкото се опитваше да изглежда. Под тъмния плащ — белег на принадлежността му към Гилдията — носеше здрави и удобни дрехи, каквито имаха всички пътешественици. А на рамото му висеше и захабена платнена торба.

Той накара Гиймо да седне на ръба на леглото и се настани до него.

— Не ти липсва смелост, малкия! Обаче атаката ти беше твърде бавна…

— Какво сте направили с майка ми? — нападателно го прекъсна момчето, на което никак не се нравеше насмешливият тон, с който му говореше мъжът.

— Майка ти? Мисля, че в момента тя ми приготвя чай в кухнята.

— Лъжете! — излая Гиймо, като вече усещаше как сълзите му напират.

— Хайде, момчето ми, успокой се! Вярно, че трябваше да почукам, преди да вляза. Много се извинявам, че така те изплаших. Но те уверявам, че майка ти е добре!

В същия момент дочуха стъпки по стълбите и след малко Алисия Трой влезе в стаята с поднос, върху който димеше чайник. Гиймо я погледна въпросително:

— Добре ли си, мамо?

— Ама разбира се, миличко! Защо питаш?

Гиймо изведнъж се почувства като последен глупак.

— Така, за нищо…

— Е, аз ще ви оставя — весело съобщи Алисия, след като остави подноса на леглото. — Учителю Кадехар, ако имате нужда от мен, аз съм в кухнята.

Младата жена излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Гиймо разбра, че се е лъгал: магьосникът си беше най-обикновен посетител, когото майка му като че ли познаваше и чиято единствена грешка бе, че се появи прекалено тихо! Момчето насочи интереса си към причините за това посещение. Какво искаше от него този странен човек и защо майка му толкова държеше да ги остави насаме? Той удържа любопитството си и зачака магьосникът да допие чая си и да му даде обяснение.

След като премлясна от удоволствие, мъжът върна чашата върху подноса и се обърна към момчето.

— Е, малкия, този припадък?

В гласа на магьосника имаше нещо, което вдъхна доверие у Гиймо.

— О, даже го забравих, господине. Докторът каза, че вече съм здрав и утре мога да отида на училище.

Мъжът се разсмя. Топлият му смях окончателно предразположи момчето.

— Казвам се Кадехар. Учителят Кадехар. Колкото до твоя лекар, той е глупак!

Гиймо се зачуди какво да отговори. Магьосникът продължи:

— Глупак е, защото ти изобщо не си бил болен. Чувал ли си за ефекта на Таркен?

Гиймо поклати отрицателно глава.

— В кой клас си, момчето ми?

— В седми, гос… ъъъ, учителю Кадехар.

— Разбира се… Нормално е — поде отново магьосникът. — Часовете по история на Гилдията и на Братството започват едва в осми клас. Значи така, Таркен бил малко момче, което е живяло в Ис преди триста години. Най-обикновено момченце. Един ден обаче присъствало на дуел между магьосници — нещо обичайно за онова време — припаднало и се издигнало във въздуха. Точно като теб.

— Е, и? — нетърпеливо го подкани Гиймо.

— След два дни Таркен се възстановил и инцидентът бил забравен. По-късно постъпил в Гилдията като чирак и показал необичайни способности в магьосническото изкуство. Толкова необикновени, че станал Велик учител на Гилдията, преди да достигне възрастта, която обикновено се изисквала за това, и отворил нови пътища за нашето магьосническо изкуство. Някои по-съобразителни членове на Гилдията намират връзка между припадъка в младежките му години и магическите му способности. Оттогава ние наричаме „ефект на Таркен“ реакцията на някои деца към магическите практики.

* * *

Настъпи тишина. В главата на Гиймо се блъскаха разни мисли. Кадехар се задоволи да го наблюдава с усмивка.

— Аз… значи… аз съм направил като Таркен, така ли? Искам да кажа — запелтечи момчето, — че съм реагирал на магията?

— Да, малкия — потвърди магьосникът. — Когато аз призовах магическите сили, за да превърна мечовете в прах, ти се издигна над земята и припадна.

— Ами… сега? — разтревожено попита Гиймо. — Какво ще стане сега?

Мъжът го успокои:

— Нищо, момчето ми! Ти не си болен. И можеш да си живееш както преди! Обаче…

Магьосникът го загледа настойчиво.

— Обаче какво, учителю Кадехар? — несигурно попита Гиймо.

— Успокой се, момчето ми — подхвана Кадехар. — Повтарям ти, всичко е наред! Просто си казвах, че както Таркен и други преди теб, ти несъмнено притежаваш някакви магьоснически способности. И понеже възнамерявам да остана известно време в този край, мислех си, че може би ще се съгласиш да станеш мой чирак.

Гиймо беше смаян. Припадъкът му, а после този човек, който му предлагаше ни повече, ни по-малко да стане магьосник — не беше ли твърде много за толкова кратко време? Защо никога не го оставяха на спокойствие? Нямаше ли си вече премного проблеми? Ако не е бандата на Агата, то ще е някакъв си ефект на Таркен! А утре, кой знае още какво? Пък и най-вече, особено…

Усети как го обхваща отчаяние. Знаеше, че около тринадесетата си година някои деца ставаха чираци магьосници. Но никога не се беше замислял как ставаше това, просто защото копнееше да стане рицар.

Заинтригуван от мълчанието му, Кадехар го запита:

— Има ли нещо, което те безпокои? Ако мислиш за майка си или за вуйчо си, аз се наемам да получа съгласието им. Ако е заради училището, не се тревожи: ще работим само през някои вечери, в сряда и в събота следобед, както и в неделя…

— Не — опита се да обясни Гиймо, който усещаше как гърлото му се свива, — мисля за… за Братството. Мечтата ми е да стана Рицар на вятъра!

Кадехар стана сериозен.

— Разбирам. Помисли добре, момчето ми. И претегли решението си. Защото, както сигурно знаеш, ако приемеш аз да те обучавам, никога няма да можеш да постъпиш в Братството. Такъв е законът: магьосници и рицари работят съвместно, но никога не се смесват.

Гиймо беше крайно объркан. Какво да стори? Ако приемеше, губеше всякакъв шанс някой ден да носи тюркоазената ризница на рицарите, чиито подвизи го въодушевяваха още от времето, когато слушаше приказки. Вселената на Гилдията на магьосниците — напротив, винаги му се беше струвала странна, дори плашеща. Какво щеше да намери там? Какво криеха тези мъже в сянката на плащовете си? Никога нямаше да узнае това, ако отхвърлеше предложението. В паметта му рязко се откроиха думите на Ромарик: „Има мигове на истината, които не трябва да се пропускат… и мисля, че това е един от тях!“.

А сега може би бе неговият миг. Той реши да се довери на инстинкта си и като впи поглед в студените очи на магьосника, го попита:

— Наистина ли смятате, че трябва да приема?

— Да, Гиймо, сигурен съм — отвърна Кадехар без никакво колебание.

Момчето като че се замисли, после поклати убедено глава.

— Добре, съгласен съм — изрече Гиймо така, сякаш се хвърляше презглава в дълбок вир. — Но вие лично трябва да убедите майка ми и вуйчо ми!

Кадехар се усмихна доволно и стана от леглото.

— Ще се заема с това. Ала преди всичко трябва да скрепим официално нашия договор. — Той затършува в торбата си и извади оттам едно парче въглен. — Това е въглен от иф, единственото по рода си магическо дърво.

Приближи се до Гиймо, взе дясната му ръка и нарисува нещо с въглена върху дланта му.

— Това е знакът на подчинението, което е задължително за всеки, който се учи.

После нарисува нещо и върху собствената си длан.

— Знакът на търпението, задължително за този, който преподава. Сега повтаряй след мен: „Аз, Гиймо, приемам да изучавам магически науки и вземам Кадехар за свой учител“.

Гиймо повтори всичко с неизразимо облекчение. На свой ред Кадехар заяви:

— Аз, Кадехар, магьосник от Гилдията, приемам да преподавам магически науки и вземам Гиймо за свой чирак.

После двамата здраво стиснаха ръце, като смесиха по този начин следите от въглена.

— Няма да съжаляваш, Гиймо. Повярвай ми…

Гиймо се надяваше с цялото си сърце, защото беше твърде късно да се върне назад.