Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (2)

1.
Схватки

Звънецът, оповестяващ края на часовете, още не беше заглъхнал. Гиймо Трой се провря между съучениците си, които се тълпяха в коридорите на колежа. Още бе началото на април, но времето беше хубаво и всички имаха едно-единствено желание — да се втурнат на плажа, да се забавляват, да се къпят, ако водата се е постоплила, и изобщо да разпуснат след твърде дългия учебен ден.

Гиймо също бързаше, но по други причини… За него беше жизненоважно да се добере до двора измежду първите, което щеше да заблуди Агата Балангрю и бандата й и щеше да ги накара да се запилеят из уличките на Даштиказар.

— Хайде де, побързайте, направете път — мърмореше през зъби момчето, докато си проправяше път през шумната ученическа тълпа.

Зад гърба му се разнесе рев:

— Виждам го! Близо е до вратата!

Излишно бе да се обръща: беше разпознал гласа на Тома Кандаризар, второто по важност лице от бандата на Агата. Това удвои настойчивостта му. Вече наближаваше изхода, когато в усилието си да изпревари всички останали блъсна един едър десетокласник.

— Ей, дребен! Искаш да се бием или какво?

— Ъъъ… Не, не, не, разбира се — заекна Гиймо. — Само излизам…

Той хвърли обезумял поглед над рамото на здравеняка, който го държеше здраво. Видя, че Агата, следвана от приятелчетата си, идваше към него с победоносно изражение.

Тя беше високо и слабо момиче с тъмни, късо подстригани коси и черни очи, които проблясваха заплашително над доста широката й уста.

— Пусни го, Марко! — заповяда тя. — Ние ще се заемем.

Така нареченият Марко се поколеба, пусна хлапето, вдигна рамене и се отдалечи. Макар да бяха седмокласници като Гиймо, хулиганите на Агата всяваха страх в цялото училище, дори и сред най-големите ученици.

Агата застана предизвикателно пред беглеца. С пламнало лице, Гиймо на свой ред я изгледа дръзко изпод гъстите си кестеняви коси.

— Охо, мъникът май ни е ядосан! — подигравателно възкликна тя, а хората й, застанали на пост край вратата, се изхилиха.

— Остави ме! Никога няма да ти дам медальона! — извика Гиймо и сви юмруци.

— Ще видим — студено отвърна Агата и направи красноречив знак на едно от момчетата, рижо и набито.

То се хвърли върху Гиймо и след кратка схватка успя да заклещи ръцете му.

— Пусни ме, Тома, иначе ще съжаляваш — задъхано каза Гиймо в ухото на противника си, който само се изсмя.

С походка на безмилостна кралица, Агата се приближи, бръкна под яката на жертвата и напипа малко златно слънце, провесено на тънка златна верижка. Свали го и го нахлузи на собствената си шия.

— Нямаш право — простена жално Гиймо, все така притиснат от червенокоското. — Това е от баща ми.

— Баща ти ли? Мислех, че даже и не знаеш кой е, и дори — добави тя, като приближи лицето си до неговото, — че заради теб е станал отстъпник!

В този момент Гиймо щеше да избухне в сълзи, но гордостта му го възпря и той наведе глава. Точно тогава се появи директорът. Кабинетът му беше наблизо и бе чул високите подвиквания, необичайни за този час на деня.

— Е, деца, какво става тук? — попита навъсено позатлъстелият с годините мъж.

— Ами… нищо, господин директор — отвърна Агата, но вече с широка усмивка. — Гиймо Трой тъкмо ни разказваше някаква случка… много интересна случка! Нали?

Останалите шумно потвърдиха. Директорът се обърна към Гиймо.

— Значи случка, а, момче? — замислено повтори той. — Е, сега не му е нито времето, нито мястото — добави рязко. — Хайде, разотивайте се! Да не съм ви видял преди утре сутрин! Гиймо, ти остани.

Членовете от бандата на Агата се изнизаха от коридора, като хвърляха заплашителни погледи към Гиймо.

— Е, малкия, някакви проблеми? Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Не, абсолютно нищо, господин директор. Честна дума! Мога ли сега и аз да си тръгвам?

Мъжът се вгледа в момчето, което леко потреперваше с насълзени очи, а после и той вдигна рамене.

— Добре, бягай!

Гиймо се втурна навън, шмугна се в улицата и спря да тича едва когато стигна първите хълмове, които се извисяваха край града. Хвърли чантата си в основата на един разцепен от мълния менхир^[1], седна на земята и като се загледа в блещукащия по-долу океан, даде воля на мъката си.

Гиймо бе навършил дванадесет години в деня на есенното равноденствие. Беше здраво и силно момче, макар да изглеждаше слабоват. Не беше твърде висок за годините си и това малко го притесняваше, защото не можеше да се защитава така, както му се искаше, от онези, които изпитваха удоволствие да издевателстват над него. Неприятностите му с Агата бяха започнали от началото на учебната година. И то не защото бе добър ученик (любимата мишена на двойкаджиите) — напротив, оценките му бяха все около средните — а защото по най-непредпазлив начин се бе притекъл на помощ на един дребосък от пети клас, когото бандата на Агата тероризираше. Оттогава се бе превърнал в любимата им мишена за злобни шеги. Винаги се забъркваше в неприятности — това наистина беше по-силно от него! Дали някой ден щеше да се научи да потиска този глупав рефлекс, който въпреки вродената му срамежливост го караше да се бърка в работи, които никак не го засягаха?

Гиймо отметна кичура от челото си. Винаги чорлавата му коса отчасти закриваше леко щръкналите му уши, както и нежното му, мечтателно лице, озарено от искрящи зелени очи и устни, които често се разтваряха в усмивка. Е, в обикновените дни, защото точно в този момент на Гиймо никак не му беше до усмивки.

Грабна едно камъче и яростно го хвърли към пътя.

Негова ли беше вината, задето баща му бе решил малко преди раждането му да напусне страната Ис, за да заживее във Франция, и така да се превърне в отстъпник и да го обрече на участта никога да не се срещнат? А Агата току-що му бе отнела скъпоценния медальон — единствения спомен, който бе оставил на майка му за него!

„Дано кориганите да я отвлекат и да я накарат да танцува до края на дните й!“ — каза си Гиймо.

Той пое дълбоко въздуха, примесен с йодни пари, който бризът носеше откъм морето. Тъй като умееше да се владее, и най-вече заради Агата, която щеше да бъде много доволна да го види нещастен, момчето направи усилие да забрави неприятностите.

Погледът му се зарея по покритите с бледосиви каменни плочи покриви на къщите на Даштиказар, които се допираха една до друга, всяка на по три-четири етажа, надвесени над тесни криви улички. Градът, с постройки от светъл гранит, през изминалата година бе отпразнувал първото хилядолетие от основаването си. Даштиказар Гордия… Колко обичаше този пълен с изненади град, прострял се в полите на планината и отворил обятия към морската шир! Той беше столицата, туптящото сърце на гордата земя Ис!

* * *

Гиймо бе научил от уроците по история и география, че осем века по-рано страната Ис е била малък къс от френския бряг, който се отцепил по време на страховита буря. Ис се понесла в открито море, а после насрещните ветрове я върнали обратно към сушата, където отново заела мястото си. Но това било твърде необичайно място, защото тази страна, превърната в остров, не била отразена на нито една карта и жителите на Франция дори не подозирали за съществуването й. Ис се беше закрепила някъде между Сигурния свят, където се намирала преди това, и Несигурния свят — фантастичен и странен. През една врата се отиваше в първия, а през друга — във втория свят. Двете врати бяха еднопосочни, освен когато Съветът на превото^[2] не решеше, че в Ис има недостиг на продукти от жизнено значение, като течен шоколад или ролки с най-новите филми! Тази предпазна мярка беше единственият начин Ис да бъде защитена и от единия, и от другия свят.

За Несигурния свят бяха известни съвсем малко неща, като например това, че е обширен и крие много опасности. Виж, Сигурният беше нещо различно! В Ис се хващаха подбрани програми на френското радио и телевизия, а и учебните програми с малки изключения бяха досущ като тези във Франция. Нещо повече, неколцина посветени измежду висшите френски държавници знаеха за съществуването на страната Ис: в някои секретни документи тя фигурираше под наименованието „Деветдесет и седми департамент“. Благодарение именно на тези скрити за широката общественост личности, онези от жителите на Ис, които искаха да живеят на друго място и по друг начин, получаваха документи и необходимата помощ, за да се установят завинаги във Франция, в Европа или другаде. Тези хора се наричаха Отстъпници. Те се отричаха завинаги от Ис. Други пък — малцина на брой — решаваха да пробват късмета си в Несигурния свят. Повечето от тях бяха осъдени на скиталчество — най-тежкото наказание, което се налагаше в Ис — но освен тях имаше и хора, жадни за богатства, привличани от неизвестното или наистина отчаяни люде. Всички те ставаха Скиталци.

Колкото до оставащите в Ис, те живееха на голям планински остров, който беше горещ през лятото и студен през зимата, покрит с непроходими гори и необятни ланди^[3] и осеян с градчета, села и колиби, с две думи — досущ като обикновен департамент от Сигурния свят! Но и тук имаше известни различия.

Шум от копита изтръгна Гиймо от размишленията му. На пътя, на няколко метра от него, се бе появил мъж с великолепна тюркоазена ризница, въоръжен с меч, висящ от лявата му страна, и с копие — два пъти по-дълго от коня му. Той пък беше сив, покрит с плетена ризница от стоманени халки, които звънтяха при най-малко движение.

Гиймо скочи на крака.

— Добре ли си, момчето ми? — меко подвикна конникът.

— Да, господин рицарю, всичко е наред, благодаря!

— Не се мотай много из хълмовете тази вечер — продължи мъжът, като погали шията на коня, който пристъпваше нетърпеливо. — Тези дни кориганите празнуват, а знаеш какви шеги обичат да си устройват с хората!

И като се разсмя, конникът кимна на Гиймо и се впусна в галоп към града. Момчето бе дълбоко развълнувано: най-съкровената му мечта, най-безумното му желание бе един ден да принадлежи към Братството на Рицарите на вятъра. Тези рицари, подчинени на командора и на превото на Даштиказар, се грижеха за сигурността на Ис и водени единствено от съвестта си, се притичваха на помощ на всеки изпаднал в нужда човек.

Гиймо се подчини на препоръката на рицаря и пое към къщата, където живееше с майка си, в самото начало на селото Трой, на няколко левги от столицата. Макар и да не бяха най-опасните създания в страната Ис, кориганите бяха непредвидими, а закачките им понякога ставаха жестоки.