Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (37)

36.
Пленници

Гиймо не можа отведнъж да се приспособи към мрака, който цареше в широкото помещение със сводест таван. Първо насочи вниманието си към решетките на прозорците, после към стените — дебели, лъскави от влага и на места покрити с възчерен мухъл.

Скоро си даде сметка, че възможностите за бягство са нищожни. Едва в този момент забеляза, че не е сам в килията — в дъното имаше много хора, събрани на групи. Някои стояха прави, други седяха на импровизирани скамейки от груби греди, ала всички мълчаливо наблюдаваха новодошлия.

— Нали ви казах, че Ядигар е най-добрият план да се намерим! — подвикна радостно някой.

Изумен, Гиймо разпозна гласа на Ромарик, който идваше към него, последван и от други също толкова познати силуети.

— Ромарик! Гонтран! Корали! Амбър! — Като се смееше с глас, той се хвърли в ръцете им. — Не може да бъде! Това е невероятно! Страхотно!

— Да, същинско чудо — измърмори Амбър, след като притисна Гиймо по-силно от останалите. — Какво стана, когато минахме през Вратата?

— Ще ви обясня. Най-важното е, че всички сте живи и здрави!

— Е, бяхме на косъм — възрази Гонтран и вдигна пръст. — Ако знаеш къде се приземих! На върха на една гигантска кула, която…

— Ами аз? — прекъсна го Корали с ръце на кръста. — Да не мислиш, че е по-добре да се озовеш върху прогнил сал сред гадни медузи?

— Сред гадни медузи! — изимитира я присмехулно Гонтран.

— Ако ми позволите… — опита да се включи Ромарик.

— Ами това, че бяхме пленени от разбойници? Да не би да е било шега? — продължи Корали, без да обърне ни най-малко внимание на приятеля си.

— Я да поговорим за твоите разбойници — пресече я Гонтран. — Ако не бях аз…

— Какво? Ако не беше ти? Какво безочие! Нас ни спаси Тофан! Забележи обаче, че ако беше почнал да свириш на цитрата, няма да казвам какво…

— Спокойствие! — извика силно Гиймо, за да бъде чут. — Всички имаме да си разказваме много неща.

— Ами! — каза Амбър. — Другите може би, но не и аз. Нищо особено не ми се случи. С изключение на няколко тежки пристъпа на главоболие.

— И ние получихме главоболие… от твоите оплаквания! — присмя й се Ромарик.

— Ей сега ще получиш още едно, при това основателно! — обяви момичето и тръгна към него.

— Хей, хора, направете нещо! — простена Ромарик, когато Амбър го сграбчи за врата.

Гиймо се спусна към тях, като се преструваше, че ги разтървава. Колко хубаво беше, че се събраха!

Тогава чиракът забеляза, че едно момче, облечено в пъстри дрехи, срамежливо стоеше отстрани.

— О, забравих! — поправи се Ромарик, като заговори на ска. — Това е Тоти. Той не се отделя от нас от пристигането ни в затвора. Другите тук са все възрастни, пък и не твърде любезни.

— Това момче е много свястно — намеси се Корали.

— Никой не е казал обратното — въздъхна Амбър. — Но ние не го изяждаме с поглед като теб!

— Заради костюма е, той му придава нещо, което вие не притежавате: изисканост — обясни Корали.

— Ъъъ… благодаря — отговори Тоти с леко смущение, не толкова от забележката на Корали, колкото от подигравателните усмивки на Ромарик и Гонтран.

— Защо си тук? — попита го Гиймо.

— Прислужник съм в двореца на господаря Тунку. Бях много гладен, откраднах една ябълка и ме хванаха — спокойно отвърна затворникът.

— Ама това е ужасно! — възкликна Корали.

— О, аз имам късмет! Много затворници дори не знаят защо са тук.

— Знаеш ли какво ни готвят? — запита го Ромарик.

— Не. Мисля, че главният офицер на затвора ще дойде да ви го каже, когато има време или желание.

— Очарователно! — подхвърли Амбър. — А дотогава?

— Можем да започнем да си разказваме приключенията — отново предложи Гиймо.

— Чудесна идея! — одобри Корали. — Хайде да седнем в някой ъгъл.

Гиймо, Амбър и сестра й се отправиха към дъното на килията, като разговаряха оживено. Тоти, Гонтран и Ромарик ги последваха.

* * *

— … И след случката в дефилето, тримата пристигнахме в Ядигар — завърши Гонтран, който след Гиймо, Корали и Ромарик разказа премеждията си, — но жалко, че не послушахме Тофан докрай! По негов съвет си хвърлихме вирдуанските наметала…

— И добре сте направили! — потвърди Гиймо. — Дребните хора хич не са добре дошли в Ядигар!

— Да, обаче — продължи Гонтран — Тофан ни каза също да вземем със себе си няколко скъпоценни камъка от разбойническите, а ние не го послушахме. Защото не искахме и ние да станем крадци. И какъв е резултатът? Не можахме да си платим входна такса и се озовахме зад решетките, като прости бандити!

— На човек да му се отще да бъде почтен! — избоботи Ромарик.

— Амбър, твой ред е! — заповяда Гиймо.

— Уф, ами аз… нищо особено не ми се е случило — призна момичето с видимо разочарование. — Озовах се съвсем сама до една Врата, легнала на земята. Чувствах се без капка сила. Краката ми не ме държаха. Спомням си, че си помислих как не е лесно да минаваш от един свят в друг. В корема ми тежеше, езикът ми лепнеше.

— Опиши ни мястото, където е била тази Врата — помоли я Гиймо.

— Беше в дъното на котловина. Наоколо имаше хълмове, покрити с трева, докъдето поглед стига. Извадих си картата на Несигурния свят и си казах, че трябва да съм на Подвижните хълмове.

— Странно — смутено призна Гиймо. — И аз дойдох през тази Врата. Но теб те нямаше, сигурен съм!

— И ти не беше там. Казах си: аз съм сама, това не е нормално, сигурно пак е някаква щуротия на Гиймо! Но най-вече имах ужасно главоболие. Мисля, че заспах за малко. Спомням си, че сънувах коне и дълго препускане. После успях да стана и тръгнах напосоки. Вървях дълго. Когато излязох от хълмовете, попаднах на един търговски керван. Хванаха ме и ме вързаха. Нищо не можах да направя. Бях крайно омаломощена! А това никак не ми е присъщо.

— Потвърждаваме! — едновременно казаха Ромарик и Гиймо.

— После — продължи Амбър, като вдигна рамене — ме вързаха в една кола. Чух как коларят казва на един друг, че ще ме продадат за робиня на някой си Тунку в Ядигар, който щял да плати добре. От това не ми стана нито по-добре, нито по-зле. Имах само едно желание: да спя. И това и правих, докато не ме оставиха тук.

— Да обобщим — предложи Гиймо след известно мълчание. — Ти, Гонтран, си пристигнал в обезлюден град, на върха на тайнствена кула, пълна с книги и с приспособления за правене на магии. Браво, задето си успял да избягаш!

— Като те подгони страхът, можеш да извършиш невероятни неща — скромно отговори Гонтран. — Сега вече ми е ясно какво си препатил, докато се измъкнеш от манастира Гифду!

— Да… е, има ли още нещо, Гонтран? — продължи Гиймо.

— Не. Като изключим това, че обезлюденият град е Джагател, ако се вярва на картата на Несигурния свят. И че веднага ме обзе лошо предчувствие за тази кула. Тъкмо то ми даде куража да избягам!

— Ти, Корали — продължи Гиймо, — си се озовала върху един сал, принадлежащ на Морския народ. По-късно към теб се е присъединил и Ромарик.

— И то по най-лесния възможен начин — изсмя се Ромарик.

— Корали ни разказа каквото е научила за Морския народ. Ти, Ромарик, ни разказа и за жреците.

— Жреците на Йенибохор, от които май всички в Несигурния свят се страхуват — потвърди той.

— Страхуват се и ги ненавиждат — уточни Корали. — Това има някаква връзка с отвличанията на деца.

— Е, ако Агата е била отвлечена от жреците на Йенибохор, грижите тепърва ни предстоят — въздъхна Гонтран.

— Това не е толкова сигурно — намеси се Гиймо. — Медальонът на орка има пряка връзка с Ядигар.

— Ами аз? — засегна се Амбър, задето не бе разказала нищо интересно. — Защо само аз съм прекарала времето си в спане и единствено мен ме боли главата от преминаването през Вратата?

— Това си остава загадка — съгласи се чиракът. — Както впрочем и фактът, че си минала през същата Врата като мен, но по друго време, щом не се засякохме.

— Имам обяснение защо те боли главата: може би ако имаше повече пълнеж… — присмя се Гонтран.

— Престанете, сега не е най-подходящото време за това! — опита се да ги вразуми Ромарик, докато Амбър налагаше с юмруци нахалника.

— Шшшт! Успокойте се! — намеси се Тоти, когото групата нарочно бе изолирала, говорейки на езика на Ис. — Главният офицер идва!

Щракането на ключалки и светлината на факли от другия край на коридора потвърдиха думите на прислужника. Всички затаиха дъх.