Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (15)

14.
Да живее ваканцията!

— Ама че лепка! — възкликна Корали, когато се обърна и видя рижата грива на Тома, който ги следваше на разстояние.

— Така е — съгласи се Ромарик, — но той ни даде обяснение завчера, когато ни уплаши на плажа: заклел се е непрекъснато да бди над Гиймо, който му е спасил живота!

— Вие бяхте ли забелязали, че той върви по петите ми? — попита Гиймо.

— Не! — в един глас отговориха всички.

— Вероятно се е настанил в хана на Трой — добави Корали, която винаги знаеше всичко. — Ханджията е приятел на баща му.

— Това не ме учудва, баща му има приятели навсякъде — лаконично заключи Гонтран, като вдигна рамене. — Какъв идиот, така да ни уплаши!

— Ами ти, с магическата свирка! — присмя се Ромарик и разчорли Гонтран.

— Е, какво толкова! Откъде можех да знам! — защити се той, като отново заглади косата си с ръка.

— Във всеки случай умееш да пазиш тайна — призна Амбър, като отново го разроши.

— Стига де! Ядосвате ме! — изръмжа той и за пореден път приглади косите си. — Кадехар ми повери свирката в началото на ваканцията, за да го предупреждавам и при най-малка опасност за Гиймо! Помоли ме да не ви казвам нищо. Има ми доверие.

— Сега сигурно си скубе косите от яд! — закачи го Ромарик.

— О, я стига, той направи каквото е трябвало да направи — намеси се Гиймо. — Във всеки случай благодаря! Защото ако трябваше сам да ви спасявам…

— Ти не си виновен — успокои го Корали. — Може би ако се беше появил истински гомон, магическата ти сила щеше да се прояви.

— Да, може би — смръщи се момчето. — Е, приятели, трябва да ви оставя. Ще се видим довечера!

— До довечера! — отговориха всички и проследиха с поглед как се отдалечаваше по пътеката към поляната с големия дъб, където го очакваше магьосникът Кадехар за ежедневното им занимание.

Макар да бяха минали само два дни, случката със сянката на плажа вече му се струваше далеч във времето. Ангажиментът на Гиймо към учителя бе придал съвсем различен вид на ваканцията. Той прекарваше сутрините и вечерите с приятелите си, но следобедните часове бяха посветени на изучаването на магически умения. Ромарик изведнъж бе решил да прекарва тези часове в тренировки за бъдещото си рицарство, а Гонтран упражняваше гамите върху цитрата и го наблюдаваше как лее пот. Само Амбър и Корали уплътняваха наполовина новата дневна програма и доста се отегчаваха, след като изчерпеха всички възможни шеги с двете момчета, които им бяха подръка. За щастие, щом дойдеше вечерта, петимата наваксваха пропуснатото, така че заспиваха късно през нощта.

Скоро Гиймо излезе на поляната. Кадехар вече го чакаше, седнал на земята със затворени очи и облегнат на дънера на един дъб. Момчето се прокашля, за да покаже, че е тук.

— Ела до мен — рече му магьосникът, без да помръдне.

Гиймо послушно седна до учителя и се постара да заеме неговата поза.

— Отпусни се и се остави да те завладее енергията на дървото, която тече от корените до най-високите листенца.

Гиймо затвори очи и се опита да се концентрира. Не усещаше нищо. Сякаш отгатнал мислите му, Кадехар продължи:

— Тази медицина има бавно действие, момчето ми. Но бъди спокоен, гръбначният ти стълб ще се възползва и без твоето специално внимание. Но да поговорим, вчера като че ли искаше да ме попиташ нещо?

Предишния следобед бяха прекарали да повтарят отново и отново двайсет и четирите графеми, макар Гиймо напразно да се опитваше да насочи разговора към случката край брега.

— Да, учителю — живо отвърна той. — Исках да разбера…

— Остани в същото положение, с гръб, опрян на дървото! Е, слушам те.

Гиймо изправи Стойката си и продължи:

— Как излязохте от скалата, учителю?

Магьосникът се засмя.

— В действителност не бях в нея, момчето ми! За да стигна до теб, поех по пътеките на Уирд. Първо изчислих траекторията, както в обикновения свят човек определя маршрута си по карта с помощта на компас. След това влязох в Уирд, като се промъкнах в един дъб. Излязох през скалата. Това е всичко!

— Всичко ли? — възкликна Гиймо втрещен, защото не вярваше на ушите си. — Ама как може да се пътува така? Първо си в гората, после чукаш на вратата на едно дърво, то ти отваря, тичаш по някаква пътека, отваряш прозорец в една скала и хоп — озоваваш се на плажа! Това е невъзможно!

— Не е чак толкова невъзможно, Гиймо. Просто е изтощително и освен това изисква отлично владеене на магията, както и добро познаване на Уирд. О, я ми кажи какво би направил ти?

— Аз ли? — учуди се чиракът. — Ама как така?

— Например какво би направил ти, за да отвориш дървото и скалата, за да влезеш и излезеш от Уирд?

— Аз… бих…

— Помисли! — сурово изрече Кадехар. — Чакам.

— Ъъъ… Аз бих… бих призовал Редху! Каруцата, графемата на пътешествието!

— И после? — попита магьосникът, чието лице просветляваше. — Как ще изчислиш маршрута си, за да се ориентираш в Уирд?

— Бих прибягнал към помощта на Пертро — графемата, която прилича на чашка за хвърляне на зарове и която с водач по пътеките в Уирд — отговори Гиймо, който възвръщаше увереността си.

Магьосникът приятелски го потупа по рамото.

— Чудесно, момчето ми, браво. Започваш да разбираш много неща! Но всичко си остава на теория, практиката е невъобразимо по-трудна и опасна! Изрецитирай поемата на мъдростта на чираците магьосници!

Гиймо започна:

— Знаеш ли как да гравираш? Знаеш ли как да интерпретираш? Знаеш ли как да багриш графемите? Знаеш ли как да експериментираш? Знаеш ли как да молиш? Знаеш ли как да жертваш? Знаеш ли как да даряваш? Знаеш ли как да планираш? По-добре да не молиш, отколкото твърде много да жертваш; дарът винаги се възвръща. По-добре да не даряваш, отколкото твърде много да планираш.

— Един ден, момчето ми — поде Кадехар, — ще разбереш напълно смисъла на тези слова! Засега знай, че винаги трябва да си оставаш скромен и предпазлив пред лицето на магията. Да, още въпроси ли имаш?

Гиймо се беше размърдал, както правеше обикновено, когато гореше от нетърпение да разпитва учителя.

— Учителю Кадехар, каква беше позата, която заехте пред сянката на Тома, там, на плажа?

— Добър въпрос, малкия! Това беше Стадха — положение, което възпроизвежда формата на една графема, за да й придаде повече сила, ако я призовеш… Точно тогава, понеже бях изморен от пътуването в Уирд, заех формата на Наутхиз — графемата на бедата, която може едновременно да неутрализира магьоснически атаки и да устои пред физическо нападение. Искаш ли да знаеш още нещо?

— Не, учителю — замислено отвърна Гиймо, като изведнъж си даде сметка колко много има да върви по пътя на магията.

— В такъв случай остави ме да си почина. Днес съм доста уморен. Както рицарите, които не воюват, без да изпитат болка, така и магьосниците не практикуват магията безнаказано! Хайде, момчето ми, тръгвай си! До утре!

Гиймо хич и не чака да го поканят втори път и хукна към Трой.

Приятелите му се бяха събрали в неговата стая и страшно се зарадваха да го видят по-рано от очакваното. Във въодушевлението си решиха вечерта да си направят пикник и да прекарат нощта на открито в ландите, около лагерен огън.

— Сигурни ли сте, че няма да имаме неприятности с кориганите? — за дванайсети път попита Корали, която изпитваше истински ужас от всички истории, които се разказваха за тези същества.

— Напълно — отговори й Ромарик, докато закопчаваше раницата си. — Кажи й и ти, Гонтран, че на мен вече ми писна!

— По това време на годината, красива принцесо, кориганите танцуват само около долмените и менхирите. Достатъчно е да намерим такова място в ландите, където няма нито долмени, нито менхири! Освен това не забравяй — добави той, — че тази нощ ще бъдем съпровождани от един свиреп рицар и един могъщ магьосник!

— Ха, ха, ха… Много смешно, няма що! — обади се Ромарик. — Между другото, кой ще носи раницата е храната? Във всеки случай няма да е някое хилаво човече, което ще се сгъне на две при първия полъх на вятъра!

— Престанете, мърморковци! — намеси се Амбър, която се появи на вратата на кухнята.

После плесна с ръце и като преправи гласа си като на строга учителка, заповяда:

— Хайде, момичета и момчета, по-бързо!

Всички се хвърлиха върху нея, за да я накарат да млъкне.

* * *

Нощта бавно настъпваше.

Бяха ходили дълго, преди да открият идеалното място до една ясенова горичка сред ниски скали, покрити с лишеи. Бяха запалили огън, бяха заровили картофи в горещата пепел, а над жарта бяха поставили шишове с набучени наденички. Похапнаха здраво, като си разказваха смешни истории, които предизвикаха лудешки кикот. После пяха стари песни от Ис, които се предаваха от поколения. След това Ромарик и Корали потънаха в оживен разговор за някогашните времена в Ис, като той превъзнасяше храбростта на рицарите, а тя — накитите на жените, изрисувани върху някои старинни гоблени. Гонтран извади цитрата си от калъфа.

— Колко ни е хубаво така! — въздъхна Амбър, излегната по гръб, за да се наслади по-пълно на меланхоличните нотки, които Гонтран изтръгваше от инструмента си.

— Жалко, че целият живот не е като този миг — обади се Гиймо, който се бе излегнал до нея и с ръце под тила рееше поглед в звездното небе.

Тъмнината скриваше лицата им и само очите им проблясваха. „Да — рече си Гиймо, който с изненада установи, че присъствието на момичето го вълнуваше, — жалко, че целият живот не е като този миг!“