Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (7)

6.
Алисия Трой

Уриен Трой седеше във фотьойла си, изработен от масивен тантревалски дъб, в който обичаше да се вглъбява на прага на нощта, и съзерцаваше танцуващите пламъци в камината. Пращенето на цепениците от кестеново дърво отекваше шумно в голямата тиха стая.

На табуретката до него Валантен бе изпружил дългите си крака и протягаше длани към топлината на огъня. Една цепеница се претърколи в жарта и икономът я върна на мястото й с тежката маша.

— Поврага! — простена Уриен. — Да постъпят така точно с мен! Сега Утигерн и оня идиот Балангрю могат да се хвалят наляво и надясно как са провалили рождения ми ден!

— Хайде, хайде, Уриен — опита се да го успокои Валантен. — Било каквото било. И в края на краищата нищо страшно не се е случило.

— Нищо страшно, а? — изръмжа колосът, като сграбчи страничните облегалки. — Ако не беше Кадехар, онези нищожества щяха да се нанижат един друг!

— Като казахте Кадехар — побърза да смени темата икономът, — дали Алисия не идва довечера заради него?

Уриен се начумери и се сви в креслото си. Учуден от мълчанието, с което бе посрещнат въпросът му, Валантен продължи:

— Какво става? Като че ли не е…

Изведнъж схвана, че лошото настроение на Уриен нямаше нищо общо със злополучния епизод от предната вечер, а се дължеше на някакво много по-сериозно и тревожно събитие. Той търпеливо зачака господарят на Трой да му излее мъката си.

— Представяш ли си — заяви гигантът мрачно, — Кадехар поиска Гиймо да му стане чирак?

Валантен зяпна. На лицето му се изписа изненада.

— Но това… това не може да бъде!

Уриен стана рязко и започна да крачи насам-натам пред камината, в плен на бушуващите си мисли.

— Не, разбира се, не е възможно — каза най-после. — Впрочем тъкмо това ще кажа на сестра ми. Тя трябва да ме послуша. Аз съм главата на фамилията…

Някъде в огромната сграда се разнесе шум от затваряща се врата и в коридора отекнаха стъпки.

— Тя е — предупреди го Валантен. — Искаш ли да изляза?

— Както намериш за добре — избоботи Уриен. — Да не би да имаме нещо да крием, стари ми приятелю?

Двамата мъже размениха съзаклятнически погледи.

После се обърнаха, за да посрещнат Алисия.

Както обикновено, Алисия Трой беше облечена в черно. Черният цвят подчертаваше белотата на ръцете й, които тя не обичаше да крие в ръкави, както и бистрата синева на големите й очи.

Току-що бе навършила тридесет и една години и удивителната й красота щеше да привлича много повече мъжкото внимание, ако не бяха суровото изражение и изразът на огромна тъга, които бяха сложили отпечатък върху лицето й.

Тя се приближи до огъня.

— Брррр! Тук е много по-приятно. Навън духа ужасен мразовит вятър, който направо те вледенява, докато се изкачваш по хълма. Как си, Уриен? А ти, Валантен?

— Много добре, госпожо, благодаря ви — отговори икономът. — Мога ли да ви предложа чай, за да се посгреете? Или топъл шоколад?

— Добре, нека е чай, Валантен, благодаря! — усмихна се младата жена. — А ти, братко, нищо не ми отговори — продължи тя, докато икономът се отдалечаваше към кухнята.

— Добре съм, добре съм — избоботи гигантът, като се чешеше по брадата.

— Май не е съвсем така. — Алисия втренчи в него големите си очи.

— Всъщност не, хич даже не съм добре! — избухна Уриен Трой. — Каква е тази история с Гиймо и магиите?

За миг Алисия се стъписа. После поде, като се стараеше да остане спокойна:

— Тази история, както я наричаш, може би е прекрасна история. Учителят Кадехар, магьосник от Гилдията…

— Знам кой е Кадехар! — прекъсна я Уриен. — Той е почтен човек, не мога да го упрекна в нищо.

— Тогава — кипна на свой ред Алисия — какъв е проблемът? А? Ти, дето наляво и надясно разправяш, че синът ми не го бива за нищо! Че за него не може да се намери място в Ис! Ето че се появява един магьосник, заявява, че Гиймо има всички качества да стане добър чирак, а ти се чумериш и казваш…

— Казвам не! — ревна той. — Не, не и не! Този хлапак няма да припари до Гилдията! Чу ли ме? Аз забранявам това!

Алисия измери брат си с презрителен поглед.

— Като си помисля как постоянно съм те защитавала пред сина ми, а ти винаги си го ненавиждал и той усещаше това…

Тя се приближи до Уриен Трой, чийто гняв бе охладнял пред необичайно ледения тон на сестра му.

— Добре ме чуй, Уриен. — Погледът й беше твърд като стоманено острие. — За втори път в живота ми ти ми забраняваш нещо. Първия път отстъпих, за мое нещастие. Днес ти се противопоставям, за щастието на сина ми!

— Сега не е време да говорим за миналото, но… — опита да се обади Уриен.

— Мълчи, не съм свършила! Ето какво ще стане: ще поверя Гиймо на този магьосник да го обучава и в замяна на твоето съгласие ще забравя разговора, който водихме тази вечер. За да може в сърцето ми да си останеш скъпият ми брат. — Алисия хвърли на брат си един последен поглед, който го накара да потрепери от глава до пети, после му обърна гръб и бързо излезе.

— Тръгна ли си? — попита Валантен и постави подноса върху ниската масичка до креслото, в което Уриен Трой отново се бе настанил.

— Да.

— Е, и?

— Нищо. Остарявам, Валантен. Усещам умора.

Икономът се усмихна и сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Вярно е, че вече не сме в първа младост! Отдавна мина времето, когато бяхме буйни рицари, които се биеха за чест и мир в Ис!

— Имаш право, това време остана далече назад — въздъхна великанът. — Винаги съм отказвал да мисля за това, защото за мен да се заровиш в миналото е начин да избегнеш бъдещето. Но какво бъдеще имаме ние, приятелю? Животът ни не е ли вече зад гърба ни?

— Хайде, не драматизирай толкова — опита се да го разведри Валантен, който бе почнал да се, разчувства.

Те замълчаха и се загледаха в пламъците.

— Обаче сестра ти е страхотна жена — обади се след малко Валантен.

— Да, истинска Трой.

— А също и Гиймо, Уриен, също и Гиймо. Дали не е време да…

Острият поглед на господаря на Трой пресече думите му и той въздъхна. Валантен се изправи, постави една цепеница в огъня и отнесе изстиналия чай в кухнята, като остави Уриен на мрачните му мисли.