Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (33)

32.
Крайно неприятна среща

— Е, къде отиваме сега?

— Чакай да погледна картата. Твоите приятели ни свалиха някъде тук. Пътят наляво вероятно води до Фергана. Мисля, че трябва да тръгнем по него. След Подвижните хълмове трябва да има отклонение за Ядигар.

Корали надникна над рамото на Ромарик и погледна картата без ни най-малък интерес.

— Щом казваш. Но хайде вече да се размърдаме! Още малко и ще се опека на това слънце.

* * *

Шестото племе на Морския народ бе оставило младежите от Ис на края на един бряг, обезлюден от гомоните и на доста голямо разстояние от Йенибохор. Матси плака дълго, когато Корали я прегърна на сбогуване. „Не се оставяй да те мачкат, защото уж баща ти бил само един пазител на вещи. Ти си точно толкова важна, колкото искаш да бъдеш“ — бе й прошепнала тя.

Ромарик стисна здраво ръката на Вал и му благодари за гостоприемството. Дълго махаха с ръце на отдалечаващите се салове, а след това поеха към вътрешността на страната, където, както ги увериха, трябваше да стигнат до един път.

— Вече сме двама — подхвърли Ромарик, докато крачеше през коловозите, издълбани от колелата на безчет каруци. — Скоро ще се съберем! Стига само всички да се доберем до Ядигар. Нали и ти ми каза как веднага си решила, че най-сигурният знак, по който, трябва да се водим, е медальонът на Тома?

— Да, без колебание. Знаеш, че винаги съм имала слабост към бижута.

Ромарик я погледна изненадан. Корали бе започнала да се иронизира без чужда помощ!

— Като поразмисля — продължи той, докато мачкаше картата в ръце, — този медальон е единственото указание, което знаем всички. И аз веднага си помислих за него. Да се надяваме, че и при другите е станало така.

Повървяха в мълчание още малко. Необичайно сериозен, Ромарик изглеждаше и смутен. Ала изведнъж доби кураж:

— Корали, аз… още не съм ти благодарил както трябва за това, че спаси живота ми завчера от медузите… Това, което направи, беше много смело. Не знам дали аз можех да го направя. Във всеки случай никога няма да го забравя.

Корали леко поруменя и погледна приятеля си с признателност.

— Сигурна съм, че на мое място и ти щеше да постъпиш така! А пък аз, напротив, си мисля, че не бих могла да го направя отново.

— Ами! И защо?

— Ужасно ме е страх от медузи! Ама направо ужасно!

— И въпреки това се гмурна!

Ромарик беше поразен. Смелостта, която Корали бе проявила, придобиваше съвсем други измерения! Поласкано, момичето изпита истинско удоволствие от възхищението, което прочете в очите на спътника си. Но не можа да се въздържи да не се пошегува:

— Непременно трябваше да ти покажа новите ми обеци! И понеже ти не се решаваше да дойдеш на сала…

— Е, не, ти наистина си невероятна!

— Благодаря! — намигна му Корали.

* * *

Спряха да починат едва когато падна нощта, в подножието на Подвижните хълмове.

Ромарик запали огън от сухи треви и двамата се настаниха край него да хапнат от пушената риба, която на тръгване получиха от Вал. После се завиха във вирдуанските си наметала и се сгушиха един в друг. Бъдещият Рицар на вятъра дълго не затвори очи.

* * *

По пладне стигнаха до разклона, за който говореше Ромарик: един път се извиваше право на юг. Тръгнаха по него.

— Ако всичко върви добре, още утре би трябвало да съзрем Ядигар — обяви момчето.

— Питам се що за град е това!

— Ако се вярва на думите на Вал, не е градът на мечтите! Според него там си дават среща всички разбойници от Несигурния свят.

— Очарователно! И като си помисля, че сега можеше да съм си у дома, да си седя на терасата и да си пийвам чай с лед! — въздъхна Корали.

Пътят навлезе сред тесни скалисти проходи и тръгна покрай коритото на отдавна пресъхнала рекичка. Нямаше нито едно дърво или каквото и да е растение. Всичко беше потънало в тишина.

— От това място цялата настръхвам! — призна Корали, като се огледа неспокойно. — Да се измъкваме по-бързо оттук!

Ускориха крачка.

Внезапно в дефилето се разнесе дълго изсвирване, което сякаш го изпълни. Двама мъже изникнаха от скалите и препречиха пътя на младежите с насочени към тях оръжия. Разбойници! Първият от тях, изкривен и дребен на ръст, размахваше боздуган и бе вторачил в изплашената до смърт Корали единственото си изцъклено око. От полуотворената му беззъба уста се стичаше слюнка. Вторият, много висок и облечен с меча кожа, размаха копие пред лицата им.

Бяха пленници. Ромарик стисна юмруци: без оръжие всякаква съпротива беше безсмислена. Остави се да му вържат ръцете и краката. Същото направи и Корали.

Разбойниците поеха по една пътечка, която се изкачваше перпендикулярно на пътя. Джуджето водеше, а другарят му, от когото се носеше умопомрачителна воня, вървеше последен.

Стигнаха пред една пещера, чийто вход частично бе закрит от огромна скала. Блъснаха ги навътре. В дъното бяха натрупани затворени и заключени с катинар сандъци. Проснат върху набързо стъкмено легло, един набит мъж кашляше и храчеше кръв, която зацапваше на места тъмната му буйна брада.

Разбойниците ги заведоха при него.

— Пфу! Хлапета… Носят ли камъни?

— Не е кой знае какво, шефе — отговори разбойникът с мечата кожа. — Претърсихме ги и намерихме само това.

Той остави на леглото на шефа си, ранен в гърдите по време на последната засада, малка шепа скъпоценни камъни, златно колие, сребърна гривна и две сини обеци.

— Все е по-добре от нищо — отвърна разбойникът, чиито гърди, обрасли с черни косми, бяха наполовина покрити с мърляви превръзки. — Утре ще решим какво да ги правим. Тунку плаща щедро както за момичета, така и за момчета.

Джуджето се захили, което накара Ромарик да изтръпне, а още повече Корали.

Двамата бяха грубо завлечени в дъното на пещерата, където ги овързаха от глава до пети.

— Това е ужасно! — изстена Корали с трепереща брадичка.

— Всичко ще се оправи — опита да я успокои Ромарик. — Ще се измъкнем, обещавам ти!

Други двама разбойници се излежаваха в пещерата, на хлад и сянка, и с тях и болния предводител пазачите им ставаха петима. Ромарик въздъхна. Бяха твърде много. Започна да крои планове за бягство, които един след друг се сриваха до основи. Може би под прикритието на нощта…

Един млад стрелец с лък, ужасяващо кльощав и със страховит белег през лицето, нахлу в пещерата, задъхан. Съобщи, че в проходите навлизат пътници.

— Добре, всички по местата си — реши главатарят. — Ще оберем и тях и утре изчезваме оттук. В сандъците има достатъчно скъпоценни камъни, с които да си живеем като аристократи!

Това изявление бе посрещнато с радостни възгласи. Разбойниците се втурнаха навън. Ромарик се възползва, за да разхлаби връзките си. Но те бяха стегнати от хора, които си разбираха от работата, и той успя само да прежули китките си. До него Корали се размърда.

— Знаеш ли какво, предпочитам това гадно джудже да стои по-далече от пещерата! — въздъхна тя. — Видя ли го как ме гледаше? Още съм настръхнала!

— Успокой се и се опитай да починеш — отвърна й Ромарик. — Аз съм тук. Ще те пазя.

Но в дъното на душата си знаеше, че е съвършено безпомощен. Ако разбойниците решаха да се захванат с момичето, той щеше само да крещи. Тази мисъл го накара да побеснее и с още по-голямо ожесточение да се заеме с въжетата, отново напразно. Скоро престана да мърда и мълчаливо, за да не тревожи още повече Корали, се остави на отчаянието да го погълне изцяло.