Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (41)

40.
Завръщане в Ис

Всички едновременно се появиха насред ландите, които им бяха до болка мили и познати. В далечината блещукаше морето.

— Ландите на кориганите! Ландите на кориганите! — развика се Ромарик. — Прибрахме се у дома! Успяхме!

Разнесоха се радостни викове. Разскачаха се на всички страни, а Корали дори целуна Кадехар по бузата.

— По-полека, по-полека! — възкликна магьосникът, по-развълнуван, отколкото му се искаше да изглежда. — Да не се бавим, вечерта наближава! Кориганите със сигурност ни наблюдават и вече намислят каква шега да си направят с нас!

Тръгнаха към Даштиказар, като говореха един през друг и се заливаха от смях, както човек се връща от приключение, което е могло да завърши зле.

* * *

— Не ни казахте, учителю Кадехар, как разбрахте, че сме пленници на Тунку? — попита Гонтран, който вървеше редом с него заедно с Ромарик и Корали.

— Познавате ли един великан, покрит с бойни белези, който отговаря на името Тофан? Когато излязох от Вратата, тръгнах право към Фергана, най-близкия град, защото мислех, че и вие инстинктивно сте постъпили така. Във Фергана научих, че някакъв Дребен човек помогнал на един млад роб да избяга. И понеже знаех за откраднатите в Гифду сиви наметала, както и че вирдуанците нямат обичая да помагат на ближния, веднага си помислих за вас! След това търсенето ме заведе в Хищната пустиня, после по Каменния път, където срещнах Тофан, който ме насочи по следите ви. Това е. Няма нищо магическо, ако мога така да се изразя!

— Учителю Кадехар — отново попита Гонтран, — защо Тунку ви нарече „демона Аздар“?

— Аз редовно обърквам плановете му и за Тунку наистина съм демон. Впрочем отдавна трябваше да се сетя, че по един или друг начин той има пръст в тази история с отвличането. Колкото до Аздар, приемам това име, когато ходя в Несигурния свят. Други въпроси?

Ромарик се престори, че не е забелязал иронията на Кадехар.

— Да, учителю Кадехар. Защо от Гиймо се интересуват толкова много — и Гилдията, и Сянката, а и вие самият.

— Не мога да ти отговоря, момчето ми, защото още не знам. Нека да ти го кажа другояче: защото магията намира у него дълбок отзвук.

— А това събужда нечии апетити, знам. Но как можете да обясните, че само след три месеца обучение Гиймо може да прави това, което магьосниците успяват с мъка след много години труд?

— Трудът не е всичко, Ромарик. Във всяко нещо има хора, които са по-надарени от други.

Този отговор не задоволи момчето, но както и братовчед му, то запази разочарованието за себе си и се зарече на всяка цена да си изясни нещата.

Кадехар смени темата:

— Знаете ли, деца, че ще се превърнете в истински герои на страната Ис?

— Герои ли? Как така? — попита Корали.

— Само помислете: отишли сте в Несигурния свят и сте се върнали, без да сте Преследвачи. Това никога не се е случвало! Нещо повече, не се връщате с празни ръце, а връщате на баща й Агата Балангрю, която изтръгнахте от ноктите на един много опасен тип. И носите на Гилдията една изключително ценна магия, която е била загубена в продължение на векове! Какво повече е необходимо, за да станете герои?

След това оживено обсъдиха, полусериозно полу на шега, предимствата и недостатъците на новото им положение на герои.

През това време Гиймо, който вървеше последен, размишляваше. Беше твърде рано за пълно изясняване на нещата: събитията се бяха развили шеметно през последните няколко дни! Ала нещо не се връзваше — нито в приключението им в Несигурния свят, нито в обясненията на учителя Кадехар. Смътно усещаше, че всички са поели по грешната пътека, макар да не можеше точно да каже защо. Всичко беше като потънало в мъгла.

Скоро към него се присъединиха Амбър и Агата. Напрежението бързо нарасна.

Амбър наистина не понасяше продължителните погледи, които Агата хвърляше на нейния приятел.

— Гиймо — изведнъж попита Агата, — наистина ли ти и приятелите ти рискувахте живота си, за да ме освободите?

— Ами… да! — отвърна той, като се чудеше какво е намислила.

— Въпреки всичко, което ти причиних в училище, ти реши да ми помогнеш? — продължи Агата.

— Все пак не е едно и също да загубиш медальон и да въртиш метлата цял живот с вериги на краката! — усмихна се момчето.

Агата рязко спря насред пътя.

— Гиймо, трябва да ти кажа нещо важно.

— Е, не, и дума да не става! — избухна Амбър и пристъпи към нея със свити юмруци.

— Спокойно, Амбър, спокойно — намеси се Гиймо. — Можеш да говориш пред нея, Агата, не крия нищо от приятелите си.

— Не, това, което имам да ти кажа, ще го кажа само на теб.

Амбър се обърна към Гиймо със заплашителен и едновременно с това умоляващ поглед. Ученикът на Кадехар въздъхна и след кратко мълчание каза на приятелката си, чието поведение след новата им среща за него бе неузнаваемо:

— Амбър, остави ни за малко. Моля те.

Тя хвърли още един изпепеляващ поглед на Агата и се отдалечи, като мърмореше тихо. Гиймо се обърна към Агата:

— Е, какво толкова важно имаш да ми казваш?

— В началото смятах да запазя това за себе си. Но си казах, че имаш право да знаеш. Макар да е доста смътна информация и не трябва много да се палиш.

— Е хайде де — въздъхна Гиймо. — Слушам те.

— Добре. Една вечер подслушах разговор между Тунку и съветника. Този някогашен жрец е по-зъл от господаря си, повярвай ми! С една дума, те говореха за повелителя Ша.

— Ша? Вече съм чувал това име.

— Повелителят Ша живее в една кула близо до Безкрайния океан. За него се знаят малко неща. Казват, че имал големи магически сили. Не го обичат, но не го и мразят. Всъщност хората се страхуват от него. Мисля, че Тунку е единственият му приятел. Е, ако това може да се нарече приятел!

— Добре. — Гиймо започна да проявява нетърпение. — Давай по-бързо!

— Те се питаха дали някой ден Ша ще намери сина си, когото откраднали при раждането му и той никога не го е виждал. Синът му сега трябвало да е на около дванадесет години. И понеже знам, че на всяка цена някой иска да те отвлече, и понеже повелителят Ша и Тунку играят една и съща игра, си казах…

Тя не довърши изречението си. Гиймо погледна Агата право в очите. Беше съвършено спокоен, но сърцето му биеше до полуда.

— Благодаря ти, Агата — каза най-после с леко потреперващ глас. — Но все още не знам какво наистина да правя с това откритие.

Те останаха за момент така, неподвижни и мълчаливи. Най-сетне Агата срамежливо се обади:

— Мисля, че ни чакат.

Гиймо сякаш се изтръгна от някакъв сън. Малко по-нататък, седнала върху един камък, Амбър се беше вторачила в тях, скръстила ръце.

— Имаш право. Да вървим.

Когато поеха по пътя, Гиймо добави:

— Заклеваш ли се да не казваш на никого?

— Честна дума.

Дойдоха при Амбър и тримата затичаха, за да настигнат приятелите си.

На небето, в часа, когато вечерният здрач възпламеняваше облаците, първите звезди започваха да блещукат с мека светлинка.