Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (18)

17.
Чиракът се прави на хакер

Гиймо вървеше, посърнал. Вече две седмици с Кадехар живееха в манастира Гифду — свещеното място на Гилдията на магьосниците. На два пъти се бяха срещали с Великия маг и момчето бе разказало на съсухрения старец всичко, което знаеше. Не разбираше защо учителят удължаваше престоя им. Плененият на плажа гомон така и не бе проговорил. Но него какво го засягаше това? Колко му липсваха Ромарик, Гонтран, Амбър и Корали! Имаше чувството, че ги е предал, като е останал далече от тях, и най-вече бе убеден, че пропускаше незабравими неща! Неусетно в съзнанието му изникна образът на Амбър. Ето че му бе мъчно за подигравките на най-заядливото момиче в Ис! Това беше знак, че самотата наистина му тежеше. Той хвърли поглед към един Бъбрив камък, за да се увери, че е на прав път. Ускори крачка по стълбите към партерния етаж.

През по-голямата част от времето Кадехар го оставяше сам. Още в първия ден му разреши — със странно ироничен глас — да се шляе колкото си ще из сградата. Тъй че Гиймо започна да обхожда манастира. Разбира се, както всички чираци, които за първи път отсядаха в Гифду, в началото той се загуби и трябваше дълго да вика из коридорите, докато се появи един магьосник, който го заведе до стаята му.

За всеобщо учудване, отговаряйки на предизвикателството на учителя си, само за един ден Гиймо разбра това, за което на новодошлите им бе необходима понякога цяла седмица: на определени места по стените имаше камъни с издълбани надписи (магьосниците в Гифду ги наричаха Бъбривите камъни), които съдържаха указания за посоките. Трябваше му още един ден, за да разгадае и знаците върху тях. Едва тогава се впусна в разучаване на манастира и много скоро придоби усещането, че го е обиколил целия.

Тъй като в Гифду нямаше друг чирак, с когото да сподели удоволствието от откритията си, Гиймо започна усърдно да посещава многобройните работни зали на манастира. Ето как, освен с Жералд, чийто хаплив хумор беше оценил по достойнство, той се сприятели и с други магьосници. Един от тях беше Кадуан, отговорникът на гимнастическия салон. Той беше възрастен самотен мъж, удивително гъвкав и силен за възрастта си, чиито симпатии бе спечелил с разказа си за приключението с орките.

Всяка сутрин помагаше и на Йожен, който отговаряше за пощата на манастира, да сортира чувалите с писма, които пристигаха в Гифду от четирите краища на страната Ис: обикновени граждани, старейшини на кланове, понякога дори коригани (Гиймо разпознаваше дребния им почерк с много извивки) молеха Гилдията да ги посъветва или да разреши техен спор.

От своя страна магьосниците от Гифду се привързаха към Гиймо, смееха се на шегите му и се забавляваха със сериозността, с която той разнасяше чантата и бележника си на чирак по библиотеки и учебни зали.

Момчето учеше много. Но това положение все пак наистина започваше да му тежи. Та той прекарваше тук ваканцията си, далече от Трой и от своите приятели! Винаги можеше да се върне в Гифду, през октомври или ноември, по време на есенната ваканция.

С въздишка спря пред един Бъбрив камък, който му предлагаше три различни маршрута. Пое по слабо осветен коридор, който трябваше да го изведе до компютърната зала.

След като поздрави Жералд — твърде зает да архивира информация — момчето се настани пред един свободен монитор. По това време на деня — следобедната почивка — домакините от Гифду не бяха много активни, още повече че от няколко дни горещината беше станала нетърпима, а компютърната зала далеч не беше от най-прохладните. Гиймо остави чантата си на ъгъла на масата и включи компютъра.

Той не се отличаваше с кой знае какви способности в тази област, но както повечето ученици в Ис, имаше достатъчно компютърни познания, за да прекарва добре времето си. Започна да се разхожда из менюто, за да намери някоя игра. Тъй като не можа да открие нищо, продължи търсенето в други папки, за да провери дали в харддиска все пак нямаше някоя игра, която Жералд нарочно да е направил недостъпна за чираци. Когато търсачката поиска парола, необходима, за да продължи търсенето, той написа думата „игра“. Отговорът дойде незабавно: няма такъв файл. Естествено, щеше да е прекалено лесно! Написа „забавление“ — пак същият резултат. После опита с различни синоними, а след това с имената на игри, които обичаше. Безуспешно. Тъкмо щеше да се откаже, когато бе написал „Господарят на Кулата“ — игра, която особено много ценеше, и търсачката го заведе до една доста бедна начална страница със звездно небе, върху което беше написано с ръкописни букви единствено „парола“.

— О, взе да става интересно — промърмори Гиймо.

Следваха дванадесет еднакви символа, всеки от които изискваше буква или цифра, а това означаваше, че паролата бе толкова дълга, че на Гиймо нямаше да му стигне цял един живот, за да я налучка.

Стори му се странно, че една обикновена игра има такава защита. Въодушевлението му спадна, но отстъпи място на непоколебима решителност.

— Да си премерим силите, тайнствена игра!

Той започна да натиска клавишите, за да избегне паролата, но нищо не се получи. Познанията му бяха прекалено ограничени, за да разбие системата. Замисли се. Внезапно му хрумна една идея! Той трескаво отвори програмата за рисуване. С мишката старателно изрисува образа, копиран стотици пъти за учителя: Елхаз, графемата на Лебеда, която разрешаваше заплетени ситуации и отключваше ключалки!

Когато свърши, пренесе рисунката върху звездната страница и я постави там, където трябваше да напише паролата. После зачака. Нищо не се случи.

— Сигурно нещо липсва — промърмори си пак Гиймо, докато мислеше трескаво.

С внезапно вдъхновение включи микрофона на компютъра и пусна звука. После долепи устни и прошепна:

— В името на силата на Прамайката и на Дъгата, ти, която пращиш, когато гориш, Елхаз…

Графемата на екрана заблестя, после сякаш се изпари, като изгори символите на паролата. Началната страница потрепна и изчезна, като на нейно място се появи ново меню.

— О, да!

Гиймо стисна юмруци в знак на победа. Каква беше тази игра? Той премина през менютата „Счетоводство на манастира“, „Членове на Гилдията“, „Предполагаеми приятели и неприятели на Гилдията“, „Текущи проекти“… Списъкът беше дълъг. Беше почти невероятно: той бе проникнал в сърцето на централната система! Там, където със сигурност нямаше право на достъп. Хвърли поглед към Жералд, но той беше все така зает да архивира дисковете си.

„Спокойно, спокойно. Във всеки случай ти нямаш зли намерения. Не целиш да навредиш на Гилдията. Следователно това, което правиш, не е чак толкова страшно. Достатъчно е просто да излезеш от програмата, да угасиш компютъра и спокойно да си тръгнеш.“

Докато се опитваше да се успокои, Гиймо трудно можеше да не се изкуши от файловете, които сякаш сами го канеха да задоволи любопитството си.

— „План на Гифду“. Е, все пак не е престъпление да се хвърли един поглед на това!

Той кликна върху иконката и манастирът се появи в триизмерно изображение. Разходи мишката по местата, които будеха любопитството му, и ги видя в едър план, придружени от обяснителни бележки. А той си мислеше, че е видял всичко! В действителност Гифду се простираше под земята толкова, колкото и над повърхността.

Гиймо би искал да отиде навсякъде! Но часът за следобедната дрямка бе изтекъл и неколцина магьосници вече бяха започнали да влизат в залата. Чиракът реши, че е по-разумно да спре дотук.

Принтира общия план на манастира, поколеба се и в крайна сметка извади и списъка на файловете, достъпни чрез тази програма. После внимателно затвори всички отворени прозорци и угаси компютъра. Напъха принтираните копия в чантата си и напусна залата, като отново поздрави закръгленото човече, което, макар и заето, му махна дружелюбно с ръка.