Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (27)

26.
Проява на сила

Горяха факли, затъкнати в металните пръстени по стените, и осветяваха с танцуващия си светлик кървавочервените тапети на огромно кръгло помещение. Гонтран пристъпи няколко крачки. Мястото беше отрупано с мебели, скрити под купища книги и карти, а върху масите бяха разхвърляни епруветки и колби. Някои бяха оставени да се нагряват на газени лампи и съдържащата се в тях течност кипеше на огромни мехури.

„Добре дошъл при Гаргамел!“ — почти на глас си каза Гонтран, като се огледа.

В средата на стаята се издигаше Врата, подобна на онази, през която бяха преминали от страната Ис.

„Пред Вратата бяхме петима, а зад нея се оказвам сам-самичък“ — помисли си момчето.

Скръсти ръце, после почеса брадичка с дясната си ръка, с озадачен вид, какъвто придобиваше винаги, когато потъваше в дълбоки размишления.

Едно беше сигурно: магията на Гиймо бе проработила, защото бе минал през Вратата. Но се бе случило и нещо, което не беше нормално, защото той се намираше от другата страна, но съвсем сам.

Магията не бе много далеч от музиката. Достатъчно беше отклонение с половин тон от партитурата — и мелодията ставаше различна от желаната! Това се получаваше и тогава, когато започнеш партитурата с различен музикален ключ от посочения в началото на петолинието.

Значи най-вероятно се бе случило именно това: всеки бе започнал да свири едно и също парче (Несигурния свят), но с различен ключ (различна Врата)! Защо ли? Той не беше магьосник, но знаеше, че грешката трябваше да се поправи, а инструментите да се настроят отново, за да засвирят една и съща мелодия. С една дума, приятелите трябваше да се съберат отново.

Той тръгна към металната врата, която извеждаше към вита стълба. Внезапно спря. С префинения си слух долови звук, който идваше от това стълбище, звук, който се увеличаваше. Нямаше място за съмнение: един, не — двама души се качваха нагоре.

* * *

Без да изпада в паника, Гонтран потърси друг изход. Огледа се внимателно в мрака наоколо и успя да съзре един отвор, пробит в отсрещната стена на височина човешки ръст. Ако се съдеше по трепкащата от най-лекия повей светлина на факлата, закачена отдясно, отворът, изглежда, водеше навън. Без да губи нито миг, момчето тръгна натам. Процепът беше достатъчно голям и той се провря през него. Трябваше да бърза: шумът от стъпките по стълбите все повече приближаваше. Озова се в проход, подобен на ров и толкова тесен, че можеше да се напредва само пълзешком. Все пак успя да се придвижи, като се залавяше за грапавините на камъните, и най-сетне се озова на свобода.

Беше нощ. В небето блещукаха звезди и бледа луна осветяваше скалните купчини… на двайсетина метра надолу! Още по-надолу морските вълни се разбиваха във високия бряг. Гонтран усети главозамайване, сърцето му затуптя бързо и той затвори очи. Не той, а Амбър и Ромарик трябваше да са тук. Като храбри катерачи, те дори не знаеха що е световъртеж!

Пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да възвърне самообладанието си, преди да отвори очи. Установи, че се намираше почти на върха на една кула. Понеже не можеше и да помисли да избяга надолу, имаше само една алтернатива: или да остане скрит тук и да чака посетителите, чиито стъпки бе чул, да напуснат залата — за което щеше да мине известно време — или да се качи на върха на кулата. Страхът, че отново ще падне в плен на световъртежа, го накара да се откаже да върви напред. Тъй че пое в обратна посока и под прикритието на тъмнината огледа стаята. Там имаше някой! Видя мъж, който се суетеше пред една маса с най-разнообразни химически прибори. Беше обърнат с гръб и Гонтран можеше само да установи, че е висок и слаб. В един момент мъжът протегна някаква епруветка към светлината на една факла и загледа съдържанието й. На дясната му ръка липсваше един пръст.

Другият шум от стъпки по стълбите вече беше съвсем близо. Тежки стъпки, толкова обезпокояващи, че без да чака друг знак, Гонтран реши да опита късмета си на върха на кулата. С неузнаваема бързина се озова в другия край на прохода.

Легна по гръб и започна да се изтегля, с протегнати нагоре ръце, като търсеше опипом нещо, за което да се залови. Озова се в празно пространство, със залепено за външната стена тяло. „Съвсем съм полудял!“ — изстена той.

Никога не беше изпитвал такъв страх.

Като се придвижваше от камък на камък и се стараеше да не поглежда надолу, бавно успя да се повдигне и с усилие да достигне върха на кулата. Прекрачи зъберите и в крайно изтощение се отпусна върху плочите на пода. „И как е възможно на Амбър това да й доставя удоволствие…“ — тръсна глава той.

Сега трябваше да се измъкне от проклетата, кула, по какъвто и да е начин!

За няколко минути се успокои и повъзвърна силите си. Скочи на крака и огледа бързо площадката, където се намираше. Единственият видим изход беше стълбище, което се спускаше във вътрешността на зданието. Но хич не трябваше и да помисля за тази възможност, защото можеше да се закълне, че тъкмо оттам се чуваха стъпките. Смръщи вежди и се наведе над зъберите. Най-после съзря каквото търсеше: гредички, закрепени в стената, които слизаха спираловидно чак до основата на кулата. Несъмнено са били използвани по време на строежа й. Като се въоръжи със смелост, Гонтран стъпи върху първата, като се вкопчи с всички сили в стената.

Слизането му се стори безкрайно, а и често трябваше да спира, за да бърше с ръкав потта, която го заслепяваше. Когато най-сетне стъпи на земята, ръцете и краката му трепереха.

Малка пътечка пред него криволичеше надолу между едри скални блокове. Той се втурна по нея. Прекоси някакви развалини, вероятно от някогашно укрепено селище, от което бяха останали изтърбушени къщи и срутени стени. Когато най-после се почувства на сигурно място, спря. Намести вирдуанското наметало на плещите си и се извърна назад. Загледа се в кулата, която се беше устремила към небето, мрачна и ужасяваща. Потрепери и пое по пътя си.