Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (4)

3.
Напълно заслужена плесница

Жилището на Уриен Трой се издигаше на най-високия хълм в града. Представляваше двуетажна постройка с две четвъртити кули отстрани, обградена от дебела стена и изградена от дялан камък, както всички други сгради в околността, като напомняше повече строг средновековен замък, отколкото дворец за тържествени приеми. Не беше толкова отдавна времето, когато крамолите между основните кланове в страната Ис бяха нещо обичайно.

— Да побързаме! — изшептя Ромарик начело на групичката, която се катереше към укрепения дом на фамилията Трой.

— Спокойно, Ромарик — задъхано отвърна Гиймо. — Погледни, и други идват сега.

Четиримата бяха влезли в павирания двор, където каретите оставяха празнично облечените гости. Моторните превозни средства не се използваха в Ис. Впрочем тук не се разрешаваше нищо, което замърсяваше околната среда.

Електрическият ток се произвеждаше от големите вятърни мелници в Хълмистите ланди, а за битови нужди — от неголеми слънчеви колектори. Отоплението беше с дърва или с гориво, което се извличаше от земните недра с помощта на изобретателна система за каптиране.

— Къде се загубихте? — избоботи белокосият мъж, който посрещаше гостите на входа. — Господарят Трой вече пита за вас!

— Добър вечер, Валантен! — усмихна му се Амбър. — Много съжалявам, но бяхме задържани за един танц… от кориганите!

— Зверове! — портиерът се престори на разгневен.

— Добър вечер, Валантен! — каза Корали и го целуна.

— Добър вечер, Валантен! — поздравиха го на свой ред Ромарик и Гиймо, като му отправиха няколко лъжливи боксьорски удара.

— Всички са се събрали в голямата зала — обяви Валантен. — Наближава часът на досадното слово.

Хлапетата се изсмяха на дръзките думи. Валантен беше много повече от портиер, беше също интендант, домоуправител, доверено лице на Уриен Трой, когото бе придружавал във всичките му приключения.

Подбутвани от него, те влязоха в сградата.

Поеха по широк коридор и се озоваха в голяма зала, затоплена от буйния огън в камината и изпълнена с глъч.

— О, не — простена Гиймо. — Тя вече е тук.

— Къде? — попита Корали, докато се оглеждаше с любопитство.

— До татко, при бюфета — кимна натам Амбър със стиснати устни. — Тя да не е дошла на карнавал?

Силно гримирана, Агата Балангрю на свой ред ги забеляза и им кимна предизвикателно.

— Остави я, Гиймо — въздъхна Ромарик. — Я по-добре да вървим да измъкнем Гонтран от ноктите на вуйчо.

Групичката се насочи към един исполин с рошава сива брада, който говореше на висок глас и при най-малък повод избухваше в гръмовен смях. Около него се бяха събрали много хора, между които и едно момче, което видимо се отегчаваше.

Това беше Гонтран Грюм, който се познаваше отдалече по високия си ръст и грижливо сресаната му черна коса.

— Охо! — провикна се Уриен Трой. — Ето го най-после младото поколение Трой!

— Заедно с верните им приятелки, вуйчо — отговори Ромарик, който бе здраво сграбчен от гиганта, но ни най-малко не се впечатляваше от внушителния му вид. — Ето ги Амбър и Корали Кракал.

— Какви сте ми хубавици! — възкликна Уриен, като едва не премаза близначките в прегръдките си. — Не мога да повярвам, че тази лисица Утигерн е способен да създаде такива красоти! — После се обърна към Гонтран, чието лице беше просветнало след появата на групичката. — Радвам се, че се запознах с теб, млади ми Грюм. И се надявам, че си толкова талантлив, колкото и родителите ти — заяви той и го стисна за рамото.

Като избухна в неудържим смях, Уриен ги изпроводи приятелски, удостои Гиймо с обикновено пошляпване по бузата и поднови прекъснатия разговор. Двамата братовчеди бързо се измушиха към камината, последвани от останалите трима.

— Някой може ли да ми каже дали все още имам дясно рамо? — Гонтран се престори, че подсмърча.

— Какъв мъж! — запревъзнася се Корали.

— Да бе, пълно мое копие… — иронично добави Гиймо, който никога не знаеше дали да се радва, или да съжалява за студенината, с която открай време вуйчо му се отнасяше с него.

— Във всеки случай доста се забавихте! — оплака се Гонтран. — Мога да изтърпя да нося арфата на майка ми, но да понеса и шамарите на вуйчо ви, това си е направо нечовешко!

— Оплаквай се ти! — отвърна му Ромарик. — Знаеш ли колко хора са готови да си платят, за да бъдат представени на Уриен Трой.

— Даже и да се оставят да им смачка рамото! — добави Гиймо.

Малко грубовато, Ромарик притисна братовчед си в прегръдките си, щастлив, че го вижда с чувство за хумор и в малко по-добро настроение.

— Ах, колко трогателна семейна сценка! — се чу внезапно зад тях.

Те рязко се обърнаха. Срещу тях стоеше Агата с неизменния си придружител, по-червенокос и як от всякога, Тома Кандаризар.

— Колко жалко — продължи тя, — че такъв мъж като Уриен е принуден да си избира наследник между един дебилен недорасляк и един тъп простак.

Ромарик се хвърли към нея с рев, но Тома пресече устрема му. И тъй като силите им бяха равностойни, боят не се състоя.

— Хайде, хайде, Ромарик — продължи Агата, като тръсна глава с жлъчна усмивка. — Да се биеш с момиче — ти, който имаш амбиция един ден да станеш рицар!

— Аз също съм момиче — намеси се внезапно Амбър. — Нещо да кажеш за това?

Докато всички се усетят какво става, Амбър се приближи с удивителна бързина и удари плесница на високото момиче, което се вцепени от изненада. Тъкмо този момент избра Уриен Трой, за да помоли за тишина и внимание.

— Ще ми платиш за това! — изсъска Агата и посочи с пръст Амбър, която бе скръстила ръце самодоволно. — А вие…

Така и не довърши изречението. Рязко се завъртя на токовете си и последвана от разочарования Тома, се присъедини към семейството си край бюфета с напитките.

— Сестра ми, вярно, че не умееш да се обличаш, но като е за шамари, нямаш равна на себе си! — призна Корали шепнешком.

— Чудя се дали не трябва да се съчини поема, която да увековечи това събитие — лукаво пошепна Гонтран на Ромарик, докато Амбър спокойно се наслаждаваше на победата си.

— Благодаря. — Това бе единственото, което Гиймо каза на момичето.

— Във всеки случай с вас никога не е скучно! Много се радвам, че се събрахме — подхвърли радостно Гонтран на приятелите си.

* * *

След като Уриен Трой благодари на гостите си, задето са го уважили с присъствието си, подчерта колко е важно да се живее в мир и прие обичайните поздравления за превъзходния му вид в навечерието на шестдесетгодишнината му, всички присъстващи бяха поканени да ядат, пият и да се забавляват. Музикантите от селището засвириха жизнерадостни мелодии и разговорите се възобновиха с още по-голямо оживление.

Гиймо се приближи до бюфета с малобройната си банда. Докато търсеше с поглед майка си, той забеляза, че вуйчо му разговаряше с някакъв мъж, когото не бе виждал досега. Този човек събуди любопитството му. Първо, той носеше дълга тъмна пелерина като на матовете и магьосниците от Гилдията — онази древна институция, която на магическо ниво бдеше за сигурността на страната Ис, така както Братството на рицарите бдеше на реално ниво. Беше същинска рядкост да срещнеш такъв човек извън манастирите, където те се бяха оттеглили! Но имаше и нещо друго: струваше му се, че този мъж го наблюдава.

— Ей, Гиймо, да не спиш? — попита го Ромарик, като го дръпна за ръкава. — Нищо няма да остане! Я опитай тази мекица! И пробвай от онази бира с мед, да те видим какво ще кажеш!

Гиймо се отърси от любопитството си и се насили да уважи ястията. Как му се искаше да прилича на братовчед си! Когато беше с него, всичко изглеждаше лесно. Нямаше никакво съмнение, че един ден Ромарик щеше да влезе в Братството на рицарите, за което двамата мечтаеха още откакто се бяха родили, или почти оттогава. Докато той, Гиймо… Въпреки че изглеждаше крехък, той си знаеше, че не бе чак толкова слаб, но пък не беше и особено силен. И за всичко останало беше така: в училище беше добър, но не блестящ, беше добър музикант, но не даровит, добър приятел, но невинаги много забавен. Понякога се питаше какво намираха другите у него, защо ценяха компанията му! При тези обстоятелства не беше никак чудно, че вуйчо му Уриен винаги бе предпочитал Ромарик пред него. Макар майка му да го упрекваше, че само си въобразява разни неща, той знаеше, че никога не е бил добре дошъл у Трой. Изведнъж се почувства съвсем дребен. Може би най-сетне трябваше да намери мястото си и когато станеше пълнолетен, да тръгне по дирите на баща си и въпреки мъката, която щеше да причини на майка си, да стане отстъпник.

Надигналата се глъчка подсказа, че нещо ще се случи. Дойдоха мъже, които избутаха масите край стените и донесоха още пиене в изобилие. В дъното на залата Валантен се качи на един стол и свил ръце пред устата си като фуния, обяви:

— Дами и господа, балът започва!

Ромарик въздъхна. А Корали бе на седмото небе от радост.