21.
Преминаването
По-късно, когато падна нощта, рицарите се насъбраха край палатките си за вечеря. Моментът се стори подходящ на Гиймо и той се изправи. Увери се, че вятърът продължава да духа откъм стана, после затвори очи и се концентрира. Призова Дагаз, графемата във формата на пясъчен часовник, която, ако бе призована правилно, можете да променя и дори да спре времето.
В един от редките мигове, които прекараха заедно в Гифду, Гиймо бе научил от своя наставник, че не всички графеми се призовават с вик и че много често една и съща графема изпълнява различни функции според това дали е извикана или прошепната.
Когато Дагаз се настани трайно в съзнанието му, Гиймо я прошепна на вятъра, който я пренесе до лагера на рицарите:
— Дааааагаааз…
Действието й не беше мигновено, но се оказа извънредно зрелищно. Известно време рицарите продължиха обичайните си дейности — поддържаха огъня, почистваха оръжието си, бъркаха супата в тенджерите. После постепенно движенията им се забавиха, сякаш тези могъщи воини, облечени в бойни доспехи, внезапно се бяха схванали. Нищо обаче в лицата им не показваше и следа от паника и човек би казал, че изобщо не си даваха сметка какво става.
Накрая те напълно се обездвижиха, вкамениха се като хора, изненадани в ежедневните им дейности от горещата лава на изригнал вулкан.
Групичката нададе възклицания. Не за първи път те виждаха как Гиймо използва магията. Пред очите им чиракът вече бе приковал към земята един орк в гората на Трой. Но това омагьосване беше направо смайващо!
— А стига бе! — изумено прошепна Ромарик.
— Не е за вярване — само успя да каже Гонтран.
Амбър, и тя видимо изненадана, любопитно изгледа повелителя на графемите. Той опита да прикрие смущението си, ала напразно бе постигнал забележителен напредък в магическите изкуства, защото къде-къде по-трудно се оказа да не се изчерви под възхитените погледи на приятелите си!
— Превърна ги в статуи, така ли? — попита Корали, която не можеше да откъсне поглед от застиналите силуети отсреща.
— Не. Те продължават да мърдат, но толкова бавно, че имаш чувството, че са неподвижни! В момента времето за тях тече различно от нашето. Така ще можем да минем край тях, без да ни видят. Ще бъдем прекалено бързи за очите им.
— Е, приятелю — подсвирна Ромарик, — трябва да призная, че сега ти направо ме разби!
— Да, ъъъ… благодаря… всъщност да не губим време, нощта настъпва.
Бързо прекосиха лагера на рицарите, потръпвайки пред празните погледи на вкаменените мъже. Корали спря за миг да изгледа втренчено един капитан е рошава брада, който точеше меча си. Ромарик я дръпна за ръката.
— Чакай малко! Леле… вярно, че мърдат! — възкликна девойката. — Гледай, Ромарик: ако сложа това камъче ето така върху сабята, до точилото, то ще го бутне… Ето! Видя ли?
— Видях, видях — побърза да се съгласи Ромарик, който не се чувстваше никак добре между гордите воини, обезвредени само за няколко минути от някакъв си дребен чирак магьосник. — Хайде, давай да настигнем останалите, вече са стигнали до Вратите!
Корали, на която хич не й се щеше да остане сама, с неудоволствие прекъсна експериментите си. Двамата се втурнаха да настигнат приятелите си.
* * *
— Коя е? — попита Гонтран, като се опитваше да разчете знаците, издълбани върху дървото.
— Онази там. — Гиймо без колебание посочи дясната Врата, след като хвърли един поглед на графемите, изписани върху нея.
— Сигурен ли си? — запита и Корали. — Защото никак не държа да се озова в Сигурния свят.
— Защо пък? Можеш да отидеш в Кан и да минеш по червения килим! — закачи я Гонтран.
— Млъкни, глупчо — отвърна тя и го плесна.
— Шт! — раздразнено се обади Гиймо. — За да отворя Вратата, трябва да направя заклинание. И нека ви напомня, че ще ми е за първи път! Нужна ми е тишина, за да се концентрирам.
— Ами да, това ще ти е за първи път! — пак се разтревожи Корали. — Сигурен ли си, че…
— Сигурен съм в магията, но не и в резултата.
— Ама преди един час нали каза… — възмути се тя.
— … че ще отворя Вратата, и това и ще направя. Но после не съм сигурен в нищо. Тъкмо затова се нуждая от свидетел и ако нещата тръгнат зле, той да отиде при учителя Кадехар и да му разкаже всичко! С надеждата, че той ще благоволи да ни се притече на помощ.
— Свидетел значи — замисли се напрегнато Амбър, — все едно какъв?
— Да, все едно кой, стига да не е твърде глупав.
— Не знам дали ще свърши работа — въздъхна девойката, — но подръка ни е онзи малоумник, който ни следи отскоро и дискретно като стадо слонове. Тома! Излез от дупката и моментално се яви тук!
За всеобщо изумление Тома Кандаризар изникна от един храст и се насочи, внушителен и як, към групата.
— Я виж ти! — гневно се провикна Ромарик. — Ей, ти откога ни шпионираш?
— Остави го — каза Амбър. — Тъй или иначе, само аз забелязах, че върви по петите ни, и какво от това? Пък и в крайна сметка имаме нужда от него.
— Амбър е права — намеси се Гиймо. — Млъкнете!
Той се обърна към Тома, който след битката с орка ходеше с бинтована ръка, провесена на една кърпа.
— Тома, можеш ли да запомниш всичко, което ще направя, за да преминем в Несигурния свят?
Тома, съвършено безстрастен към предишната реакция на групата, кимна. В погледа му се четеше кучешка преданост към Гиймо.
— Ако забележиш нещо, което наистина не е наред, хукваш при учителя Кадехар и му разказваш всичко. Ако нещата вървят добре, чакаш известие от нас в продължение на една седмица. Ако не се обадим дотогава, отиваш при него и му разказваш всичко. Но не преди това! Разбра ли ме?
Момчето изръмжа недоволно, задето трябваше да го изостави, но отново поклати глава в знак на съгласие. Затършува в джобовете си и извади оттам един странен предмет, който изглеждаше направен от сребро и представляваше нещо като лъв, обкръжен от пламъци.
— Вземи, Гиймо — каза той, като пристъпи и протегна ръка е бижуто към чирака магьосник. — За теб е. Взех го от орка, докато се биехме. Там, където отиваш, може да ти потрябва.
Всички се скупчиха около накита и го заразглеждаха любопитно.
— Благодаря ти, Тома — сериозно каза Гиймо, пъхна медальона в чантата и тръгна към Вратите. — А, и още нещо. Не се бави много тук, защото магията над рицарите ще спре да действа след един час. Вие там, готови ли сте?
Ромарик, Гонтран, Амбър и Корали се доближиха до приятеля си, който бе застанал с лице към Вратата за Несигурния свят.
— Дръжте се за ръце и не се пускайте, каквото и да се случи!
Гиймо хвана с лявата си ръка тази на Амбър. После се съсредоточи. Много по-трудно и сложно бе да призовеш една галдра, отколкото графема…
Отначало повика Редху, Каруцата, графемата на пътуването, после призова Ейхваз, Старото дърво, което осигуряваше връзката между различните светове. Всичко сякаш вървеше нормално. Оставаше само да ги свърже с две графеми и да призове полученото цяло: това му отне доста време. Приятелите му стояха със свити сърца, времето им се струваше прекалено дълго и те не смееха да помръднат, още по-малко да говорят, и едва-едва дишаха! Най-сетне е треперещ глас Гиймо докосна с дясната си ръка знаците върху Вратата за Несигурния свят и прошепна заклинанието:
— В името на всемогъщия Път, на Нертхус, на Улр и на Двойния клон, Редху отдолу и Ейхваз отпред, отведете ни! РЕ!…
Дочу се звук на отваряща се врата. Всеки стисна ръката на другаря си още по-силно. С изумление видяха как звездите угасват. Изведнъж Вратата грубо ги засмука и те се гмурнаха в черна дупка, повлечени в страховит въртоп.
Пред очите на вцепенения Тома Вратата на Несигурния свят за миг просветна и Гиймо, Ромарик, Гонтран, Амбър и Корали изчезнаха.
