Ерик Л'Ом
Магьосникът Кадехар (14)

13.
Нова среща

— Хайде, разкажи пак! — замоли се Ромарик, изпаднал в трескаво въодушевление от повторения за десети път разказ на Гиймо пред приятелите му.

— О, я стига! — обърна се към него Амбър. — Не виждаш ли, че вече му е дошло до гуша да го повтаря!

— Какво толкова? — изсумтя русото момче. — Не всеки ден можеш да чуеш истински герой сам да разказва историята си!

— Напълно го разбирам — подхвърли Гонтран присмехулно. — И аз, ако бях някоя кръгла нула, щях да искам да се срещам с изключителни хора, като убиец на гомони или гениален музикант!

В този момент Корали влезе в стаята на Гиймо, където всички бяха намерили убежище от най-горещите следобедни часове. Тя носеше поднос с чаши студена оранжада. Приятелите горещо одобриха инициативата. Кокетката се престори, че приема комплимента за себе си, и вирна брадичка, с което предизвика бурен смях.

Лятото определено започваше добре!

Откакто групата се бе събрала в пълен състав в къщата на Гиймо, часовете летяха бързо и щастливо и всички щяха да загубят представа за времето, ако майката на Гиймо не ги викаше да ядат.

В Ис това беше обичайна практика: родителите изискваха много от децата си през цялата учебна година, ала им предоставяха почти пълна свобода през двата месеца лятна ваканция. Излишно е да се споменава, че всички ученици в страната чакаха с нетърпение този миг!

Разходките из ландите се редуваха със спортни състезания, които приятелите си устройваха на площада на селището Трой, с игри на карти в стаята на Гиймо, с вечерни разговори в гостната, след като бяха гледали видеофилм.

Гиймо често се озоваваше в центъра на радостния водовъртеж. Това, че трябваше да разказва за приключението си, не му тежеше ни най-малко. Понякога сам се изненадваше, че добавя елементи, измислени в хода на разказа, както и че изпитва гордост от блесналите погледи на приятелите му, насочени към него. А в очите на братовчед му Ромарик дори се четеше възхищение и това може би повече от всичко друго го караше да се чувства прекрасно!

Днес се възползваше още по-пълно от тези моменти, защото бе получил от Кадехар, който се бе настанил у вуйчо му Уриен, пълен почивен ден. Още от следващата сутрин отново щеше да дели времето си със своя учител.

— Искате ли да отидем до скалистия бряг? — предложи Амбър, след като пресушиха чашите си до последната капка.

— Страхотно! — одобри Гонтран и скочи на крака. Скоро и другите го последваха.

Шумно се спуснаха по стълбите и излязоха на павираната улица, която криволичеше през цялото селище.

Къщата на Гиймо бе в началото на селото и до нея нямаше други къщи.

От едната страна се простираха ландите, които стигаха до морето, а от другата започваше гъста гора от дъбови и букови дървета, която продължаваше отвъд границите на държавата. Но групичката бе решила да се запъти към любимите си крайбрежни скали.

Гиймо забави ход и скоро се озова до Амбър.

— Защо си наговорила такива неща на баща си?

— Какви неща? — учуди се Амбър и се обърна към него.

— Знаеш какви — почервеня момчето. — За мен и за момичетата от Ис…

— А, това ли? — призна Амбър, като си придаде безгрижен вид. — Ами вече не си спомням. Сигурно тази идея ми е хрумнала и ми се е сторила забавна!

— Обаче в нея няма нищо забавно! — ядоса се Гиймо.

Амбър се престори на изненадана:

— Така ли? Значи това не е истина?

Гиймо се начумери. С това момиче не можеше да се говори сериозно.

Девойката усети, че е попрекалила, и се опита да отклони темата:

— Майка ти постъпи много мило, като ни прие в дома си и четиримата за два месеца.

— Тя си е такава — съгласи се Гиймо. — За нищо на света не иска да бъда нещастен. А щеше да бъде точно така, ако трябваше да прекарам лятото далече от вас.

— Ласкател! — приближи се Корали, която бе оставила Ромарик да обяснява, жестикулирайки, на Гонтран как тренирал за приемните изпити в Братството.

— Майка ми винаги е толкова тъжна! Сякаш се чувства виновна, че се е съгласила баща ми да си отиде и че не ми е родила братя и сестри — въздъхна Гиймо.

— Аз пък давам мило и драго да съм единствена дъщеря! — възкликна Амбър, а сестра й я стрелна с убийствен поглед.

— Важното е, че те обича, нали? — съчувствено заключи Корали.

— Да, така е наистина — уклончиво отвърна Гиймо, сякаш искаше да прогони нерадостните мисли, които можеха да вгорчат щастието му от тези дни.

Скоро съзряха крайбрежните скали от бял варовик, които се издигаха над океана като крехки гиганти, непрестанно променящи вида си под напора на водната стихия, ветровете и дъждовете. Някои бяха разяждани бавно от ерозията, други се рушаха на едри късове. Не бяха толкова внушителни, колкото тези по бреговете на Горчивите ланди или на Златистите планини, където се бе случило отцепването по време на страховитата буря, откъснала Ис от континента. Въпреки това бяха впечатляващи.

Хлапетата поеха по пътеката към чакълестия плаж, след като хвърлиха поглед към Гиймо, който ги успокои с усмивка: няма цял живот да отбягва плажовете на Ис само защото веднъж гомоните са го нападнали!

Докато вървяха, Гиймо описваше на удивените си приятели живота, който криеха тези на пръв поглед негостоприемни скали: когато се спускаха полегато към водата, по тях се развиваха тревни масиви, изпъстрени с червени власатки и многолистен равнец, привличащи пеперуди и понякога таралежи. В пукнатините на стръмните склонове гнездяха чайки, гларуси и керкенези.

— Само не ми казвай, че всичко това си го научил в училище! — прекъсна го Гонтран, докато вървяха по крайбрежните камъчета.

— Не, от учителя Кадехар. Това е част от обучението ми — призна Гиймо.

— И къде е тук магията? — полюбопитства Корали.

— Вече ви казах — отвърна той, — никога не трябва да говоря за това, дори и с вас. Обещал съм.

— Знаем де, знаем — избоботи Ромарик. — Корали го каза, без да иска.

— Тя ги умее тези неща — изпусна се Амбър, преди весело да извика: — Хайде да се катерим! Кой ще се надпреварва с мен?

Идеята не събуди голямо въодушевление. Знайно бе, че никой не можеше да се мери с нея по бързина на катерене. Както обикновено, Ромарик единствен отговори на предизвикателството.

— Това трябва да е някакъв смахнат рефлекс на бъдещ рицар! — присмя се Гонтран. Всички насядаха, за да гледат надпреварата.

Ромарик се катереше, впрегнал всички сили, като придружаваше всяка своя стъпка с ръмжене. Амбър се придвижваше грациозно и набираше височина без видимо усилие. Сякаш танцуваше върху скалната стена, търсейки опорни места за ръцете и краката си с гъвкавите движения на умел балансьор. Бързо взе преднина. Скоро стигна върха на скалата, която бе избрала, под аплодисментите на останалите долу приятели. Въпреки че още таеше обида към нея, Гиймо беше развълнуван. Питаше се дали е виждал по-красива гледка от Амбър, която галеше и опитомяваше скалата.

Колкото до Ромарик, задъхан и плувнал в пот, той просто се присъедини към нея. Тя протегна ръка, за да му помогне в последния метър, и той я прие на драго сърце. Кацнали на една и съща скала, и двамата вдигнаха победоносно ръце. Гонтран, Корали и Гиймо им отговориха отдолу. В този миг Амбър изкрещя:

— Там! Там! Гиймо! Внимавайте!

Побледняла като платно, тя сочеше разтреперана храстите досами морето. Ромарик също се развика и размаха ръце. Тримата на плажа се обърнаха. Недалеч от тях видяха как една сянка се очерта върху пясъка, сянка на широко и набито тяло.

Корали започна да пищи. Гиймо, замръзнал на място, за миг се опита да призове графемата, която го бе спасила последния път, но скоро се отказа: Турсаз се беше появила сама, без да чака да я повикат. Той наведе глава, засрамен заради самохвалството си преди малко, после се изправи, готов въпреки всичко да се защитава свирепо. Видя как Гонтран измъкна от джоба си чудновата свирка и започна да я надува до пръсване, макар че от нея не излезе нито звук.

Внезапно, с ужасяващо пращене и сред гейзер от искри, една от скалите до тях се разцепи и се появи Кадехар. Като се олюляваше, той се втурна между Гиймо и сянката, която не бе помръднала, и зае магическата поза за защита. Времето сякаш замря. Никой не помръдваше, дори не смееше да диша. Миг след това магьосникът се отпусна и гръмко се разсмя.

— Приближи се! Не се страхувай!

От храстите, където се криеше, излезе онзи, чиято сянка слънцето проектираше върху плажа.

— Не се страхувам — избоботи един глас, който всички разпознаха, смаяни.

И тогава, с виновен вид и ръце в джобовете, се появи Тома Кандаризар! Широкоплещесто и набито, момчето пристъпи към групичката, като накуцваше и провлачваше крака.