Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (8)

7

До дървената селска къща можеше да се стигне с кола. Трупът лежеше под сипея, само на двестатина метра по-надолу, там, където гората се спускаше рязко към каменистия бряг на Мьоса. Бе намерен от туристи, семейство, излязло на пикник. Бяха намерили онова, което бе останало от него. Поради лошото време и вятъра, снега и свлачището, а също така и горските „осквернители на гробове“ — както пернатите, така и четирикраките — поради това пиршество на смъртта останките бяха разхвърляни наоколо и скрити. Пред вътрешния поглед на Валман все още бе произшествието във вила „Скугли“, поради което той веднага забеляза разликата — там телата лежаха така, сякаш бяха използван театрален реквизит, завършващ Операта на Смъртта. Тук останките бяха станали сякаш част от околната среда — разхвърляни из гората, те приличаха на малки купчинки от съчки, покрити неясно защо с парцали. Дори черепът, намерен върху малка могила, покрита със скреж, там, където клоните на боровете не пропускаха слънчева светлина, бе придобил някаква мирна геометрична форма и приличаше на закръглен камък, скрил се сред другите обработени от леда камъни. Полицията бе оградила мястото, на което бе открито тялото, с лента. Бе очевидно, че за да се възстанови скелетът, трябваше да се разшири района на търсене. „Шибана работа“ — помисли си Валман, но нямаше как да се отърве от нея, поне докато останките от дрехите не помогнеха да се установи личността на умрелия.

— Може да е гъбар? Да се е подхлъзнал и да е паднал долу… — попита с надежда той. Думите му го поуспокоиха малко, защото го приближаваха до реалността и прогонваха виденията.

Стоящият наблизо полицай го погледна.

— Възможно е. Дрехите му обаче не са за разходки. А и не намерихме кошничка.

Кошничка, разбира се. Отличителният знак на всички гъбари — не бяха намерили нито нея, нито широк нож, а нали само безмозъчните любители късат гъбите с ръце и ги събират в найлонова торбичка.

— Ще направим лабораторна експертиза и ще разберем повече — каза убедено той. Напразно. Младият полицай бе наблюдателен, отговаряше бързо, така че още преди началото на разследването Валман имаше чувството, че са го изпреварили. Валман го попита как се казва, просто за да демонстрира авторитета си, което бе още един безсмислен похват. Полицаят му каза, че се казва Фейринг. Аксел Фейринг. Изглеждаше готов да разследва случая. Кимвайки, Валман отстъпи безцелно няколко крачки назад. Не се чувстваше добре тук. Криминалистите оглеждаха местонахождението на останките и отбелязваха разположението им. Поставените от тях бели колчета с пластмасови етикети изглеждаха неестествено, дори като чужди за мястото, за разлика от човешките останки. Стволовете на боровете приглушаваха думите, казвани от полицаите, сякаш самата Природа не искаше случилото се там, в гората на север от Танген, да се превръща в полицейска драма. Мислите на Валман бяха заети с вила „Скугли“ и именно това отвличаше вниманието му, докато се опитваше да се съсредоточи върху останките от тялото в гората, от които нямаше спасение за него и които изискваха полицейско разследване, при това с неговото участие.

„Ходещата картотека“, както го наричаха, проверяваше в полицейския участък в Кронберг базата данни с изчезналите. Бе ясно, че не става дума за жител от този район. Ако се съдеше по дрехите, това бе тяло на възрастен мъж, а през последната година в полицията не бе постъпвало заявление за изчезнал мъж на възраст от двадесет до шестдесет години. Значи, можеше да се предположи, че умрелият се е криел от правосъдието. Или — а такава възможност не можеше, за съжаление, да се изключи, както предполагаше Валман, свикнал през по-спокойните периоди да смята Хамар и Хедмарк за тих регион, безопасен за населението и спокоен за полицията — тялото бе докарано и хвърлено тук, а умрелият, например, би могъл да е жертва на бандитско разчистване на сметки. Тогава в района на разследването щеше да попадне и Осло с разбойническите си групировки. Времето за подобни размисли обаче щеше да настъпи, чак когато експертизата установеше пола, възрастта, времето и причината за смъртта, расовата принадлежност на умрелия и така нататък. И едва тогава на следователя щеше да му се падне незавидната задачка да тръгне по вече изстиналите следи на убийството, което е възможно да е извършено преди няколко години. Ако обикновен турист се бе спънал и паднал, то въобще не му бе провървяло. Обиколил наоколо, Валман се върна на предишното си място и започна да мисли на глас, по-скоро за да направи някакви изводи за Фейринг, защото мислено бе напуснал това място.

— За да падне така направо в сипея… Трябва да се изследва дупката на тила… — посочи черепа той, от който липсваше голяма част от тила.

— Ще я видим — отговори Фейринг и Валман отново бе обхванат от гнетящото чувство, че е излишен тук. Несъмнено, патологоанатомът щеше да направи експертиза на счупения череп, да стигне до изводи и да му ги съобщи. А засега всичките разсъждения бяха излишно бръщолевене.

Тръгна обратно към дървената къща, до която бяха паркирани колите. Във всеки случай там, горе, проникваха слънчеви лъчи. Обстановката му въздействаше все по-угнетяващо. Дърветата, високи и нагъсто, благодарение на особения мек климат в района, създаваха непроходима, безпорядъчна тъмнина. Езерото не се виждаше от мястото, където стоеше, но той чуваше как вълните се разбиват в чакълестия бряг. Тук, долу, до стръмните брегове около Танген, дори водата на Мьоса, обикновено толкова умиротворяваща, изглеждаше студена и равнодушна. Безцветна. Мъртва. Сякаш бе замръзнала до самото дъно и се бе покрила с лед. „Странно е — помисли си Валман, — че природата се променя толкова кардинално и рязко.“ Само на два-три километра на север започваше Стангеланд, открит, слънчев и сияещ. Полетата, принадлежащи на зърнените стопанства, се разпростираха толкова широко, че погледът потъваше в тяхното люлеещо се море, разрязано от гъста мрежа от алеи, с архипелази от оградени пасища, със стари като света дървета, чиито корени стигаха до гробове от бронзовия век. Всичко това приканваше да се насладиш на величествената хилядолетна хармония. Изоставената къщурка можеше спокойно да принадлежи на някое от земеделските владения в Стангеланд. Във фермите винаги имаше такива колиби за работниците, ловни хижи и така наричаните крайбрежни вили, които сега вече не се използваха и стояха в постоянно нарастващата непроходима смесена гора полуразрушени и позабравени.

На кого обаче би хрумнало да дойде тук, за да намери смъртта си?

Валман констатира, че вече се е отказал от идеята за жертва на бандитски междуособици. Ако ставаше дума за местните групировки, то рано или късно щеше да постъпи запитване в полицейското управление в Хамар. А чужди хора едва ли биха се завирали в най-гъстата част на гората около Танген, за да скрият труп, защото биха могли да се лутат с часове по горските пътеки, преди да излязат на магистрала Е6. Започна да се съмнява и във версията за нещастен случай. Сипеят не бе толкова стръмен и падането би довело до гибел само в случай на пълна липса на късмет. Какво тогава се бе случило? Самоубийство ли? Това бе най-вероятното. А счупената глава? Тази му способност да усложнява ясните на пръв поглед случаи почти го дразнеше, защото никак не му се искаше да разплита случай за убийство, извършено преди няколко години.

При всяко едно положение обаче присъствието му тук бе излишно и щеше само да пречи на другите полицаи. Тази мисъл го успокои на практика, той се качи в „Мондеото“ и запали двигателя. Въпреки че нощният студ бе намалял, а през боровете се виждаха ивици светлина, той потрепери. Ако в този район имаше подходящо място за смърт, то това беше тук. Счупеният череп обаче…?

Прогонвайки собствените си натрапчиви мисли, той включи радиото. Имаше предаване от Хедмарк за пролетното бране на съсънката в редките гори.