Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (42)

41

Болница „Сандеруд“ бе разположена живописно върху зелена ливада, спускаща се надолу към река Свартелва на разстояние от няколкостотин метра от вливането й в залива Акерсвик. Няколкото сгради се очертаваха ясно на фона на тъмната иглолистна гора с проблясванията на разхвърлени тук-там групи от стройни брези.

„П. М. Мьоглер. Главен лекар“ — гласеше надписа на вратата на администрацията. Пред вратата бе паркирано ново „Ауди 8“. Валман остави своето „Мондео“ малко по-нататък.

— Главният лекар не приема извън часовете за прием — изпищя младичката секретарка, която, ако се съдеше по външността й, бе назначена на работа не само по професионални качества. На бюрото й нямаше нито един лист хартия, а мониторът на компютъра й зееше с черна пустота. Дори не бе ясно какво правеше тук след края на работното време.

— Мене обаче със сигурност ще ме приеме — произнесе Валман и показа удостоверението си. В същия момент изключи мобилния си телефон, демонстрирайки с това, че е възпитан човек.

Главният лекар се оказа приятен, малко разсеян човек на около шестдесет години. Изглеждаше отлично — мускулест, младолик и добре облечен. Рижата му прошарена коса бе късо подстригана по модата от времето, когато се бе дипломирал. Посрещна посетителя си с вежливо изражение на скука на лицето, сякаш нищо не можеше да го учуди или засегне след шестнадесет, нула, нула. Валман забеляза, че новото му и блестящо ауди бе паркирано така, че да се вижда от прозореца.

— На какво дължа честта?… — Мьоглер бе човек от старата школа и обичаше вежливите обръщения. Дори малко удължаваше, докато произнасяше фамилията си: „Мьоглер“.

Валман му описа накратко защо се интересуваше от Ханне Хамерсенг.

— Е, аз, разбира се, не мога да ви кажа много неща, защото става дума за пациента на нашата болница — започна Мьоглер и се облегна назад в кожения си стол с висока облегалка. Изражението на лицето му обаче позволяваше да се предположи, че все пак щеше да каже това-онова. — Нека го кажем така: Пациентката Ханне Ха или… не знам под какво име се изявява в момента, предизвикваше всеобщ интерес. И не само защото принадлежеше към наистина трудните пациенти. Случаят й бе особено сложен, защото картината на болестта й бе крайно нестабилна. Като цяло за шизофрениците е характерна бързата смяна на настроенията, но в случая с Ханне Хамерсенг… Може да помолим Битен да ни донесе по чашка кафе? — натисна той бутона на вътрешната връзка и недочакал отговор, произнесе: — Ще бъдеш ли така добра да ни донесеш кафе? Господин… — той се огледа объркано наоколо, докато не забеляза визитната картичка на Валман по средата на бюрото си. — Ние с господин Валман ще се забавим малко тук. Много ти благодаря. И така… нали разговорът ни е с неофициален характер? — Валман кимна. Нека Мьоглер отговаряше за разгласяване на служебна информация. Докторът се наведе малко напред, протегна ръце и сплете пръсти. — Значи, в случая на Ханне Хамерсенг колебанията в настроенията й бяха огромни. Можеше да има продължителни периоди на нормално поведение, които съвсем неочаквано се сменяха с чудовищни взривове на сексуална агресивност. Ако не бе взимала лекарства, то можеше да представлява реална опасност за околните. Забелязахме явно подобрение по време на пребиваването й при нас, като тя се привърза към хората в отделенията, в които се намираше. Особено към една служителка от социалната сфера, която помагаше на болните, но тя, за съжаление, напусна. Имаме проблем с текучеството на кадрите, разбирате. Младите жени се омъжват, раждат деца и така нататък… — Мьоглер дрънкаше непринудено, сякаш преразказваше съдържанието на роман, в който Ханне Хамерсенг бе една от героините. Речта му бе гладка и се лееше плавно, проявяваше явен интерес към отклоняващото се от нормите поведение на пациентката, но, изглежда, съвсем не се притесняваше от Закона за човешките права и задълженията на лекаря да пази служебната тайна. Валман обърна внимание, че лекарят говореше през цялото време в минало време за Ханне Ха, сякаш съдбата й се отнасяше към отдавна минали дни.

Хубавичката секретарка влезе с поднос, върху който имаше джезве, две чашки, захар и сметана.

— Чудесно, Битен. Ти си просто ангел — каза Мьоглер и я погледна така, сякаш искаше да каже друго. — Благодаря, за днес това е всичко.

— Добре, доктор Мьоглер — отговори младичката Битен и се изхлузи навън, хвърляйки на посетителя такъв поглед, че Валман остана с неприятното усещане, че откъсва главния лекар от много важна работа.

— Четох във вестниците за случилото се с родителите й — главният лекар се облегна назад, държейки чашката с краищата на пръстите си. — Имаше за какво да се помисли… — затворил очи, той вдиша аромата на кафето. — Аз обаче мисля, че Ханне не би могла да има никакво отношение към това. Разбира се! — той отвори очи и се взря във Валман, който точно в момента си сипваше кафе. Погледът му беше толкова втренчен, че той неволно разля няколко капки върху чинийката. — Разбира се, че нападаше рязко и дори гротескно родителите си, когато имаше… да кажем, пристъпи на агресия. Обаче, ако се съди по онова, което пишеха вестниците за случилото се във вилата, аз не виждам никаква връзка с патологичната динамика на Ханне Хамерсенг. А ако се е случило да е престанала да взима лекарствата си и е, да го кажем така, загубила самообладание, то тя нямаше да се задоволи само с това да стреля веднъж с пушката и да бутне някого по стълбището. Тя би ги нарязала на парчета! — той се изхили, доволен от хитроумното си заключение, поднасяйки чашката към устата си, и отпи. — Да-а! Все пак съм постигнал нещо през шестте си години в това отделение — кафето е станало много по-хубаво! А вие какво мислите… Валман?

На Валман не му оставаше нищо, освен да се съгласи. Кафето бе съвсем обикновено. В столовата на полицейското управление обаче и такова кафе не можеше да се получи винаги.