Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (31)

30

— … Anemone ranunculoides^[1], разбира се! — отсече рязко Фруде Хенингсен. — А казано по нашенски, жълта съсънка.

Фруде бе строен момък на около четиридесетте, почти съвсем плешив, с големи сини очи и кръгло червено лице, сякаш цял живот бе живял сред природата. Униформената риза едва се закопчаваше на широките му гърди, а ръцете му бяха като на тежкоатлет.

— Доста рядко цвете в нашия край — добави той.

— Затова пък често се среща в гората около Танген — на Валман не му стигна търпението да чака кога този здравеняк с маниера му да говори бавно, сякаш претегляйки всяка дума, ще намери подходящата формулировка, за да каже онова, което той знаеше отдавна, а именно, че гористите склонове на Мьоса в района на Танген се отличаваха с богата и разнообразна растителност, каквато нямаше във вътрешната част на Естланд^[2].

— Ротлия — кимна Хенингсен. — Там е пълно с тази съсънка.

— Така, така.

Валман си спомни ученическите екскурзии до Ротлия, докъдето целият им клас бе стигал с велосипеди по старото шосе, номер 50. Добре си спомняше, че на всекиго бе разрешено да откъсне само две-три цветчета от тази съсънка с учебна цел. Твърде ревностните любители на цветята бяха поставили този вид под заплахата от унищожаване. Най-приятното по времето на тези колоездачни походи бе почивката за обед, когато всички сядаха или лягаха на взетите от вкъщи одеяла и се захващаха с ядене. Момичетата вдигаха нагоре поличките си и разкопчаваха копчетата на блузките си, греейки се на пролетното слънце, а най-лудите момчета сваляха панталоните и ризите си и само по гащета скачаха в ледената вода.

Ротлия се намираше само на някакви си стотина метра от горската къщичка и сипея, където бе намерен мъжкият труп.

— Благодаря! — кимна той на колегата си, целият вид на когото говореше, че няма търпение да излезе на въздух от задушното помещение. — Забавно е, когато изведнъж си спомниш онова, което си учил в училище.

— Няма защо.

— А не би ли могъл да драснеш ред-два на хартия, за да получи Трулсен необходимото потвърждение? Той нещо не гори от желание да задълбава в ботаническите дебри.

— Ще го направя — отговори Хенингсен и на лицето му се появи широка усмивка. Той, изглежда, не изпитваше особени чувства към хората, неразличаващи лютиче от подбел.

Никой не вдигаше слушалка във ферма „Брагенес“. Валман реши, че си струваше, може би, да седне зад волана и да отиде още веднъж там, но след това премисли и отложи пътуването си. Та нали искаше само да разбере дали няма новини от собственика на къщата Солум, а също така да им връчи официалното писмо във връзка с разширяването на рамките на следствието по случая за събитията в хижата и около нея. Макар че това едва щеше да подейства по някакъв начин на заетите със селскостопански задачи обитатели на фермата.

А освен това и тук, в участъка, имаше достатъчно работа.

— Ой, Юнфин, пролетен букет ли?… — хвърли му изпитателен поглед Анита. Застанал на вратата на кабинета й, той изведнъж се почувства като момченце, прибрало се вкъщи и подало гордо на майка си цвете, на което тя, неясно защо, съвсем не се радва. Така или иначе, забелязаната от него връзка между съсънката върху отпечатъка от подметката на маратонката във вила „Скугли“ и мястото, близо до хижата в гората, където растяха тези редки цветя, не й бе направило необходимото впечатление. Той съобрази, че на нея, може би, за разлика от на него, не й харесваше предположението, че двата случая, с които се занимаваха, можеха да се окажат едно цяло. И в същото това време не можеше да не се почувства обиден, че тя бе реагирала на забелязаното от него почти, както и Трулсен.

— Може и да не е толкова безусловна улика, каквито предпочитат прокурорите, но все пак е сериозно доказателство, не може да се отрече — залови навреме упоритите нотки в гласа си Валман и веднага се опита да ги смекчи. — А и самият отпечатък от подметка е съвсем пресен и се е появил там десет-дванадесет дни, след като Лидия е паднала надолу по стълбището…

— Ами да, Юнфин.

— Трулсен се изправи направо на нокти.

— Ясно. Затова и ни затрупа с документи, както ми се струва — въздъхна тя. — И още един момент, като по учебник — всяка самоубийство трябвало да има причина. А що се отнасяло до такъв солиден и уважаван човек като Георг Хамерсенг, то било логично мотивът да се търси във финансовите му дела. Ако се слуша Трулсен, разбира се — удари с ръка по купчината с архивни папки тя. — Опитва се с всички сили да защити първоначалната си версия.

— А какво друго да прави, след като не иска да допусне да предадат случая на тебе.

Изглежда, че тази перспектива не радваше и Анита. Валман обаче бе толкова развълнуван от ботаническата си находка, че реши да не реагира на нюансите на настроението й. Зае се с неподправен интерес да изучава папките с дневните извлечения и банковата поща. На всяка папка бяха старателно изписани годината и датата.

— Ако Георг се е самоубил поради финансови проблеми, то те би трябвало да са се появили съвсем непосредствено преди изстрела. Няма смисъл да се търси нещо в стари документи…

— Да не са ти възложили вече случая, Юнфин?

Той си отбеляза наум, че това бе казано с тих, официален тон, който можеше да се изтълкува като израз на недоволство.

— Съвсем не. Просто искам да дам съвет на колега — опита се още веднъж да изобрази доброжелателна усмивка на лицето си той, но лицето на Анита остана безизразно.

— Трулсен не би търпял в ръцете ми да попадне някаква информация.

— И така да е. Аз обаче на твое място все пак бих проверил.

— Да видим — отговори тя и се взря демонстративно в лежащите на бюрото й документи.

Валман излезе от стаята. Нямаше да позволи да му развалят настроението. В ръцете му бяха съсънката и касовата бележка от „Киви“ и интуицията му подсказваше, че това е достатъчно, за да се свържат двата случая. Това беше плюсът. А минусът се състоеше в това, че при това положение перспективите се променяха кардинално и още повече затрудняваха и без това трудните две разследвания. Каква можеше да е връзката между тези случаи? И какво значение имаше това за изясняването на онова, което, всъщност, се бе случило във вилата на Боровата планина и в горската хижа на север от Танген? Вместо отговори на всичките тези въпроси се получаваха нови уравнения с още повече неизвестни, помисли си Валман. А никога не бе бил силен по математиката.

Телефонът му звънна. Беше Фейринг. Гласът му звучеше енергично, малко рязко, и въобще той приличаше повече на себе си, отколкото последния път, когато бяха стояли и гледали изгорелите свещи в горската хижа. Валман си представи ясно Фейринг с изгладена риза и лъснати до блясък обувки.

— Исках само да докладвам за една находка — рапортува той по военен маниер.

— Е, и?…

— Имаме свидетел… тоест случаен минувач… Нали знаеш, че хората се лепят като мухи по местата, където е извършено престъпление, и не можеш да ги спреш? Не можем да поставим там часови…

— Знам — отговори лаконично Валман.

— И този човек… Той казва, че е намерил нещо, което можело да представлява интерес за следствието.

— И какво е това?

— Едно такова метално нещо… — гласът на Фейринг не звучеше много уверено. Може би, защото не можеше да идентифицира онова нещо. — Дори не знам как да го нарека. Прилича на тесен, раздвоен брус, около дванадесет-четиринадесет сантиметра дълъг, с топче в единия край…

— В тебе ли е?

— Лежи пред мене.

— Слизам веднага — след половин минута Валман бе в кабинета на Фейринг. „Нещото“ лежеше на бюрото му. Фейринг все още държеше в ръка телефонната слушалка, взрял се в нея с явна антипатия. Описанието му се оказа точно, ако не се смяташе това, че не бе споменал, че този някога блестящ предмет, който Валман веднага разпозна, е потъмнял и се е обезцветил. — И ти не знаеш какво е това? — попита той.

— Представа си нямам. Онзи минувач също не е знаел какво е това, но е решил, че може да е интересно за полицията. Сигурно е искал да се появи на първата страница на „Верденс ганг“.

— А къде е било?

— Наблизо до сипея, върху който намерихме трупа. Някъде на около петдесет метра на изток. Там намерихме дрехите и останки от трупа, ако си спомняш…

— Спомням си — каза Валман. В този момент си спомняше дори повече, отколкото трябваше.

— А ти знаеш ли какво е това?

— Да.

— И какво е, дяволите да го вземат? — Фейринг изгаряше от нетърпение и сякаш вода бе отмила от него цялата му важност и представителност, което не можеше да не радва Валман, въпреки цялата безнадеждност на ситуацията.

— Това е камертон — отговори той. — И трябва да кажа, че без съмнение представлява интерес за следствието. А техническият отдел не е ли проверявал дали върху него има отпечатъци от пръсти?

— Появи се на бюрото ми преди десетина минути — в погледа на Фейринг, обърнат към лежащия на бюрото му предмет, имаше още повече скептицизъм, отколкото преди. — Човекът го сложил в джоба си, сякаш бил химикалката му.

— Много жалко — произнесе Валман.

— Какво имаш предвид?

— Камертонът е много лична вещ. Би било интересно да определим собственика му.

— Защо, не може ли да се купи във всеки магазин?

— Този инструмент се използва от специалисти. От музиканти. Всеки истински музикант, композитор и диригент има камертон. И никой не го дава назаем.

— А възможно ли е върху него да е гравирано името на собственика му?

— Едва ли. Такава операция би могла да наруши баланса на металната маса и на формата му.

— А какво му е особеното на този баланс? — Фейринг се опитваше да си върне авторитета, демонстрирайки неосведомеността си така, сякаш специалните познания на Валман по този въпрос бяха с нещо необичайни и дори подозрителни.

— Чуй… — Валман взе камертона, притисна го между палеца и показалеца си, допря го до края на бюрото и леко притисна топчето към него. Висок и равномерен звук прониза стаята. — Това е чиста нота „ла“. Третата нота от гамата. Тя е еталон за настройването на музикалните инструменти по целия свят.

Звукът замря едва след няколко секунди. И дори Фейринг не посмя да наруши звученето му.

— И как се е получило, че ти се оказа експерт по камертони? — попита той, докато Валман оставаше камертона обратно на бюрото му.

— Проблемът е в това, че някога познавах човек, който имаше такъв инструмент — отговори той. — Именно той ми разказа за него.

Фейринг стоеше и гледаше втренчено изящния метален инструмент с явно подозрение. И повече не питаше нищо.