Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (27)

26

— Попаднахме на следите на социалната работничка — каза тя, докато седяха на масата и вечеряха. Тъкмо бе сервирал пилешки гърди с тайландски сос (от пакетче), зелен фасул и спагети. Тя похвали яденето. Той изглеждаше доволен, дори я прегърна. Приличаха на двамина туристи, които, идвайки на юг, случайно са отседнали в една и съща хотелска стая и сега се отнасяха помежду си доброжелателно и снизходително, опитвайки се да угодят на желанията на съквартиранта си, разбирайки, че всичко това ще свърши скоро.

На това трябваше да се сложи край, помисли си тя, така че защо да не бъдеше сега? Защо най-сетне да не обсъдеха открито, професионално и безпристрастно случая Хамерсенг по време на вечерята? Тя усещаше, че няма да може дълго да издържи на неговите нервни сривове, самообвинения и намеци.

— Казвала се е Сара Шуман. Нищо ли не ти говори?

— Като че ли не… — реагира спокойно на въпроса й той. Тя забеляза, че той наистина се опитва да си спомни, и опита да продължи по-нататък:

— През март е излязла в отпуск по майчинство, а на седемнадесет април е родила син в родилното отделение в Елверум^[1], след което е изписана оттам и е изчезнала.

— И дори не се е регистрирала в Службата за наблюдение на бебета?

— Дори и там не е съобщила. Във всеки случай не и в този регион.

— Никакви други сведения ли нямате?

— В графата „семейно положение“ е посочила, че не е омъжена. Името на бащата на детето липсва. Посочила е адрес в общинско жилище с едностайни апартаменти на улица „Фредрик Монсен“, тук, в Хамар. Преди две седмици е напуснала. Трудно е да се установи кога по-точно, защото официално не е разтрогнала договора за наем. Просто е заминала. Съседите й са сомалийци и не знаят нищо за нея.

— Преди две седмици… — оставил вилицата си върху покривката, той поглеждаше ту нея, ту чинията си, в която яденето изстиваше. — Купувала е продуктите от магазина „Киви на шосето“ — каза най-накрая той.

— Какво?

— Научих го случайно — погледна я той, очаквайки реакцията й на думите му. — Озовах се там съвсем законно — защитавайки се шеговито, той вдигна длани си пред себе си, — защото натам водеха следите по случая за покойника от Танген. В хижата намерихме касова бележка от този магазин на „Киви“.

Тя не се сдържа:

— И ти съвсем случайно реши да разпиташ за социалните работници на Хамерсенг.

— Може и така да се каже.

Дори не бе трепнал, отбеляза си тя.

— Този магазин е най-близо до къщата на Хамерсенг и те винаги са пазарували от там. И социалните им работници — също. Тази, последната, се е появила за последен път там преди шест-седем седмици. Всичко това ми го каза касиерката.

— А касиерката каза ли ти, че е била бременна?

— Не, не ми го каза. А и аз не съм питал.

Замълчаха, но в мълчанието им нямаше заплахи. „Почти, както преди“ — помисли си тя. Когато бяха работили заедно по един случай, бяха мислили за него, бяха си разменяли мнения и новини. Съмненията й и страхът й по отношение на него, от които се вцепеняваше, се разсеяха като студена мъгла под лъчите на утринното слънце, като взеха със себе си и неговите проблеми.

— Помислих си… — започна той.

— Какво?

— Нещо не се справям с мисленето… — усмихна се той, а тя, намигвайки му, му се усмихна в отговор. — Няма да си измислям напразно… Помислих си, че тази последна работничка от социалния патронаж, нека е Сара Шуман, е престанала да ходи на пазар приблизително по времето, когато… във вила „Скугли“… се е случило това.

— Нима не би трябвало да е така?

— Ха! — едва не я убоде с вилицата, протегнал ръка над масата. — Онова, което се е случило, стана известно най-много преди две седмици. Най-много преди две седмици! Обаче жената от социалния патронаж, посещаваща дома им ежедневно, е престанала да пазарува приблизително, когато това… когато те… — виждаше се, че му е трудно да се отнася безпристрастно към смъртта им. — Би трябвало тя да е дошла на работа и да ги е открила веднага след случилото се. Би трябвало тя да е първа!

— Така, така…

— И би трябвало да е била тревога! Разбираш ли? Не би престанала да пазарува и не би заминала, само защото хората, при които е работела, са умрели. Освен ако не е била свързана по някакъв начин със смъртта им!

— А ако това чисто и просто е съвпаднало с отпуската й? Може би просто е поискала да се подготви за раждането?

— Според мене съвпаденията са твърде много… — откликна след миг той. Тя забеляза, че не му харесва рязкостта, с която парираше доводите му. Самата тя съжаляваше малко за това. Не можеше да се отрече, че и на нея й се искаше много да вземе стабилните връзки на уликите и да върже с тях Сара Шуман за позорния стълб с надпис: „Престъпница“. Щеше ли обаче да е правилно?

— Трябва да се провери точно времето — каза тя. — Трябва да се заемем с касиерката, а аз ще разпитам и сомалийците.

— Съседите… — започна той.

— Какво?

— Поговорете със съседите.

— Вече говорихме със съседите.

— Аз също. Особено с една съседка, фру Герда Халинг. Тя през цялото време е живяла до Хамерсенг и е била приятелка на Лидия. Ще ви разкаже купища истории за това семейство.

— Ти си разговарял със съседите? — самата тя чу как в този сам по себе си невинен въпрос се прокраднаха студ и съмнение. Вече бе невъзможно да се предотврати ударът. Той обаче даде заден ход:

— Познавах Герда Халинг, когато бях момче. Тя ме спря и поиска да си побъбрим. Помнеше, че с Клаус бяхме приятели. И тя, като куче-пазач, наблюдава неуморно дома им.

„Отново Клаус — помисли си тя. — Клаус тук, Клаус там…“ След това отново събра мислите си, защото това все пак бяха твърде важни неща.

— Ще си запиша за Герда Халинг — каза тя.

През тази вечер те не гледаха, както обикновено, телевизия, седнали на дивана. Обстановката явно се бе подобрила. Юнфин отиде да кара велосипед. През последните седмици бе свалил килограм или два. Изглеждаше добре. На нея й харесваше да го гледа, както и това, че бе до нея. Всяка вечер той правеше очевидни опити да прави любов с нея. Може и да бе малко рано, но тя не можеше да му откаже. Нали това също доказваше нещо, например, че мислите му за собствената му хомосексуалност (които тя не искаше да признае) не бяха подкрепени от нищо на практика. Само й се искаше да го прави, без да бърза и внимателно, както бе прието при тях преди, а не така, сякаш възнамеряваше да я съблазни.

Тя седеше пред лаптопа си, възбудена и едновременно с това малко изплашена от собствените си действия. Изведнъж й бе хрумнала идея, напълно идиотска мисъл, от която контролните й лампички бяха светнали, предупреждавайки я: „Не го прави!“ Бе замислила нещо, противоречащо на правилата, нещо недопустимо от гледна точка на полицейската етика. Трябваше веднага да спре… Тя обаче бе пристъпила вече към изпълнението му.

Влязла в един от интернет-чатовете, тя прочете първо поканите от „Симон“, „Анжелика“ и „Дарт Вейдър“, усещайки едновременно смущението и възбудата на зрителя. Каквато и бе всъщност. Нали именно за това бе и създадена тази мрежова ключалка — за да може да се надникне в най-съкровените човешки тайни — позволяването на всичко, непреодолимостта, анонимността. Тя, разбира се, се стараеше да не се потопи твърде много в това и въпреки това не можеше да се избави от нарастващия си интерес. Прояви снизхождение към момчето с ник „Той-мъжът“, изоставено от момичето му, което си търсеше партньорка (засега само за общуване в Мрежата) и дори бе постнало своя снимка по гащета. Малко й харесваше „Тина“, любителка на кучета, която имаше седем и искаше да се запознае с други притежатели на кучета, стига да имаха достатъчно място в дома си. Неволно се чувстваше въвлечена в този поток на лъжовна близост, която възникваше за защита или като прикритие на това, че хората се нуждаеха отчаяно от общуване или искаха да бъдат за малко себе си, пък било то и анонимно.

Затаила дъх, тя написа:

„Не мога да те забравя, Клаус Хамерсенг. Къде си сега?“

И се подписа като „Випускник-78“. Името или инициалите й щяха да я издадат.

Чу, че Юнфин се е върнал и побърза да затвори страницата. Веднага, влизайки в стаята, както бе по спортен екип, потен и възбуден, той я прегърна отзад и започна да гали гърдите й, и това й бе много приятно. Тя си помисли за скрития му във велосипедистките му шорти член, за това как кръвта пулсираше в него, а самият той се увеличаваше. Това я възбуждаше. Тази вечер това я възбуждаше. Наистина, тази вечер тя би могла да се възбуди дори и от вида на „Той-мъжът“ по гащета, ако се появеше сега на монитора. Старият Юнфин не знаеше, че сега прегръщаше новопокръстена интернет курва!