Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (21)

20

Супермаркетът „Киви“ се намираше сред жилищните сгради, обкръжен от неасфалтиран, неравен паркинг. Самата, приличаща на бунгало, сграда на магазина се бе появила тук, върху свободен терен на фермата „Хоел“ още през седемдесетте години, когато мястото бе застроявано особено активно, а след това — обградено с миниатюрни борчета.

Влизайки вътре, Валман веднага усети, че петимата-шестима купувачи в него заоглеждаха „чужденеца“. По-скоро това бе резултат на въображението му, но той си мислеше, че кръгът купувачи тук е твърде ограничен и всеки външен човек би привлякъл всеобщо внимание. Именно затова бе дошъл тук. Започна да поставя покупките си в количката — кухненски кърпи, зелени ябълки, миещ препарат „Залу“, шунка, пастет, фъстъчено масло (лош навик, с който се бе сдобил през детството си, когато тази новост бе току-що дошла при тях от Америка), книжни салфетки, бисквити (такива, като нейните)… Хрумна му, че ако се поразходи достатъчно дълго сред непознатите му и едновременно с това познатите му стелажи, то той би могъл да купи същото, което и предишните наематели на хижата. Именно тук те (които и да бяха) бяха слагали в зелената количка ябълки, овесени ядки, консерви с риба тон, опаковки със салами и миещи препарати. Нещо обаче не съвпадаше — защо им бе на почиващите (или на криещите се, или на онези, които просто бяха отседнали в горската хижа) в Стангеланд да пътуват дотук, почти двадесет километра, за да си купят храна? Би трябвало обаче да са имали сериозни причини за това. В Стангебюен имаше супермаркети на „Меню“ и „Лидъл“, а на разклона за Сандвик бе построен голям нов магазин, а и в Бекелаге имаше също „Киви“, като разстоянията до всичките тези магазини бяха значително по-кратки.

Мислейки за всичко това (наистина, без особен резултат), той буташе количката към единствената работеща каса. Касиерка на средна възраст с изскубани вежди и кестеняви къдрици започна да сканира етикетите върху покупките му. Той извади машинално портфейла си, за да провери дали ще му стигнат парите, и тогава се сети, че само след пет минути щеше да му се наложи да излезе от магазина с празни ръце. Искайки да разкъса задължително порочния кръг на лъжливите надежди и професионалната безпомощност, той се наведе над движещата се лента с покупките и опитвайки се да не изглежда твърде груб или нахален, попита:

— Извинявайте за любопитството, но членовете на семейство Хамерсенг не пазаруваха ли тук?

Забелязал, че касиерката престана да дъвче дъвка и вдигна очи, той извади удостоверението си и обясни:

— Старши инспектор Валман от полицията в Хамар. Провеждаме разследване във връзка със смъртта им. Нали знаете какво им се случи?

Тя кимна, опулвайки се още повече, и когато след две секунди отново придоби дар слово, на практика зашепна:

— Нима не е ужасно? Бедничките! — тя се стараеше гласът й да не бъде чут от останалите клиенти, които се разхождаха наоколо, бутайки колички и пълнейки ги със стоки.

— Тук ли пазаруваха?

— Да… Виждала съм ги тук, но бе доста отдавна. Тя бе много болна, а той…

— А той — какво?

— Той никога не пазаруваше сам, след като тя престана да ходи. Социалният патронаж им доставяше продукти.

— И това се случваше регулярно?

— Хм, регулярно… — отново започна да дъвче тя, почувствала се по-уверена. — Социалните работници се сменяха постоянно. Всеки действа по свой си начин. Някои идват рано, други — по-късно. Обикновено сметките се плащаха веднъж месечно — за всичко. Последната от тях обаче плащаше веднага, щом напазаруваше.

— Познавахте ли я?

— Хм, познавах я… Кимвахме си взаимно, но тя не се задържа дълго. Започна в края на лятото и изкара до Коледа или малко след това. Не съм я виждала отдавна, може би от месец — замисли се тя. — Не, сигурно по-отдавна, от два месеца…

— А откъде знаехте, че пазарува за Хамерсенг?

Дойде ред касиерката да се наведе напред и да се огледа заговорнически наоколо.

— Някои от стоките бяха специално поръчвани от фру Хамерсенг. Например, цигарите, които тя пушеше, „Голоаз“. Френски — добави тя, кимвайки многозначително. — Започна да ги пуши, след като спряха производството на „Теди“.

— Благодаря за информацията — побърза да приключи разговора Валман, защото след него се бе образувала вече малка опашка и той не можеше повече да си бъбри с тази свидетелка по случая Хамерсенг. — Възможно е да намина пак, ако се сетя за още нещо.

— Заповядайте. Отворени сме до осем, а в събота — до шест — усмихвайки се, касиерката направи балонче от дъвката.

Вече пред магазина, той изрита със злоба паднала от кошчето за боклук бутилка от кола. Бе дошъл дотук по следите на наемателите на хижата, а бе приключил с това, че бе разпитал случаен свидетел и разговорът им се бе отнасял предимно до случая Хамерсенг. Само миг и бе прескочил на тази тема. Какво ставаше с него? Къде бе разсъдливостта му?

Качвайки се в „Мондеото“ и запалвайки двигателя, той превърташе наум разговора си с касиерката. Добре известен факт — заради болестта си съпругата не бе могла да ходи до магазина сама. Това бе ясно и така. Социалните работници се сменяли често. Отново бе ясно, защото се случваше навсякъде и постоянно… При такива професии текучеството бе голямо. Плащала в брой… И какво от това? Но… Нещо от казаното от тази дъвчеща дъвка жена бе заседнало в съзнанието му като парченце месо между зъбите (вечерята! Трябваше да побърза, защото и така бе закъснял много!). Трудно бе да се определи какво бе това и бе трудно да се отърве от него… Стига само да не бяха отново собствените му фантазии, мечти и измислици. Всичко, свързано със случая Хамерсенг, го вълнуваше. Отклоняваше се от същността, а след това му бе трудно да се съсредоточи отново. Мислите му се разпръсваха в различни посоки, а логиката му не помръдваше от едно място. Вкопчил се във волана и с включен двигател, той продължаваше да стои на паркинга до „Киви на шосето“. Времето минаваше, обаче той не бързаше да усети отново върху себе си изпитателния поглед на Анита. При положение, че не му се бе привидяло и това…

Освободи амбреажа, изпод колелата на „Мондеото“ полетя чакъл към другите коли и той напусна паркинга.