Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (55)

54

Бяха прекарали цял час от скъпоценното си време в адвокатската кантора, въпреки че всичко би могло да се направи за петнадесет минути. Валман не бе успял да се настани зад бюрото си, когато на вратата му се почука и на прага се появи Фейринг.

— Валман?

— Какво?

Не бе кой знае колко гостоприемен, а и не се опитваше да е такъв. Колегата му обаче все пак влезе в стаята. Върху обикновено сериозната му физиономия обаче светеше доволна усмивка.

— Намерихме колата?

— Каква кола?

— Волво. Бяла. Стара и изподраскана. Бе на дърводобивния път на километър на юг от хижата.

— Нейното волво ли?

— Точно така!

— Сигурен ли си?

— Всичко съвпада — описанието, отпечатъците от пръстите…

— Вече си проверил отпечатъците от пръстите?

— Рано пиле рано пее…

— Има ли още нещо?

— Колата е пълна с всякакви вехтории. Изглежда, че е живяла в нея.

— Точно така.

— Има неща, които не биха могли да са нейни. Мъжки неща. Някои от дрехите, книги, лични вещи. Техническият отдел изследва всичко това. Освен това намерихме няколко писма…

— Писма ли?

— Адресирани до Клаус Хамерсенг.

— Сигурно ли е?

— Валман — произнесе с лека усмивка Фейринг. — Ти какво, съвсем си забравил да говориш ли?

 

 

— Какво ще правим с писмото?

Рюстен бе целият напрегнат, което, като цяло, не му бе присъщо.

— Най-напред трябва да си изясним — отговори Валман и намигна заговорнически, — към кой случай се отнася — към твоя или към моя? Вилата или хижата? — настроението на Валман се бе подобрило много след съобщеното му от Фейринг, защото бе усетил, че най-сетне случаят се придвижваше в неговата посока.

— Изяснявай си го!

— А какво казва Трулсен? И къде изчезна?

— Много е зает. Дава интервю за новинарския канал ТВ-2 в Танген. За журналистите този момък е направо неизчерпаем източник. А и той сякаш се е преродил. За случая си е купил скъп спортен костюм. И дори си е подстригал косата — онова, което все още му е останало… — в очите на Рюстен се появи отново коварният блясък, след като той хвърли поглед към пооредялата грива на Валман след вчерашното му геройство в пожара.

Валман кимна замислено, прекарвайки ръка по осакатения си череп.

— Тогава ще отворим писмото.

— Добре, давай!

Рюстен му подаде плика. Валман го взе и го отвори не без усилие, защото пръстите му бяха превързани. Вътре имаше лист хартия и още един плик — по-малък. На листа бе написано с нечетлив почерк:

„До скъпия ми син Клаус.

Наложи ти се да изстрадаш много. Част от вината е моя и аз ще нося бремето си до гроба си. Ти понесе много лъжи и омраза от страна на родителите ти. Единственото, което мога да кажа в своя защита е, че ти исках само доброто. Възможно е да съм сбъркала. Животът ти не се подреди, както трябва. В приложеното обаче ще намериш документ, който, може би, ще ти помогне да получиш онова, което ти принадлежи. Винаги съм искала да те видя добре устроен в живота, както го заслужаваш, и се надявах на това. Възможно е сега да е твърде късно. Писах ти и преди, и ти разказах за това, но ти не отговаряш. Дори не знам къде се намираш. Аз обаче искам да направя всичко, което е по силите ми, за да поправя стореното ти зло. Загубих всичко и малко ми остава. Надявам се, че когато умра, няма да мислиш за мене с омраза. Прегръщам те, твоята майка.“

— Скъпи, прегръщам те… — въздъхна Рюстен. От цялото управление той бе най-предан на семейството си.

— А сега и това… — Валман вдигна втория плик, обикновен плик, но с пожълтели краища и без да е адресиран. В долния ъгъл имаше печат: „Градска болница, Хамар“. Вътре имаше сгънат на четири лист хартия — справка, напечатана на старинна пишеща машина, чийто клавиш с точката бе пробил на няколко места дупчици в хартията, а мастилото от лентата бе избеляла, така че текстът едва се четеше.

Отгоре бе написано: „Свидетелство за раждане“. А след това: „Лидия Елисейсен роди на еди-коя си дата момченце Клаус…“ След което разни бюрократични данни — височина и тегло, кръвна група, час на раждането. И най-накрая: „Баща на детето: Рихард Солум. Адрес: Ферма «Брагенес», Станге“.

Часовникът ме показваше само един и петнадесет, но на Валман му се стори, че работният ден се е проточил учудващо много. Намери в телефонния указател номера на телефона на ферма „Брагенес“, проклинайки вдървените си и наболяващи го пръсти. „Изгарянето не е голямо“ — бе казал доктора от травматологията. Болката обаче бе прилична. Освен това, Валман съвсем ясно осъзнаваше, че е последният полицай в Хамар, ползващ книжния, а не електронния телефонен указател, който така и не бе свикнал истински с интернета, а и разгръщаше „Жълтите страници“, само ако му трябваше шлосер или бояджия.

Намери номера, избра го и дълго чака. А през това време си представяше интериора в къщата — пруста с телефона на стената; широкото стълбище с изтъркания килим, прикрепен с блестящи месингови скоби; двата стола с щампосани седалки и извити облегалки от тъмно дърво от благороден вид. Блестящото писалище със статуетка на овчар, семейните снимки, писмата. Множеството висящи украшения и полилея. Ловните трофеи на стената. Всичко онова, което според Лидия Хамерсенг трябваше да се падне по наследство на Клаус.

Бащиното му наследство, заради което бе пожертвала щастието си и в края на краищата живота си. Онова, което би трябвало да му принадлежи по силата на кръвната връзка. Дали пък старецът не бе искал да поговори именно за това вчера вечерта с Клаус Хамерсенг?

Сега обаче собственикът на фермата не отговаряше. Бяха се договорили да си звъннат по обед, при което Солум, ако се съдеше от тона му, не бе във възторг от предстоящата среща. Бе казал, че току-що се е върнал от Флорида и че това било уморителна разходка за стар човек. И все пак?… Взимайки обаче под внимание онова, което току-що бе научил, Валман си помисли, че тези двамата биха имали какво да обсъдят. Защо обаче всичко се изясняваше едва сега?

Никой не вдигаше слушалката. Нима се бе случило нещо със Солум? Той си спомни беглата забележка на Ханс Людер вчера по телефона: „… проклет страхливец, който… в края на краищата е очистил стария Клаус, когато последният е започнал да му досажда“. А можеше и да е обратното — онзи, който бе премахнал от пътя си Клаус, може да бе искал да отмъсти и на истинския му баща.

Вече се готвеше да се свърже с патрул и да го помоли да намине към фермата, за да провери дали всичко е наред, но се сдържа. През последното денонощие се бяха случили много неща, но не трябваше да ловят призраци посред бял ден. Може би просто старецът бе излязъл да се поразходи поради прекрасното време, да огледа „кралството“ си. Валман погледна часовника си — време му беше за важна среща!

 

 

Винаги се бе чувствал идиотски, когато му се налагаше да купува цветя. Още по-лошо обаче бе да пристигнеш в болницата без нищо, освен с плик с грозде. И така, той стисна зъби и избра един от букетите в кофичката между стендовете с вестници и списания във фоайето на болницата. Странно, но щом плати започна да му се струва, че букетчето е редичко, а другите са значително по-добри. Направеното обаче вече бе направено и той се отправи към асансьорите почти на бегом, сякаш бе откраднал това букетче.

Анита лежеше, завита с бяло одеяло, и сякаш спеше. В полутъмната стая лицето й бе много бледо. Когато той влезе обаче, тя отвори очи и се опита да се усмихне:

— О, Боже, Юнфин, въобще не трябваше да променяш навиците си заради мене!…

Той се протегна към нея, но малко нерешително, не знаейки дали може да я докосва, да я притиска до себе си и да я прегръща…

— Имам само сътресение на мозъка, Юнфин — прошепна му тя.

Той се задоволи с това да постави глава на възглавницата до нея. Цялата й глава бе бинтована и лицето й под тюрбана изглеждаше малко и тясно. И миризмата й бе чужда, необичайна. Изведнъж той почувства, че е много уморен. А в очите му се появиха сълзи.

— Утре ще ме изпишат — каза Анита.

— Сигурно ли е?

— Така каза лекарят.

— А какво става с отравянето с дим?

— Това е несериозно.

— А изгарянията?

— Те, изглежда, са се паднали на тебе — каза тя и погали бинтованите му пръсти.

Съседката на Анита по болнична стая започна мирно и монотонно да похърква.

— Успяваш ли да поспиш тук?

— Не съвсем — отново се усмихна тя.

— Обаче онази свиня Трулсен все пак те е събудил?

— Вдигна на крака цялото отделение. Бяха ми дали вече сънотворно и аз говорех като насън. Дежурната сестра бе бясна. Мисля, че ще се оплачат.

— Знаеш ли, че на мига е изтичал и е разказал всичко на „ВГ“.

— Дявол да го вземе! — понадигна се на лакът тя, но веднага падна обратно. — Никакво напрягане, никакви вълнения — така каза лекарят… — опита се отново да се усмихне тя, но вместо това прехапа устни и по бузата й се затъркаля сълза.

— Разказал е всичко за чата. И не само това. Мисли, че в хижата е бил Клаус.

— А нима не намерихте човека?

— Хижата изгоря напълно. От „Шопен“ останаха само въгленчета.

— Това бе жена, Юнфин — прошепна тя след кратка пауза, опитвайки се да овладее чувствата си. — Когато влязох лежеше на пода. Не я виждах много добре в тъмнината, но ми се струва, че го разбрах по извивките на тялото… Това бе жена… След това обаче отзад се появи още някой…

— Знам — каза й Валман и стисна ръката й, която го държеше за ръкава.

— Кой е бил това?

Очите й станаха кръгли, но Валман постави пръст пред устните си.

— Никакви вълнения — усмихна се той. — Никакво напрягане. Ще приказваш само с Трулсен.

— Ах, ти, хитрецо! — усмихна се отново смело тя, но той забеляза, че почти не са й останали сили. — Нали закъснях — каза тя. — Загубих се. Не е толкова лесно да бъде намерена тази хижа. А онази дама ми даде не съвсем точно описание на пътя.

— Каква дама?

— Нали не знаех къде се намира хижата. Трябваше да попитам някого. И не ми се искаше да ти звъня на тебе… — опита се отново да се усмихне тя. — И звъннах във ферма „Брагенес“.

— Във ферма „Брагенес“ ли?

— Да. И говорих с жената на управителя. И тя не бе кой знае колко любезна, докато не и казах за какво става дума…

— Казваш, че си звъннала във ферма „Брагенес“? Във фермата?

— Намерих телефона в телефонния указател. Спомнях си, че си споменавал тази ферма.

— И си говорила с Гудрун Бауге?

— Да, май така се казваше… — затвори очи Анита, сякаш тези мисли я бяха изморили.

— Чуй — каза той след известно време и му се стори, че тя би трябвало да чуе как се мятат мислите в главата му. — Трябва да се върна в управлението. Там днес не всичко е спокойно.

— Разбирам — отговори Анита. — А и тук не се радват особено, когато някой идва при мене.

— А често ли идват при тебе?

— Само Моене — отговори с усмивка тя. — Искала да се убеди, че всичко е наред с мене. И да се извини за Трулсен. Нарече това „проява на излишно служебно престараване“.

— Може и така да се каже.

— А след това, струва ми се, се канеше да ме упрекне за нерегламентирано поведение. Тогава обаче ми стана лошо, припаднах и й се е наложило да си тръгне.

— А как се чувстваш сега?

— По-добре — отговори тя и се усмихна така, сякаш така си и беше. — Не съди твърде строго Моене. Нали се опитва да направи все нещо. Дори и цветя ми донесе.

Валман погледна букетчето на шкафчето. То бе същото като онова, което той самият бе поставил на леглото на Анита.