Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (3)

2

Докато смъртта ги раздели.

Неестествено извитото тяло на Лидия Хамерсенг лежеше до стълбището, водещо към втория етаж. Преобърнатият инвалиден стол се търкаляше до стената. До вратата на хола лежеше по гръб Георг Хамерсенг. Изглежда, че бяха лежали така доста дълго, защото в стаята витаеше неприятна миризма, телата бяха подпухнали, кожата биеше на синьо, а на места бе придобила тъмносив оттенък. Върху линолеума със старомодни шарки се виждаха тъмни петна изсъхнала кръв и трупна течност. В стаята бе студено и когато Трулсен, който, очевидно, ръководеше следствието, започна да докладва подробностите на Валман, от устата му излизаше пара. „Трудно е да се определи точно времето на смъртта, защото тук е дяволски студено.“

Трулсен бе получил съвсем наскоро званието „инспектор от полицията“ и се отнасяше съвсем сериозно към новото си положение. Някои дори смятаха сериозността му за излишно преувеличена и бързо му се лепна прякора „Снупи“^[1], за което спомагаха много и дългият му нос, и слабото му лице.

— Всичко това е много тъжно — изцеди от себе си той. Искреността в гласа му не бе повече от на служител в погребално бюро. — Работата обаче си е работа. Не можеш да избягаш от нея…

Валман не искаше да го гледа в очите и поради това оглеждаше обстановката, която му бе до болка позната, въпреки всичките години, които бяха изминали от момента, в който за последен път бе влизал тук. А след това погледът му се спря на лежащите на пода тела.

Заедно на смъртния одър.

Историята бе печална — двамата старци така си и бяха лежали в къщата и никой дори не бе забелязал това, никой не се бе сепнал и не се бе обезпокоил. Да, историята бе печална, защото тези двамата се бяха подкрепяли именно в печал и радост и бяха преживели целия си живот заедно. Сигурно Лидия Хамерсенг се бе пребила, спускайки се неуспешно по стълбището с инвалидния си стол. Тялото на мъжа и лежеше на няколко метра от нея, като половината от главата му бе отнесена от изстрел, а ловната му пушка все още лежеше на мястото, където бе паднала, когато ръката на Георг се бе разтворила.

Валман потрепери от студа. Рюстен бе влязъл в къщата след него и сега стоеше настрани. Прекъснали заниманията си, тримата криминалисти се изправиха. Не бяха направили никакви снимки за документално потвърждение. Никой не отронваше нито дума. Всички очакваха нещо от него.

Най-накрая Рюстен се обади:

— Те ли са?

Валман кимна. Не се съмняваше в това, въпреки че ги бе виждал за последно преди много години. Във великолепните светли коси на Лидия Хамерсенг се бяха появили сиви кичури, но самата коса изглеждаше учудващо здрава и гъста дори и след смъртта й, а самата тя продължаваше да е по момичешки крехка. Благодарение на спортната си младост и на постоянните тренировки в по-късна възраст, Георг бе запазил прекрасната си физическа форма. Изстрелът не бе повредил долната част на лицето му с изразителната и добре гледана брадичка. Дори поостарели, те продължаваха да са красива, привличаща всеобщото внимание двойка — младолики, сякаш годините ги бяха пощадили. От това на Валман му стана още по-зле и той си припомни как се бе случвало да преминава от другата страна на улицата, за да не се срещне с някого от тях. А бе могъл и да не постъпва така.

— Да, те са.

— Знаех, че се познавате — съвсем в духа на Рюстен. Въплътени деликатност и загриженост. „Много е добър за полицай — помисли Валман. — По-добре да бе станал свещеник.“

— Благодаря ти!

Изведнъж разбра, че няма какво повече да прави тук. Бе изпълнил дълга си.

В замяна на загрижеността си Рюстен бе получил разпознаване на телата. Трулсен постави ръце зад гърба си и заприлича на нетърпелив патрулен, какъвто, всъщност, бе доскоро. Останалите трябваше да се захванат отново с работата си. Валман в момента не бе дежурен, така че нищо повече не го задържаше тук. Това го радваше, но същевременно го и дразнеше.

— Ама, че е студено, по дяволите — каза той, пъхвайки ръце в джобовете си. — Какво пък, отивам си, с извинение, вкъщи.

— Сега ще дойде Анита — съобщи му Рюстен.

— Анита ли?

Разбира се — тя бе на нощно дежурство. Бе петък и малцина бяха желаещите да дежурят.

— Досега се оправяше с бъркотията в Станге^[2], където имало някакъв провалил се купон.

Хедмарк, краят на април, петък вечер. Бе вече време пролетта да надникне и тук, но вместо това бяха настъпили студове. Време бе тийнейджърите да са навън, но им се налагаше да стоят затворени между четири стени.

— Добре, ще бягам — каза той.

— Знаеш ли… — оказваше се, че Рюстен не е приключил. — Може да ти е интересно, че говорих с Моене.

— И какво?

— Даде този случай на Анита. Знаеш как се отнася тя към това — лична заинтересованост и така нататък.

— Знам — махна с ръка той, обърна се и тръгна към колата си. Искаше му се да изглежда равнодушен. Сякаш му е все едно. Благодаря за загрижеността и останете със здраве. Вътрешният му юмрук обаче се сви. Началничката на полицейския участък Йертруд Моене просто се боеше някой да не е лично заинтересуван от разследването — в това бе целият проблем. И съвсем не бе в това, че следователят и жертвата на престъплението можеха да се окажат съвсем случайно познати.

„Престъплението…“ — мислеше си той, докато се качваше в колата си и включваше парното на максимум. Онова, което бе видял в края на гората, никак не приличаше на престъпление. Изглежда, че Лидия Хамерсенг, станала инвалид вследствие на няколко неуспешни операции на крака (ако не го лъжеше паметта, дори се бе говорило за протеза), бе паднала случайно по стълбището с инвалидната си количка и си бе счупила врата. Изпаднал в отчаяние, съпругът й бе разбрал, че животът му няма смисъл без нея, и на опитния ловец му бе оставало само да грабне пушката си.

Това, изглежда се бе случило, според следователя, който познаваше лично умрелите, въпреки че познанството им бе от преди много години. Освен това, ако Анита провеждаше разследването, то той, така или иначе, щеше да е запознат с него. Живееха заедно от почти четири месеца и партньорството им (във всеки един смисъл) бе плодотворно. Толкова плодотворно, че всичко в него се свиваше, когато си мислеше за трагедията, постигнала собствениците на вила „Скугли“, и за Георг Хамерсенг, който живял като женен почти петдесет години, не бе оставил съпругата си сама в смъртта. Половин век споделяне на радости и скръб.