Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (6)

5

— Исках да ти изразя съболезнованията си, защото тази трагедия се е случила с твои близки приятели…

Йертруд Моене бе възпитан човек. Познаваше добре правилата на приличието, но твърде много се формализираше, дори и когато ставаше дума за разследване.

— Благодаря — отговори й Валман, — но не сме били близки приятели. Учех в едно и също училище с техния син и през детството си, си ходехме взаимно на гости. Така и се запознах с тях.

— Ето какво било… — каза равнодушно Моене. Съболезнованията бяха произнесени и следваше ежедневната рутина. — Тогава ти, естествено, разбираш защо не ти дадох този случай.

— Обективно погледнато, няма специални причини за това… — не му се искаше особено да се рови в случая с двата трупа във вила „Скугли“, но и не желаеше Моене да смята, че е права в заядливите си разсъждения. Освен това обясненията на Трулсен, които бе чул преди половин час, му се бяха сторили не особено убедителни. Множество въпроси така и бяха останали без отговор, въпреки че не можеше да има друго тълкуване на най-важните улики. — Та нали съм общувал с тях преди повече от двадесет години.

— Добре — дори и да бе приела доводите на Валман, то това по никакъв начин не се отрази на лицето й. — Ти, естествено, разбираш, че този случай ще привлече вниманието на местното население, ако се вземе предвид положението на семейство Хамерсенг — сви още по-плътно устни тя. — Без съмнение ще плъзнат много слухове. Винаги се случва така при подобни случаи — тя потрепери, сякаш подозирайки, че тези слуховете, които щяха да плъзнат, щяха да я засегнат лично, щом само местните вестници попаднеха в ръцете на читателите си в понеделник сутринта. — За късмет историята не успя да стигне до съботните тиражи.

— Както се казва, такава е същността на подобните случаи.

— Именно! — изтълкува като собствена победа иронията в гласа на Валман тя. — Най-малкото отстъпление от правилата, най-малкият пропуск от наша страна… — погледът над очилата й се впи във Валман така, сякаш, ако той сведеше очи, то щеше да си признае с това, че именно заради него правилата могат да бъдат нарушени и полицията да изпадне в неловко положение, — и ще потекат потоци мръсотия… — той само кимна, съгласявайки се. — И това означава, че трябва да проведем разследването, колкото се може по-старателно и да приключим със случая в съкратени срокове. Така да се каже, да го пакетираме, да го превържем с панделка и да го поднесем на обществеността на поднос със синя рамка! — „На поднос със синя рамка“… Бе доволна, че си е спомнила този рядък в речта й израз, и дори не можа да се въздържи от слаба усмивка. — А тебе, Валман, въпреки личната ти заинтересованост, няма да мога да освободя от разследването на случаите, които водиш… — нямаше какво да възрази и на това. Тя бе права, че разследвайки заплетени случаи, той често пъти намираше различни предлози, за да не се ограничава с правила и закони. Този му принцип обаче носеше, по правило, успехи. — И поради това… — реши да озвучи окончателните изводи тя.

— Извинявай, Моене — прекъсна я той най-сетне. Просто не можеше да слуша повече самодоволните й дрънканици, — но не си спомням да съм те молил да ми дадеш този случай. Нали така?…

— Бил си там… — рязко отговори тя, — вчера вечерта.

— Извикаха ме. В качеството на свидетел.

— Случаят те е заинтересувал толкова, че по време на прекрасния доклад на инспектор Трулсен дори започна да задаващ доста хлъзгави въпроси.

— Просто ми хрумна едно-друго и това е всичко.

— Ако нямаш преки и ясни доказателства, че това е произшествие, а не нещастен случай и последвало го самоубийство, бих те помолила за в бъдеще да не си позволяваш да ти „хрумва едно-друго“ изведнъж, както ти се изрази. Подобни идеи няма да помогнат нито на следствието, нито на умрелите и няма да украсят паметта за тях. Ясно ли ти е?

— Напълно — вече му се искаше само да напусне, колкото се може, по-бързо този кабинет, където всяка негова дума, всяко негово движение предизвикваха неприязнеността не само на началничката на участъка, но и — поне така му се струваше — на нейния булдог, който го гледаше с укор от снимката със сребърна рамка на бюрото й.

— Още нещо — нямаше да се погнуси от нищо, само за да се убеди, че се е предал. Така че това бе прощалният залп. — Онзи мъртвец.

— Да?

— Звъннали са ти в петък сутринта?

— Бях в почивка. Казаха ми, че мястото се охранява… — искаше му се да добави, че след като тялото бе лежало под снега през цялата зима, то нищо нямаше да му стане, ако полежи там още ден-два, обаче си премълча благоразумно.

— Ако в окръга ни е открит мъртвец, не трябва да се отнасяме лекомислено към това, Валман.

— Разбира се, че не трябва.

— В такива случаи лекомислието ни изглежда недостойно.

— Така е…

— Поради това се надявам за в бъдеще да се съсредоточиш върху този случай.

— Добре. Има ли още нещо?

— Това е всичко — отговори Моене и вниманието й се прехвърли върху купчината книжа, лежаща на бюрото й. Той бе готов да се закълне, че тя кръстоса бърз, разбиращ поглед с погледа на булдога: „Пиано… Само това липсваше!“