Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (36)

35

— Чуждо тяло ли? Парче метал ли?

— Така — каза Трулсен.

— И нито дума що за предмет е това? С каква форма? От какъв метал?

— Може пък в доклада да не е имало нищо по въпроса?

— Или може би Трулсен не е бил заинтересован това да се изясни напълно? Нали е яростен противник на версията за убийство.

— Не само той, но и Моене. Те не искат да се вдига много шум в нашето тихо блато. Моене не искаше да даде разрешение за проверка на банковите сметки.

— А къде е това парче метал? При нас, в полицията ли е?

— Не знам. Така изглежда.

— А не можеш ли да направиш така, че да го видя?

— А защо ти е?

— Все някой трябва да изследва този предмет.

— С това, сигурно, ще се заеме Рюстен.

— Рюстен със сигурност няма да се обиди, ако го погледна и аз.

— Да, но Трулсен ще се обиди.

— Точно затова. Не вярвам на този момък.

— Добре. Ще опитам.

— Колкото се може по-скоро, ако обичаш.

— Утре, става ли?

— Чудесно е! — протегна ръка Валман и взе последното парче пица.

През последните дни готвенето не бе на преден план. За това бяха виновни и двамата — и той, и тя — но той не придаваше особено значение на това. Нямаше нищо против готовата храна, въпреки че се стараеше да не го афишира.

— Почти, както в добрите стари времена — произнесе бодро той.

— Имаш предвид замразената пица ли?

— Имам предвид, че работим заедно по един и същи случай.

— Все още ли мислиш, че това е един и същи случай?

— Убеден съм в това — измърмори той с пълна уста. — Върху камертона е намерено петно, което, може би, съдържа достатъчно материал за ДНК тест.

— А нима имаш ДНК тестът на Клаус Хамерсенг?

— Всичко по реда си — отговори той. — Първо ще се заемем с онова, което имаме, тоест с трупа.

— Няма да стигнем далече — тихо каза тя.

— Все пак ще стигнем донякъде.

Юнфин сякаш излъчваше оптимизъм и самоувереност. И източникът на тези чувства съвсем не бе пицата. Анита пък усети как отново се затваря в себе си, как съзнанието й се свива и образува броня, за да защити единствената истина, която щеше да преобърне фантастичната му теория, че в гората бе намерен трупа на Клаус Хамерсенг. Ако се решеше да му каже това, то щеше да й се наложи да му признае, че бе използвала името му за примамка. А това, меко казано, едва ли щеше да му се хареса. Така че тя държеше езика си зад зъбите си, извърташе и отлагаше решението на проблема, въпреки че знаеше, че щеше да настъпи момент, в който тайната й щеше да бъде разкрита, и че колкото повече чакаше, толкова по-силен щеше да е ударът.

Тази вечер се бе прибирала, мислейки, че трябва да разкрие пред него тайната си. Дори много й се бе искало да го направи. Разбираше, че с потайността си разваля отношенията им, като съвсем наскоро го бе обвинявала в същото. А когато той най-сетне бе направил плачевен опит да й се довери (при това съвсем по мъжки, което бе предизвикало разочарованието и раздразнението й, защото се бе напил и хленчейки бе допълзял вкъщи, за да се сгуши в полата на майка си), тя се бе отнесла към това студено и не бе му отвърнала с взаимност. Вместо да се бе опитала да разбере какво се случва в душата на мъжа (при това на нейния мъж!), докато той задълбаваше в чувствата си, тя (съвсем по женски!) се бе изплашила преди всичко от това какви последствия можеше да има то за взаимоотношенията им, тоест за нея. Още сутринта бе искала да събере смелост и да сложи картите на масата. Току-що обаче бе станала свидетелка на това как намирането на този камертон, това конкретно нещо, което, според него, би могло да свърже мъжкия труп, намерен в гората, и неговия бивш приятел Клаус Хамерсенг, за пръв път от няколко седмици го бе размърдало. Той сякаш изпитваше ужасно облекчение от мисълта, че разложеният скелет в гората принадлежи на приятеля му. Сякаш фактът, че бе намерил доказателство за това, че Клаус е мъртъв, най-сетне щеше да му позволи да го погребе, както в реалния живот, така и в душата си, а заедно с него — и срамът, и всичките си лоши чувства. Тя не можеше да каже, че споделя чувствата му, но й се струваше, че именно така трябваше да реагира един мъж. Във всеки случай тя не искаше да угаси разгорелия се в него пламък, че и да си признае за своята измама. Сега й се искаше да се върнат към отношенията, които имаха, преди да бъдат развалени от страшната драма във вила „Скугли“. Поради това мълчеше, докато прибираха заедно съдовете, изплакваха ги и ги поставяха в съдомиялната машина.

— И не забравяй за железцето — каза той, излизайки на терасата, за да довърши подстригването на декоративния храсталак.

Въпреки че бяха позакъснели с работата в градината, началото все пак бе сложено.

— Трябва да отскоча до участъка — извика след него тя. — Забравих едно-друго там. Ще се върна след двадесетина минути.

Изпод колелата на „Голфа“ й се разлетя чакъл, когато натисна газта и излезе на пътя.

Бе само сряда, но той все пак отвори бутилка с червено вино, когато седнаха пред телевизора и започнаха да гледат някакъв средна хубост филм по местния канал. Този път ставаше дума за мъж, който биеше жена си и искаше тя да си признае, че е душевноболна. И едва не го получи. Справедливостта обаче винаги тържествуваше във филмите, които се излъчваха по местния канал.

— Каква глупост — въздъхна Валман, някъде по средата на филма.

— Да се заемем с нещо друго? — попита го Анита.

— Какво имаш предвид?

— Донесох го.

— Какво си донесла?

— Ами онова метално нещо. От асансьора за инвалидната количка. Нали отидох за него. Трулсен го нямаше там, така че нямаше защо да го питам — усмихна се накриво тя. — А служителят от техническия отдел не възрази. Ето го.

И тя постави един плик на холната масичка. Валман извади върху нея малко парче метал, а след това и снимки.

— Колко е малко — каза той, стиснал парчето метал между палеца и показалеца си.

— Дори и малкото камъче… — каза тя и посочи снимката на това парче метал в зъбчатото колело.

— Случайно ли е попаднало там, или преднамерено?

Валман изучаваше внимателно металното нещо. То бе светло и блестящо, почти като олово, с дебелина не повече от тази на обикновен пирон и извито — очевидно металът не бе много твърд.

— Мога ли да го взема за ден-два?

— За ден-два ли?

— Познавам един момък, който сигурно, ще може да определи какво е било това.

— В техническия отдел не можаха да го направят.

— Моят познат е истински експерт.

— Кой е той?

— Името му няма да ти говори нищо.

— Познаваш се с тъмни личности ли, Юнфин? — сръга го в хълбока Анита. Харесваше й да го гледа такъв — отново се бе запалил и се бе втурнал в бой. И тя си признаваше, че ще му отстъпва във всичко, само за да запази това си настроение.

— Наистина познавам този-онзи в този град.

— Би трябвало да върна това нещо утре сутринта.

— Никой няма да я търси. Нали Трулсен не знае нищо.

— Ами, не знам…

— Казвай!

— Написах фамилията си на квитанцията, когато се разписвах за нея.

— Ще съумея да те защитя.

— И от Моене ли?

— Тя не е равнодушна към мене, ако не си забелязала. Почти ме боготвори…

— Ще ти дам аз едно боготворене… — събори го тя на дивана и се зае да го целува, захапвайки устните и мекото на ушите му. Усети колко много й бе липсвал, как й бяха липсвали тялото му, миризмата му, близостта му и това чувство бе толкова силно, че някъде по средата на радостното опиянение я обхвана страх. Страх от силата на привързаността й към него, която се бе заселила в нея за толкова кратко време; страх от това колко се привличаха взаимно. И ето, че той вече бе върху нея с цялата си буйност, с цялата си нетърпелива мъжка сила и едновременно с това с присъщата само на него съзнателна необузданост. „Не, почакай, още малко, съвсем малко“ — докато самата тя не стана още по-буйна и не започна да го желае все повече и повече, и тогава го взе, прие го и забрави за всичко на света, обезумяла от щастието, което й даваше.