Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (35)

34

Парчето метал, намерено във верижната тяга на асансьора за инвалидната количка, нямаше никакво отношение към конструкцията му. Специалистът, пристигнал от Дания, го констатира, без каквито и да било съмнения, и заяви, че това, със сигурност, е чуждо тяло, „което по някакъв начин се е озовало в механизма, при което това не би могло да е следствие от неизправност на асансьора или от износване на оборудването“. Дори напротив, във всичко останало асансьорът бил в пълна изправност и се намирал в отлично състояние.

— … по някакъв начин се е озовало в механизма…

Трулсен вдигна листа с този доклад и го поднесе към светлината, сякаш търсейки следи от фалшифициране. Цялата му физиономия изразяваше пълна неудовлетвореност.

— И няма никакви съмнения относно „по някакъв начин“, нали така? — произнесе Рюстен и с това театралният жест на ръководителя на разследването изгуби всякакъв смисъл. — Това означава, че имаме налице доказателства, че…

— Не бързай! — Трулсен направи още един отчаян опит да предотврати очевидната реплика, която трябваше да преобърне цялата му теория… — Нали не знаем, че… Това би могло да е и нещастен случай?

— Ние обаче знаем… — повиши тон Рюстен. Нещо, което правеше много рядко. — Знаем, че чуждото парче метал не може да е долетяло по въздуха и да е попаднало от само себе си в скоростната кутия. Много по-вероятно е, дори бих казал, съвсем вероятно е някой да го е пъхнал нарочно там. Което означава…

— Е, да. Е, да… — Трулсен погледна почти умолително Анита Хег, сякаш очакваше, че тя може да му помогне да разсече този възел, защото бяха само тримата в кабинета му.

— Въпросът се състои само в това кой и защо го е направил?

„Естествено“ — помисли си Анита, но не каза нищо на глас.

— И за да го разберем ни трябваха четири седмици — изръмжа Рюстен, който вече не можеше да прикрива раздразнението си от поведението на Трулсен. — Ако бяхме започнали да търсим по-рано!

— Нали търсехме! — протестира ръководителят на разследването. — Нали претърсихме онази дяволска вила. И нито един отпечатък от пръсти…

— Затова пък следите от стъпки…

— Оставени седмица след смъртта на втория обитател.

— Което ни помогна да установим нашият колега Валман — бе безмилостен Рюстен. — И дори само това е факт!…

— И какво? — опита се да се измъкне Трулсен.

— А може да е имало и още следи — продължи Рюстен и изражението на лицето му ставаше все по-малко добродушно. — Обаче не сме ги търсили.

— В онази къща са влизали мнозина. Социалният работник. Медицинската сестра…

— Трябваше да положим повече усилия, за да намерим тази социална работничка. Нали вече знаем името й.

— Това вече се прави. Работим по въпроса.

— Тя е родила дете преди три месеца. Би трябвало да има все някакви следи.

— Успяхме да установим, че Сара Шуман е родила момче в болницата в Елверум на деветнадесети март тази година. Това е факт. Раждането е преминало без усложнения и след три дни са я изписали. Не е оставила нито телефон, нито адрес, нито фамилията на бащата на детето.

— Това ни дава още повече основания да си поговорим с тази дама, струва ми се — в гласа на Рюстен отново прозвучаха обикновените му спокойни и леко саркастични нотки, а в очите му се четеше скептицизъм по отношение на ръководителя на разследването.

— Нали казвам, че сме на верен път!

— А какво още сме предприели, освен търсенето на дамата, която, очевидно, не е толкова невъзможно да бъде намерена?

— Чуй, въобще не съм задължен да се отчитам пред тебе… А освен това има и още едно обстоятелство, за което никой от вас не е помислил, а именно, че времето, отпуснато за разследването на смъртни случаи е ограничено, и е време да ги погребем по подобаващ начин.

— Само ако роднините го искат — веднага възрази Рюстен. — А в дадения случай… И сам знаеш.

— Колата… — промърмори Трулсен с неохота в гласа.

— Каква кола?

— Волвото. Колата на Хамерсенг. Нея също я претърсихме.

— И какво?

— Не намерихме нищо особено.

— Съвсем нищо ли?

Все нещо трябваше да са намерили, защото в противен случай гласът на Трулсен щеше да звучи другояче.

— Освен…

— Какво?

— Ами, нищо особено. Ако се отчете обаче възрастта му…

— И какво?

— Намерихме кутийка с презервативи. От шестте броя в опаковката бяха останали само два неизползвани.

— Виждаш ли, Уотсън!… — не можа да сдържи усмивката си Рюстен. — И какво ни казва това?

— Ами… това означава, че той… Хамерсенг… е имал…

— Полов живот ли?

— Точно така.

— Никога не е късно. Това ли искаше да кажеш?

Трулсен бе над тридесет и бе ерген, поради което в полицейското управление се носеха доста шеги…

— Мисля… — взе се в ръце Трулсен, преди да премине отново в настъпление. — Нали жена му е била инвалид. Това само подсказва, че той…

— Понякога се е разхождал из града, за да удовлетвори потребностите си. Нали все още е можел, този стар спортист.

Сега в главната роля бе Рюстен. На Трулсен му се наложи да отстъпи.

— Това го прави уязвим — вметна Анита. — А ако той наистина е хлътнал в неприятна история с жена…

Трулсен направи последен опит:

— Може би става дума само за чувства…

Рюстен и Анита се спогледаха. Изглеждаше, че положението бе много лошо, щом Трулсен се опираше на романтичната версия в подкрепа на предположенията си за самоубийство.

— Толкова силни ли, че да се застреля в главата?

— А защо не?

— Той да не е някакъв тийнейджър?

— За любовта няма възраст.

— Това звучи като цитат от женски любовен роман.

— Понякога се случват и странни неща — отбеляза Трулсен с такъв тон, сякаш изричаше неоспорима истина.

Очите на Рюстен блестяха и той приличаше на ястреб, който бе готов във всяка една минута да се спусне върху мишка, криеща се в тревата.

— А след седмица-две жена му се е хвърлила надолу по стълбището, след като най-накрая е разбрала за какво става дума?

— Колко е хубаво, че имате сили да се шегувате така по време на работата, момчета… — на Анита й бе омръзнала напълно тази словесна престрелка. А освен това й бяха хрумнали някои идеи. — А може би всичко е било значително по-просто? Възрастен мъж, развличащ се с млади дами, би трябвало да се бръква надълбоко и не само за противозачатъчни средства.

— Стар пръч! — изпръхтя Трулсен. — Та той е бил на повече от седемдесет! Каква ти сперма там! — всичките му романтични сентенции бяха издухани като от вятър.

— Ти по-добре помисли за себе си — не можа да се сдържи Рюстен.

— Извлеченията! — извика Анита. — Провери ли последните извлечения по сметките на Хамерсенг, които трябваше да получим? Прегледа ли разходите му? Пътувания? Сметки от ресторанти? Подаръци… накити, например? — Анита си спомни с благодарност за Валман. Изведнъж разбра, че трябваше да работят двамата по този случай, да се разкрият един пред другиго. Трябваше да го пусне в своя чат с Клаус Хамерсенг. В този момент дори се чудеше как бе могла да крие от него този важен факт. Разкайваше се и я бе срам.

— Да, ние имаме извлеченията…

Нищо в тона на Трулсен не говореше, че ставаше дума за документи, които биха могли да помогнат на следствието.

— Аз само им хвърлих един поглед. И освен това този дяволски доклад от Дания…

— А може ли да ги погледна? — Анита, изглежда, вече бе свикнала с това. — Това какво са, извлеченията ли?

— Ами, да.

Трулсен започна да рови в купчината безредно разхвърляни книжа по бюрото си. Изглеждаше така, че всяка подробност, всеки определен детайл, свързан със следствието, било то версия, анализ или просто находка, трябваше да се измъкват насила от него.

Най-накрая той сложи документите на масата.

— Да — промърмори Рюстен, след като ги разгледаха мълчешком. — Работите на този юнак не са били толкова зле. Паричките обаче са се изпарили бързо. Ето преводи от по десет хиляди крони от неговата сметка на една и съща друга сметка през октомври, ноември, декември, януари, февруари и март. И всеки път са в началото на месеца.

— Нали вече казах, че не съм успял още да разгледам внимателно всичко това — взря се в книжата Трулсен, сякаш те съдържаха нещо не толкова важно.

— Значи не си проверил кой е собственикът на сметката, по която са превеждани парите?

— Нямах време. Във всеки случай това е задача за юридическия отдел. Банките не дават такива сведения, на когото им падне.

— Тогава ми се струва, че трябва да се звънне спешно на юридическия отдел, Трулсен — в тона на Рюстен вече нямаше нито добродушие, нито ирония. Той говореше сериозно.

— Сега ще им звънна.