Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (59)

58

— Трябваше да изхвърля всичките писма! — възкликна Гудрун Бауге и му обърна гръб. Тя бе от хората, което не обичаха да показват чувствата си. Бе се подобрила много през денонощието, изминало от момента, в който бе попаднала в болницата. Старшата сестра се оказа строга дама. Пациентката била в шок, когато постъпила в болницата, била загубила много кръв и лечението продължавало. Ако изведнъж й станело зле, щяло да се наложи веднага да се прекрати разговора.

Обаче Гудрун Бауге се чувстваше отлично. Седеше в леглото, по бузите й имаше руменина, а в погледа й отново се бе появил нагъл оттенък. Не се разкайваше за нищо и съжаляваше само за „пропуските“ си, както ги наричаше, като, например, това с писмата.

Писмата бяха само три. Две от тях били дошли по пощата. Обърнала внимание на първото писмо заради почерка — изкривен и неравномерен. Върху плика имало петна. Отначало помислила, че било глупава шега на някакви хаймани или писмо с молба за пари от живеещите наблизо просещи хипита. След получаването на третото писмо обаче, което било по-дебело от предишните, я заглождило любопитството. Не й и хрумнало, че писмата могат да имат някакво отношение към двойката, живееща в дървената къщичка. Имали нещо като слабо познанство с момичето от къщичката — кимали си една на друга при среща в магазина. Гудрун наблюдавала с любопитство дамичката и стигнала до извода, че не била от страхливите. И дори малко вулгарна. И наистина — да боядисваш косата си през цялото време в различни цветове. По ноктите й имало остатъци от лак. На такава мома мястото й не било близо до тях. Гудрун винаги наблюдавала внимателно онези, които живеели в горската хижа. И въпреки че под наем я давал самият Солум, те с мъжа й отговаряли за реда в нея. Веднага била забелязала, че тези двамата били някак си странни. Не били туристи, не били сезонни работници. Жената изглеждала по-общителна и често пътувала до Хамар. Мъжът почти не се показвал. Живели там до късна есен. Такова нещо никога не се било случвало. И на кого би му хрумнало да живее в стара, изцяло проветрива хижа, когато нощите били станали вече толкова дълги и студени? Гудрун Бауге си задавала сама на себе си този въпрос с поучителен и дори обвинителен тон. Още от самото начало имала някакво лошо предчувствие относно тези двамата…

Именно тогава било дошло и последното писмо. Почеркът бил същият. Не пристигнало по пощата. Някой го бил пъхнал под вратата на основната сграда на фермата и то пролежало там няколко дни, като така се било размекнало от росата, че се било разлепило. А може и въобще да не го бяха залепвали…

Прочела това писмо. Било от мъжа, живеещ в хижата.

След като прочела писмото, тя разбрала, че ако написаното в него било истина, то това било заплаха за бъдещето й. Написалият го твърдял, че е син на Рихард Солум. Твърдял, че самият той не знаел това доскоро. Пътувал много по света, но сега се бил върнал и искал да се види с баща си. Споменавал името на майка си. Гудрун Бауге си спомнила, че била чувала това име във връзка с история, която се разказвала в окръга. Разбрала, че всичко можело да се окаже истина. А нали те с мъжа й се готвели също да си имат дете…

— Бъдещият собственик на фермата… — вметна Валман, който най-сетне започна да разбира накъде клони тя.

— Горе-долу бе така… — в този момент лицето й се изкриви болезнено и Валман веднага се упрекна в липса на такт към жена, преживяла току-що помятане.

— Сигурно си мислиш, че това са въздушни кули, но ние се чувстваме добре във фермата и имаме отлични отношения със Солум. Той няма наследници. В края на краищата самият той го предложи, казвайки, че малкото дете може да осигури приемствеността във фермата. Нашето дете можеше да стане негов наследник! — в гласа й се появиха нотки на гордост и самоувереност.

И ето, че в горската хижа се появили онези скитници, които не правели нищо, а само искали да провалят живота й, да зачеркнат бъдещето на семейството й.

Гудрун Бауге скъсала писмото. И тогава пред нея възникнала дилемата какво да прави с другите две писма? Да ги унищожи ли? Нали Солум бил зад девет планини във Флорида. А ако тези двамата дочакали завръщането му? Какво щяло да стане, ако този син дрипльо дойдел при баща си и попитал за писмата си? В каква светлина щяла да се представи тогава тя? Нали тя отговаряла за пощата. В такъв случай щяло да е по-лесно да се обясни липсата на едно писмо, което било просто пъхнато под вратата.

— А след това проблемът се разрешил от само себе си? — започна да разбира логиката на последователността на събитията Валман.

— Горе-долу е така… — стори му се, че по устните й пробягна някакво подобие на усмивка. — Във всеки случай те изчезнаха. В един прекрасен ден ги нямаше. Представи си колко се зарадвах. Бях сигурна, че това бяха авантюристи, в краен случай — негодници, измислили цялата тази история, за да изкопчат пари от стария Солум. А когато не бяха получили отговор, се бяха разстроили и си бяха заминали. Такива като тях, така или иначе, никога нямаше да могат да ръководят стопанството в голяма ферма — добави тя и направи презрителна гримаса.

— А след това отново се появиха?

— Веднага разбрах какво е станало, когато започна историята с трупа. И двамата взимаха наркотици. Очевидно се бяха скарали, тя се бе ядосала и го бе пребила. Той бе слабак, а тя не възнамеряваше да прекара целия си живот в горска хижа. В случая обаче се намеси полицията и започна да издирва и да разпитва. А когато намекнахте, че е възможно да има връзка между тази двойка в хижата и случая Хамерсенг…

— Аз ли?…

— Сигурно сте се изпуснал, но аз разбрах намека, когато казахте „този случай е свързан с още един, по който работим.“ Нали другите случаи не са толкова много. И тогава се изплаших здравата, защото името бе същото! Очаквах с ужас полицията да се добере до всичко и какво щяха да си помислят тогава за нас? И особено когато ми съобщи радостната новина, че живялата в хижата жена е била бременна. Едва не се побърках. Загубих напълно съня си. Разбираш ли?

Онова, което разказваше Гудрун Бауге, не бе признаване, а обяснение. Говореше така, сякаш искаше да го убеди в мотивите си. Сякаш си мислеше, че бе имала правото да постъпи точно така, за да осигури бъдещето на себе си и своето семейство във фермата „Брагенес“.

— А след това изгубих детето… — вече не се опитваше да крие сълзите си. — Не можех да остана повече в родилния дом, не бях на себе си и просто избягах. И стигнах с автобуса до Хамар. Бярне бе на събрание. Беше ме много срам от него. Не знаех къде да се дяна от срам… И тогава ми се обади жената от полицията.

— За да попита за пътя.

— Бе сякаш полудяла. Говореше за среща с важен свидетел. В хижата. Веднага разбрах, че това би трябвало да е тя. И веднага ми стана ясно какво трябваше да направя. Нали, ако я премахнех от пътя си, никой нямаше да разбере… Въобще не бях на себе си…

На вратата се почука. Надникна старшата сестра и видяла разплаканото лице на Гудрун Бауге, погледна с упрек Валман, който веднага протестира с ръка:

— Още една минутка! Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Като че ли е по-добре да остана — произнесе тя.

— Съжалявам — каза Валман и стана. — Става дума за полицейско разследване — изведнъж се изплаши, че ще му поиска пълномощия, каквито той нямаше. Сестрата обаче само направи гримаса и излезе.

— Исках още да кажа… — леко се бе понадигнала Гудрун Бауге и погледът й отново бе станал неподвижен.

— Какво?

— Мисли, каквото искаш… — погледна го така, сякаш седеше в кабината на трактора, а той стоеше пред нея с градските си обувки в селската кал. — Когато влязох, не видях никого в хижата. Там беше тъмно и пусто. Влязох, когато чух, че се приближава кола. Бях напълно уверена, че това бе тя. Застанах зад вратата й… Ами, да. Мисли, каквото искаш…

На Валман му трябваха няколко секунди, за да осмисли това признание.

— Искаш да кажеш, че си ударила неправилния човек ли?

— Мисли, каквото искаш — повтори тя, хвърляйки му упорит поглед. — Никога не бих се нахвърлила на жената от полицията!

Валман най-сетне дойде на себе си:

— Разбираш ли какво ми каза току-що?

Тя седеше и гледаше надолу. След това кимна.

— И си готова да повториш тези показания в полицията?

— Бих искала първо да поговоря с мъжа си — отговори му едва чуто Гудрун Бауге. — Бедният Бярне, та той не знае нищичко.