Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (57)

56

— Каква е връзката обаче?

Въпросът бе зададен от Харалд Рюстен. Бе изминал час, откакто Трулсен бе събрал книжата си от масата и бе напуснал стаята, тропайки с ловните си ботуши по изпотъпканото подово покритие.

— Този момък ще има голямо бъдеще във ведомството, отговарящо за пътното движение — промърмори Фейринг.

Никой обаче не последва поканата да позлорадства по повод некомпетентността на Трулсен, разобличен толкова жестоко в присъствието на всичките служители. След преглеждането на материалите, представени от Валман, Фейринг и Кронберг, цялата група се чувстваше много уморена. Няколкото рунда на приемане вътрешно на убийствени дози нес кафе предизвикаха само повишена киселинност. Рюстен обобщи всеобщото мнение, констатирайки неопровержимо, че въпреки сензационната нова информация, не са се придвижили нито на крачка към решаването на въпроса какво на практика се бе случило във вилата на Хамерсенг. Оставаше неясно кой или какво бе причината за смъртта, въпреки че причината за смъртта на двамата бе налице.

— Имам една идея… — Валман се чувстваше също толкова опустошен и неспособен за по-нататъшни действия, както и останалите. Той дори не можеше да се порадва, както трябва, на решителната си победа над Трулсен, след като бе убедил Моене, че защитата на доброто име и честа на Хамерсенг, за което тя така бе настоявала, е загубена кауза. Ако преди имаха нула заподозрени и пълна загадка по отношение на случилото се във вилата, то вече имаха налице двама, че и трима души, имащи явни мотиви за премахването на съпрузите Хамерсенг, но нямаха никакви преки улики срещу тях. И при това двама от заподозрените бяха мъртви. — Има една подробност…

Останалите го изгледаха, но без особено големи надежди. Всички смятаха, че се бяха приближили до загадката от всичките възможни страни, по всичките възможни логически пътища, както прави, така и криви, но все безуспешно. Сега, може би, бе настъпил моментът да се прояви „творчески подход“ (качество, за което говореха толкова разгорещено всичките консултанти на курсовете за повишаване на квалификацията на ръководителите и служителите в полицията), в което никой не вярваше особено в момента. Бе настанал моментът за полет на фантазията, а тя съвсем се бе изтощила. Може би бе дошъл редът на легендарната валманска интуиция? Във всеки случай той бе единственият, който наруши настъпилото мълчание.

— Халката… — каза Валман и пъхна ръка в джоба си. — Нали си спомняте онова парченце метал, което бе намерено в механизма на подемника за инвалидната количка? Което бе причината за спирането на асансьора и най-очевидната причина защо Лидия Хамерсенг е паднала по стълбището? Е, аз реших да огледам това парченце метал… Тоест помолих един познат…

— Познат ли? — Моене се обърна с огнен блясък в очите към него. — Посмял си да предадеш доказателство от случай, който се разследва, на външно лице?

— А ти по-добре попитай защо разследването не е проявило интерес към този учудващо чужд предмет, оказал се в механизма на подемника — парира Валман. — И ви върнаха това парченце метал. Ето вижте… — и той изпусна малкия блестящ предмет на масата, и по звука му се разбра, че това бе благороден метал.

Всички се наведоха над масата, за да разгледат желязцето.

— Та това парченце метал е било халка — продължи Валман, — венчална халка. Венчалната халка на Георг Хамерсенг от бяло злато. Оказа се възможно да се прочете надписа на халката…

Смачканата халка минаваше от ръка на ръка и всеки го разглеждаше.

— И какво означава това, Валман? — попита Моене с войнствени нотки в гласа, сякаш ставаше дума за ново усложнение, измислено от него, за да усложни още повече работата им…

— Изглежда, че Георг сам е пъхнал пръстена в механизма на асансьора — тези думи бяха произнесени от Рюстен. Този примерен домошар изглеждаше леко потиснат, но все пак продължи мисълта си: — Изглежда, че е свалил халката си и я е пъхнал между зъбчатките — поклати глава той, — за да не може тя да слезе долу. Чудовищно…

— Ама защо! — Моене гледаше ту един, ту другиго, сякаш призовавайки ги да произнесат онази вълшебна дума, която би разкъсала порочния кръг, би обяснила необяснимото, би разкрила друг смисъл на случилото си, не толкова страшен, колкото се бе изрисувал в съзнанията на всички, и по такъв начин щеше да разреди напрежението, да им помогне да излязат от тази тясна стая, да се върнат вкъщи за вечеря, за новините (в които щяха да бъдат поправени твърде усърдните усилия на Трулсен) и към тихата вечер на терасата.

— Може би се е готвил да направи нещо такова, за което е искал да бъде сам — предположи Валман.

— Искаш да кажеш?… — Моене явно не се решаваше да направи последното заключение.

— Ние обаче знаем какво е направил на практика, нали така? Нали няма никакви съмнения, че се е самоубил. И може би тя…

— … е искала да му попречи? Струва ми се, че ти каза, че съпружеският им живот е бил истински ад. И тогава, предполагам, тя не би възразила, ако той… отиде по дяволите! — Моене не се славеше като любителка на твърдите изрази. Освен това тя не беше омъжена и не й бяха познати приливно-отливните вълни, издигащи и спускащи лодката на съпружеския живот от една крайност в друга — от щастие към отчаяние — дори сред ежедневната суета.

— Много неща могат да се случат, когато си застанал пред лицето на смъртта — произнесе Рюстен. — Мъжът никога няма да попречи, дори и да не е обичан. И може би тя е разбирала, че е по-добре да живее така на втория етаж, отколкото да попадне в дом за инвалиди. Боже мой! Има хиляди причини, поради които би поискала да му попречи да се самоубие, като би могла, в края на краищата, да търси помирение с него в края на жизнения им път!

— Или пък… — прекъсна го Валман и с това привлече отново всеобщото внимание. — Може пък да е пъхнал халката в зъбчатките, защото е искал тя да остане там завинаги!

За минута се възцари мълчание и се чуваше само лекото бръмчене на климатика.

— Никога няма да го разберем — каза Рюстен, намръщил се и сякаш искайки последните думи на Валман да бяха останали неизказани.

— Тогава да се прибираме — заключи Моене и са надигна от фотьойла. Нейната късо подстригана коса бе залепнала към челото и слепоочията й. Валман забеляза, че по ръцете й се бяха появили червени петна от стискането на подлакътниците на фотьойла. Ако се съдеше по всичко, днешният ден се бе оказал напрегнат за всички.

— Кой обаче все пак е бил третият човек в колибата? — попита Рюстен, когато двамата с Валман се спускаха надолу по стълбището.

— Трудно е да се каже — отговори му Валман. Не добави обаче, че е зает точно с изясняването на този въпрос.