Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (52)

51

Валман виждаше светлата ивица небе, а пред себе си пътя. А между тях — тъмната стена на гората, осветявана от светлината на предните фарове. Изскочи на междуселския път. Познаваше всеки завой тук и не се притесняваше да не се блъсне в насрещна кола. По този път опасност можеше да представлява само заблудил се лос. До отбивката към ливадата, която се използваше за паркинг, той натисна рязко спирачката. По средата й блестеше яркочервеният „Голф“ на Анита. Без да гаси фаровете и да изключва двигателя, той блъсна вратата и се затича. В тъмнината се виждаше хижата, но в нея не гореше светлина. Само слабо мъждукащо зарево и миризма на дим. Нима някой бе запалил печката? Не, нямаше защо да се самозалъгва — на това място нямаше настроение за печка и уют. Димът тук означаваше само едно — огън, а огънят означаваше пожар!

Гореше входната врата. Пламъкът лижеше с езика си сухата каса на вратата. Валман отчупи няколко елови клонки и се хвърли на борба с пламъците, за да проникне вътре. Огънят все още не бе обхванал стените, все още имаше слаба надежда…

Удряше с клонките надясно и наляво, но езиците на пламъците го удряха в отговор и той не можеше по никакъв начин да си пробие път. В отчаянието си той вдигна ръка пред лицето си, пропълзя, колкото се може по-близо и удари с всички сили по вратата. Тя се откачи от единствената си панта. Той я вдигна над главата си и я хвърли навътре, осигурил си по този начин необходимия му вход. Наметнал якето си върху главата си, се хвърли вътре и запълзя по пода, докато не се натъкна на лежащо върху него тяло. Огънят вече бе обхванал покрива. На светлината на пламъците той позна коженото яке.

Анита!…

Хвана я и я дръпна. Намери някакъв парцал и го уви около лицето й. Бе загубил някъде якето си. След това повлече безжизненото й тяло към изхода, стана и я взе на ръце, след което затвори очи и се хвърли през огнената стена. Спъна се в прага и падна, продължавайки да я държи на ръце, с лицето надолу. Усети пареща горещина, миризма на изгоряла коса и силна болка в коленете. След това запълзя по-нататък по земята, вкопчвайки се с пръсти в тревата и вдишвайки трескаво въздух. Ужасни мисли се носеха през съзнанието му: „Анита! Какво й е? Нима?…“ Опитваше се да запази яснотата на мислите си, докато я пренасяше на безопасно място. Опитваше се да си спомни правилата за първа помощ, да провери дали диша. Единственото, което се движеше по бледото й покрито със сажди лице, бе отражението на пламъците, а единственото, което чуваше, навел се над устните й, бе ревът на пожара. Опитваше се да напипа пулса й, хванал китката й, но не усещаше нищо — сигурно бе забравил къде да натиска. На шията! Във всичките детективски филми напипваха пулса на жертвата на шията. Стисна врата й с пръсти, но отново не усети нищо. Въпреки това не се предаваше, а продължаваше да натиска по-силно, опитвайки се да усети поне слабо ритмично почукване… Нищо. Изведнъж обаче тя трепна. Той разпери уплашено ръце и тя започна да кашля силно и да се опитва да повърне, сякаш току-що я бяха извадили от водата. Тогава той се сети, че едва не я е удушил с отчаяните си движения, но сега това вече нямаше значение. Тя беше жива. Анита беше жива!

— Юнфин — простена тя, — там… там има още някой!

— Знам — отговори й той.

Не можеше обаче да направи нищо повече.

Сухата хижа гореше като огън в навечерието на Ивановден. Пламъците се издигаха до небето. Трябваше спешно да се извика пожарната, за да предотврати пожара, и „Бърза помощ“ за Анита.

— Юнфин — прошепна тя и стисна ръката му. Той се наведе над лицето й, — не ме удари той. Там имаше още някого!

Тя падна на хълбок и отново изгуби съзнание.

Успяха да загасят доста бързо пожара. На няколко, растящи наблизо ели, клоните им бяха обгорели и видът около плевнята бе доста уродлив, обаче цялата щета от пожара бе ограничена до хижата, която бе изгоряла напълно. Пожарникарите посочиха мястото, където можеха да бъдат различени овъглените останки от човешко тяло. Останалото бе работа на техническия отдел и на патологоанатомите, които трябваше да се заемат с нея, щом само станеше възможно.

Анита бе поставена върху носилка и откарана с линейка. Не бе дошла все още напълно в съзнание. Лекарят от „Бърза помощ“ каза, че според него имало налице признаци за сътресение на мозъка. А колко дим била погълнала щяло да се изясни в отделението.

Валман би предпочел да замине заедно с нея с линейката, но остана. Коляното го болеше много и той с мъка се държеше на крака. Фейринг бе вече на път. Сигурно и Трулсен, който беше дежурен. Валман с тъга предусещаше как щеше да му разказва подробностите от последните събития. Предварително се мръщеше, представяйки си физиономията му. Предчувствието му, че двата случая са свързани помежду си, се бе оправдало, но така и нищо не се бе изяснило докрай.

Пожарникарите бяха свършили почти работата си. Двама от тях трябваше да останат дежурни, а останалите влачеха шланговете и оборудването към пожарните коли. Валман тъкмо бе седнал на стъпалата на полусрутилия се плевник, когато изведнъж чу странно позвъняване — дзън-дзън. Механичната мелодия звучеше толкова неуместно, колкото и при повечето мобилни телефони. Звукът се носеше от тревата, приблизително на мястото, където бе лежала Анита. Телефонът се оказа в джоба на якето, което бе грабнал, за да покрие главата й, преди да изскочи от горящата къща. Валман изкуцука няколко крачки, вдигна якето, извади телефона от джоба му и натисна бутона за приемане на повикването.

— Ало?

— Ало?… — разнесе се мъжки глас. Бе слаб, треперещ глас на стар човек. Това не го бе очаквал.

— Ало? Кой се обажда?…

— Бих искал да говоря с Клаус Хамерсенг — отговори гласът. — Вие ли сте?

— Не! — от изненада Валман завика. — Не е Клаус Хамерсенг! Полицията е! А вие кой сте? Моля, представете се, много е важно!

— Полицията ли? — промърмори гласът в другия край на връзката. — Да се представя ли? Да… казвам се Рихард Солум. Солум от фермата „Брагенес“. Бих искал да говоря с Клаус Хамерсенг.

— В момента е невъзможно — отговори Валман. — Аз обаче… тоест ние от полицията бихме искали да поговорим с вас, например, за това, на кого сте дали хижата си.

— Нещо лошо ли се е случило там?

— Като цяло, да… — погледна обгорените руини, от които се виеше дим, Валман. — Кога бихме могли да го направим? Може би, още сега?

— Сега е вече късно… — гласът стана още по-неуверен, а притежателят му изглеждаше съвсем без сили. — Току-що се върнах вкъщи от чужбина. Може би, утре?

— Е, добре — отговори Валман. — По обяд става ли?

— Да, сигурно… А Клаус Хамерсенг ще присъства ли?

— Не, Клаус Хамерсенг няма да дойде — отговори Валман и усети как към гърлото му се надига буца. — Не се надявайте на това.

— Жалко — прозвуча в отговор. — Исках да му кажа нещо много важно. Е, ще се наложи да почакам.