Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (14)

13

На следващия ден му предстоеше да води съвещанието във връзка с останките, намерени в гората.

Чувстваше се по-зле подготвен, отколкото обикновено, но не се вълнуваше особено от това. В доклада, който бе прегледал тайно направо там, присъстваше само най-очевидната информация — подготовката на резултатите от аутопсията щяло да отнеме достатъчно дълго време, но по наличните вече данни умрелият бил възрастен мъж от европеиден тип (останки от кожата, космите), относително висок, и не било възможно да се определи самоличността му по запазилите се части от дрехите му. Към настоящия момент не било установено и времето на смъртта, но можело да се предположи, че тялото било лежало там най-малко шест месеца, че и повече. След установяването на причината за смъртта му щяла да бъде разгледана и вероятността пострадалият да е бил убит на друго място, след което тялото му да е било пренесено там, където било открито после.

Валман се спря на абзаца за „запазилите се части от дрехите му“. Написаното там съвпадаше с неговата (и на полицай Фейринг) гледна точка за това, че това са останки не на просто разхождащ се човек, защото запазилите се парцали не приличали на дрехи за разходка. Сако със старомодна кройка, евтин потник, панталон от изкуствен плат — имало нещо странно, защото нито върху покойника, нито наблизо били намерени обувки. Това потвърждаваше версията, че тялото е докарано край Танген. Следователно, установяването на самоличността на покойника щеше да прилича на търсенето на прословутата игла в копа сено.

— Вече се свързахме с Управлението на криминалната полиция — побърза да каже Валман, забелязвайки как Йертруд Моене се вкопчва в подлакътниците, а тя винаги правеше така, преди да заговори. — Те ще проверят сведенията за известни криминални лица, изчезнали от поглед през последната година. Възможно е да попаднем така на следа.

— Всичко това е много хубаво — прекъсна го Моене и за миг замълча заплашително. — Да се надяваме това да даде поне някакви резултати. Не трябва обаче да се отпускаме. Не видях в доклада нищо за къщата.

— За къщата ли? — не разбра веднага Валман за какво говореше тя.

— На някои от снимките се вижда ниска дървена къща на заден план — в гласа на Моене прозвучаха недоволни нотки, каквито се появяваха, когато предложенията й не се приемаха на мига.

— Старата хижа в края на пътя, при която бяха спрени колите ли? — по лицето й се виждаше, че ставаше дума точно за нея. Той също така разбра, че това ще бъде оценено като недоглеждане от негова страна. Опита се да си намери оправдание. — Тя обаче е необитаема. В трагично състояние…

— Във всеки случай — Моене разбра, че е готов да отстъпи, и продължи, — ако се отчете известното ни за умрелия от резултатите от предварителната експертиза, той едва ли е бил особено взискателен по отношение на жилището си. Нали не е било никак трудно да я огледате… вилата, нали сте имали хора там?

Фейринг се намеси:

— Там бяхме само четирима, шефке. И имахме достатъчно работа с тялото, разпръснато на доста голяма територия.

— Петима.

— Какво?

— Били сте петима — упорито стисна устни Моене.

— Не, моля за извинение, но бяхме четирима.

— Трябваше да сте петима — вие самият, Валман и трима криминалисти.

Всички схванаха еднозначно и правилно тишината, възцарила се за миг в тясната и претрупана с мебели „дежурна“, а именно, че Юнфин Валман, отговарящият за разследването на случая за трупа, намерен на три километра на север от Танген, е посетил местопроизшествието само за минута-две.

Той разбра, че трябва незабавно да поправи ситуацията или поне да се опита.

— Ако наистина това е толкова важно, Моене, аз бих могъл да отида там — бе като подсъдим, който не иска да признае вината си. Та нали това бе безсмислен, идиотски случай, „висящ случай“, към който не можеше да се подходи отникъде. Забележките на Моене обаче му оказваха именно такова въздействие, защото критиката й не бе конструктивна, а нападките й се отнасяха до методите му на работа, до принципите му и въобще до отношението му към задълженията на полицай. — Още сега ще отида. Ако намеря нещо, то ще ви докладвам веднага, става ли?

— По-добре късно, отколкото никога, Валман — усмихна се със своята обичайна кисело-сладка усмивка на победителка Моене. Дори и бръчките около очите и устата й излъчваха триумф.

— Напълно е възможно там да има нещо интересно — промърмори Валман, ставайки.

Ако не се смяташе позора, с който Моене го бе покрила пред очите на целия отдел, Валман нямаше нищо против да попътува на юг от Стангеланд. Трябваше му да се поразтъпче. Трябваше да смени обстановката. А най-вече му се искаше да се съсредоточи върху нещо, което да го отвлече от мислите за трагедията във вила „Скугли“. Бе се опитал да се отнесе хладнокръвно към всичките противоречиви подробности от живота на семейство Хамерсенг, но това се бе оказало трудно. Тези подробности, неподдаващи се на полицейското разследване, го примамваха и викаха след себе си. Той се съпротивляваше. Успокояваше се, че не той ще разгадава загадката около смъртта на съпрузите Хамерсенг. Отишъл там вчера вечерта обаче (което бе отстъпление от правилата и, честно казано, доста дилетантско), той се бе забъркал и в тази работа. Бе огледал къщата, бе разпитвал свидетел… Анита работеше в групата на Трулсен и това усложняваше всичко. Само неговите импровизации липсваха. И в сравнение с гафа му — тайното посещение на местопрестъпление, което не разследваше той — всичките му неприятности с Моене и недоволството й от разследването на случая за „горския труп“ щяха да му се сторят цвете… Хм, такива цветя, каквито цъфтяха през пролетта в гората край Танген… Хм… Не бе успял още да се качи в колата, когато настроението му рязко започна да се подобрява.

Бе все още студено, но ясно. Селището Стангебюгд бе облято в светлина, а сияещото небе се бе разпростряло от полето до морето. Опитваше се да попие в себе си тази картина, да я запечата в паметта си, преди да навлезе в гъстата гора далече на юг.

Дървената къщичка стоеше в покрайнините на изоставеното поле. Изоставена и порутена, тя сякаш плачеше за илюстрация в книжка за селския живот. Сивото плевниче и външната тоалетна щяха, сякаш, аха-аха, и да се разпаднат. Покривът бе пропаднал на места, но под основите на къщата лежаха четири големи камъка и подът изглеждаше цял. Изпод дъските му стърчаха остри колове за сушене на сено и ръждясали градински инструменти.

Не знаейки с какво да започне, Валман спря нерешително. Не трябваше да полага кой знае какви усилия, за да си изясни чия е къщата. Разбира се, че на онзи, който бе владял цялата земя в окръга, тоест на най-едрия земевладелец в региона. Когато се бяха свързали с управителя на ферма „Брагенес“, за да му съобщят за намереното тяло и започналото разследване, той им бе казал, че собственикът се намирал в момента в чужбина. Поради тази причина Валман нямаше ключ за къщата и реши първо да огледа плевнята — и по-точно — тоалетната, защото, ако някой бе живял там, то квартирантите биха оставили най-напред „визитната си картичка“ именно в това достатъчно място.

Рулото тоалетна хартия на пирона бе относително чисто, а по краищата му бяха изрисувани малки червени сърчица. Вътре, върху дървената седалка, имаше два броя от „Гледай и слушай“, като тези вездесъщи вестници бяха с дати от август и септември миналата година. С голяма доза отвращение той вдигна капака и надникна в тоалетната дупка. При разкопките на древни градища, изследванията на руини на манастири и други археологически находища тоалетните бяха винаги истински съкровищници за археолозите. Нещата се запазваха добре в лайната. Лайното не потъваше — нито в тоалетната, нито в живота.

Той видя долу, в ямата, само купчина изпражнения и някакъв бял продълговат триъгълник, малко по-плътно парче хартия. Дамска превръзка.

Върнал се на полянката, той се опита да убеди сам себе си, че това не означаваше все още нищо. Просто из гората се бе разхождала жена и се бе възползвала да си свърши работата под покрив, а не да кляка зад храста. Всичко заедно обаче — миналогодишните вестници, рулото тоалетна хартия с червени сърчица — навеждаше на мисъл, която се натрапваше от само себе си. Професионалните му инстинкти бяха подтикнати от обикновеното любопитство — трябваше да влезе в къщата. Изглежда, че някой бе живял в нея.

Всичките работници от фермата на Брагенес бяха на полето. Студеното слънце изсушаваше бързо земята, така че през следващите седмици земеделците от Станге трябваше да махат камъните, да брануват и да сеят. Огромни територии чакаха обработка. Навсякъде, докъдето поглед стигаше, се виждаха облаци прах над селскостопанските машини.

Валман седя в колата си почти до един часа през деня, а след това много му се допи кафе. Вече се готвеше да зареже всичко, да запали колата и върнал се в Хамар, да изтича до полицейската столова, когато на ливадата излезе трактор. Тракторът спря, а от кабината му изскочи жена в работно облекло. С бързи крачки тя се отправи към него, сякаш го бе очаквала. Той излезе от колата си и се приближи до нея, за да й се представи.

— Така, така, пак полиция — студено резюмира тя. В гласа й не звучаха нито дружелюбие, нито любезност, а по-скоро тя искаше да покаже, че няма време да се занимава с глупости. Казвала се Гудрун Бауге и била жена на управителя на фермата Бярне Бауге. Била се отбила вкъщи, за да приготви нещо за хапване. Ако искал, можел да пийне кафе с нея.

Валман не отказа.

Къщата на управителя на ферма „Брагенес“ можеше да се нарече богаташка — просторна кухня; дълга, дървена, бяла маса; столове с високи облегалки и с везани възглавнички на седалките. От вида на древната и до блясък изтъркана пейка под прозореца със сигурност биха потекли слюнките на някой антиквар. Предишната стаичка за прислугата бе преобразувана в кабинет. Валман успя да види през открехнатата врата рафтовете със счетоводни папки и сейфът в ъгъла, а върху бюрото — компютър, по-нов от неговия. Почти бе започнал да се надява на глътка истинско кафе от старомодно селско джезве, но фру Бауге изсипа смляното кафе в обикновена кафеварка. Тя се зае да вади храна от хладилника (и къде, интересно, се бяха дянали килерите в норвежките селски къщи?), а той й обясни защо е дошъл.

Не, тя не знаела да е живял някой в хижата, поне през последната година. Това въобще не влизало в задълженията й. Ако хижата, която по принцип била част от малко земеделско стопанство, била давана под наем, то с това се занимавал самият собственик — Солум. А той от половин година живеел във Флорида, където си бил купил къща, след като овдовял.

— А ключовете? — поинтересува се Валман.

— Представа си нямам за никакви ключове. Трябва да се пита Бярне, когато си дойде — прозвуча равнодушният й отговор. Изглежда, че приготвянето на храната бе по-важно.

Чула, че мъжът й влиза в пруста, тя му извика, без да му даде време да си събуе ботушите и да влезе в кухнята:

— Тук е дошъл полицай и пита дали някой е живял в хижата. Чувал ли си нещо за това?

Влезлият мъж кимна по-дружелюбно от жената. На ръст не бе по-висок от нея, но в раменете бе по-широк, а в кръста — по-слаб. Дланта му бе широка като лопата и също толкова тежка.

— Случва се Солум да я даде под наем на някого — обясни той, — но не ни замесва в това. През последните години това бяха предимно чужденци — немци и холандци, които се вряха в гората, за да послушат тишината. Да си слушат, колкото искат, бих казал! Веднъж-два пъти ни се е налагало да чистим след някои от тях, защото тези граждани са големи свине.

— Не забравяй и поляците — чу се от кухненския плот, където върху поднос се нареждаха пшеничен хляб, месни изрезки, кашкавал, конфитюр, хайвер, масло и сардини. — Кафето ще е готово скоро…

— Така е. През сезона на ягодите там понякога живееха и поляци, но предишната година ги нямаше… — Бярне Бауге потърка челото си и свали шапката си.

— И слава Богу — изказа се жена му. Ръцете й се движеха толкова бързо, че изглеждаше, че трапезата се сервира от само себе си. Докато мъжът й си миеше ръцете на кухненската мивка, под носа на Валман се появи чашка с кафе. След това пред него се появиха чиния, нож и вилица. Кафето не се различаваше много от онова, което сервираха в полицейската столова. Очевидно бе, че и сандвичите ще са със същия вкус.

— А ключ има ли?… — опита се да се върне към предишната тема на разговора той, но съпрузите Бауге бяха твърде заети с яденето и не можеха да му отговорят, поради това на Валман му оставаше само да дъвче сандвич с масло и салам.

Разбира се, че имало ключ, но управителят не можеше никак да го намери сред другите ключове в шкафчето, намиращо се в малкия кабинет, където се пазеха ключовете от всичките помещения във фермата.

— Странно, ключът би трябвало да е тук — каза само той, — но може собственикът да го е взел миналата есен, преди да замине, и да не го е върнал — Бауге посочи с глава голямата господарска къща, сияеща на слънцето с бялата си боя.

— А кога ще се върне?

— Обикновено си идва през май. Оплаква се от климата и ревматизма си, но аз си мисля, че си е намерил жена, с която му е трудно да се разделя. Овдовя едва преди четири години, поради това, изглежда, си мисли, че е още раничко да се появява вкъщи с американка.

Управителят бе прав, въпреки че не го знаеше.

— Тогава сме принудени да разбием вратата. Не можем да отлагаме разследването за неопределено време — усети, че гори от нетърпение Валман. Съпрузите Бауге бързаха да се върнат на полето и го чакаха да си тръгне. Въпросите му не ги интересуваха кой знае колко, както и това, че на територията на фермата бе намерен мъжки труп. Очевидно го смятаха за заблудил се гражданин, който бе навлязъл твърде навътре в гората, където за него би било по-добре да не се завира.

— Няма проблеми — отговори Бярне Бауге. — Заемете се тогава сам с това. Ето ви отвертка — издърпа кухненското чекмедже той. — Ето я. Там, в къщата, има панти. Като свършите, просто оставете отвертката върху печката.

Изглежда, че за Бярне Бауге свалянето на врата от пантите бе просто детска игра.

Разделиха се на ливадата. Наблизо стояха двата високопланински трактори (всеки на стойност един милион), които, въпреки слоя прах и кал, блестяха с боята си и в сравнение с които неговото почти деветгодишно „Мондео“ изглеждаше истинска руина. И тогава Валман забеляза, че Гудрун Бауге е бременна. През цялото кратко време, което бе прекарал у тях, бременността й бе прикривана от широката мъжка риза и бързите й чевръсти движения. Той пресметна приблизително кога трябваше да роди и дали не е опасно в това положение да кара трактор. Не бе успял обаче да го обмисли до края, когато двигателите изреваха и съпрузите Бауге излязоха на фермерския път, махвайки му бързо на прощаване.

„Няма нищо страшно — успокои сам себе си той, — ако деветият й месец е по време на жътвата, тя и тогава ще се качи на трактора. А ако има дете, ще постави люлката му под седалката.“ Отбеляза си, че това доказателство за жизнената сила на майчинството едва не го накара да се отнесе към работата си като към пълна глупост. Съвременните селски жители продължаваха, както и в древните времена, да се отнасят към раждането и смъртта, както към смяната на сезоните, като към естествен ход на нещата.