Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (1)

Пролог

Тя избра краткия път — направо през гората. Знаеше, че е закъсняла, а не й се искаше да се обяснява и да се кара. Беше й омръзнало да се оправдава. Сбръчканата трева се „вкопчваше“ в краката й и маратонките й подгизнаха съвсем. Студът се прокрадваше през нощта и отстъпваше чак по обед. Вледеняващата я тревога не я напускаше никога, дори и през деня.

От комина не излизаше дим. Значи той не бе запалил печката, значи в къщата бе студено. Сега тя не трябваше да премръзва. Той знаеше това, но не му пукаше. От това й стана още по-зле. Бе се отчаяла да се надява, че нещо ще се промени. Страхуваше се и от показното му безразличие, и от внезапния му гняв. Вече й се бе случвало подобно нещо. Знаеше колко е разрушително това състояние, особено в ситуацията, в която бяха се насадили сами. Времето сякаш тръгна наопаки, възкресявайки в нея онази, която бе била преди. Приличаща повече на него, такъв, какъвто бе станал сега, помисли си тя и усети как дръжките на тежките найлонови торби се впиват в замръзналите й свити пръсти. Превръщаха се в отвратителни уродливи близнаци, в двуглаво чудовище, чиято единствена цел бе да намери повод за мъст помежду им. Какво пък, мечтите бяха умрели и значи така трябваше.

Не! Тя нямаше да го допусне въпреки тази болка в гърдите й, болката от разочарованието. Въпреки онова, което бе вече направила и за което самата тя съжаляваше. Съгласието й да дойде с него тук бе, разбира се, грешка. Трябваше да се измисли нещо. Той обаче също имаше своите си мотиви, настояваше, сърдеше се. Избухливостта му, както и много други неща в него, започнаха да я плашат. Не познаваше много добре тези места. Чувстваше се като погребана. От всички страни ги заобикаляше гора, гнетяща и страшна, която буквално попиваше дневната светлина, а по-нататък бе езерото, мъртво и неподвижно. Никога нямаше да се почувства добре тук и това можеше да се предвиди. А сега бе вече твърде късно да се съжалява за каквото и да било. Трябваше да се спасява онова, което все още можеше да се спаси, и тя бе първата, която се нуждаеше от помощ. За да може да му помогне да стъпи отново на краката си. Тя разбираше какво означаваше това. И колко щеше да струва. Бе минала вече през него. И сега силите й трябваше да стигнат и за двамата.

Прекатери се през падналия плет. Старата дървена къща бе в най-гъстата част на гората, почти невидима откъм пътя. От Мьоса^[1] се надигаше гъста мъгла. Не бе толкова студено, но сивата влага сякаш пронизваше тялото й. Краката й сами стигнаха до почти обраслата пътечка. Изтри капките от лицето си. Пръстите й, вкопчили се в трите торби от супермаркета „Киви“, бяха бели и безчувствени. Продукти за цяла седмица. Бе купила почти всичко необходимо. Все още имаха някакви пари, имаха и това-онова, а временната заетост им носеше някакъв доход, но не можеше да продължава дълго така, защото нямаше да могат да преживеят зимата. Неясно бе и дали ще е дълга. Освен това скоро щяха да им потрябват топли дрехи и едно-две неща от битовата техника. Бе се опитала да поговори с него за това. Той не бе пожелал дори да я изслуша. Имал си своите проблеми и трябвало да се бори със своите си страхове. Тя се опитваше да е търпелива и разбираща. Та нали той не беше някакъв звяр, напомняше си тя, и дълбоко в душата си бе добър. Добър. Добър човек. Просто се бе отпуснал съвсем и бе станал безкрайно нещастен. И не бе в състояние да си помогне сам.

Нищо, скоро щеше да му се наложи да я изслуша.

В пруста бе студено. В стаята — също, от което се и страхуваше. Струваше й се, че вътре е по-студено, отколкото навън. Легнал върху сандъка, той спеше, завил се с вълнено одеяло. А може и да се преструваше. За да не го ругае тя и да го кара да запали печката.

Повика го.

Той се обърна. Не спеше. Беше пиян или махмурлия. Погледът му бе именно на такъв. Изражението на лицето му — също. Не искаше дори да знае откъде се бе сдобил с този боклук. Винаги имаше малко скрито от него, защото не се знаеше кога ще се добере следващия път до Хамар^[2], за да си купи още. Преди го споделяше с нея, когато го помолеше, но с това бе свършено. Не че, разбира се, й бе притрябвал много, но понякога й на нея й се искаше, просто за да подкрепи силите си. Както сега, например. И се разкрещя, но той, изглежда, не я чу.

— Закъсняваш, дявол да те вземе — прогъгна той.

— Петък е. Имаше много народ.

Остави торбите на масата. Една от тях се обърна и от нея се изсипаха ябълки. Той се втренчи в тях, сякаш искаше поне една да падне на пода.

— Ябълки? Харчила си пари за едни гадни ябълки?

— Знаеш, че се нуждая от витамини. А и на тебе няма да ти навредят.

— Аз не ям никакви ябълки, дявол да го вземе!

— Каза, че ще запалиш печката.

— Забравих.

— Затова ти и напомням.

— Искам да ям.

— Сега ще вечеряш. Само първо запали печката.

— Остави ме на мира, дявол да те вземе!

— Дървата са в пруста.

— Остави ме на мира, де!

— Студено ми е! Вдигни си задника най-сетне!

— Така значи? Това ли искаш!?

И той се зави презглава с одеялото. До нея достигнаха някакво хилене. Той какво, смееше ли се? Лежеше и й се присмиваше ли? Тя въздъхна дълбоко, сякаш можеше с това да потисне отвращението си към тези стени, въздухът, между които бе изпълнен с гъстата миризма на тялото му.

— Тогава си сготви сам своята шибана вечеря!

Сигурно бе усетил нещо в гласа й, което го накара да се понадигне под одеялото.

— Отивам де. Престани…

Седнал с нежелание, той разроши рядката си коса и потрепери.

— Ходи ли до пощата?

— До пощата ли? — обърна се тя. — Не трябваше ли да ти изпратят нещо?…

— Затвори ли вратата? — потреперваше в тънките си гащи и потник той.

— Казах, че е студено.

— Купи ли цигари?

— Облечи си якето!

— Питам те дали си купила цигари?!

Хванал якето й, той зашари по джобовете й.

— Махни си ръцете оттам!

— Добре, добре, спокойно… Престани де!

Отдръпнал се от нея, той се затътри направо по чорапи към изхода. Тя стоеше, обърната към кухненския плот, и не гледаше това. Ето, че бяха стигнали до обичайния им скандал без повод. Бе непоносимо. Ръцете й трескаво разкъсваха опаковките на продуктите, сякаш се бореха с някакви диви същества. Не, не можеше повече така!

Той се върна с трески за разпалване, премести фотьойла до печката и седнал в него, започна да разпалва дървата.

— Трябва ти хартия.

— Тогава донеси.

— В килера има стари вестници.

— Какво има за вечеря?

— Ще запалиш ли някой ден тази печка?

— Дявол да го вземе, какво имаме за вечеря?

В гласа му прозвучаха опасни нотки. Можеше и да я удари. Тя знаеше кога би могъл да я удари.

— Рибни пръчици — бе поставила вече тигана върху газовия котлон.

— Рибни пръчици ли? Проклетите рибни пръчици ли?! Знаеш, че не понасям риба!

— Толкова по-зле за тебе.

— Там виждам кренвирши.

— Те са за утре.

— За утре ли? Това пък защо?

— Защото аз казвам така.

— Ах, ти, негоднице… — не му стигна ентусиазмът, за да довърши фразата. — Зле ми е… Знаеш, че напоследък не се чувствам добре…

Ето, че започна да хленчи. Това бе дори по-лошо.

— Запали, най-сетне, тази дяволска печка!

— Мръсна кучка!

— Дръж си езика зад зъбите!

— Ой, ой, ой! Направо ме изплаши!

Той се обърна наполовина. Тя усети с гърба си погледа му. Хвана я страх.

— Виж ти? Според мене напоследък си се пооправила, а аз…

Маргаринът, сложен в тигана, зацвърча.

— Ако искаш картофи, обели си.

— Да, напълняла си, какво ще кажеш?

— Престани! — произнесе тя и гласът й прозвуча така, сякаш говореше в нищото. Пръстите й опипваха синята опаковка на рибните пръчици, но така и не можеха да намерят откъде се отваря.

— Имам си момиче, вече е на тридесет. Циците й са като торби, а талия няма… — запя той песен, която помнеше още от училище. — Да не мислиш, че ми е приятно да живея със свиня, която дебелее с всеки изминал ден?

— Млъкни…

— А може да е на тридесет и пет или вече да наближава четиридесетте?…

— Млъкни най-сетне! — извика тя.

— Така значи? Искаш да млъкна? — започна да се опива от собствените си насмешки той. В очите му се появи блясък, а гласът му укрепна. — Според тебе, трябва да съм добър и грижовен, защото ти си с корем, така ли? Така ли? Защото това е уж мое дете? Тогава, момичето ми, чуй какво ще ти кажа: Много се съмнявам, че това наистина е така. Ясно ли ти е? — размаха ръка той. Пръстите му бяха разперени, сякаш искаше да покаже нещо, но не знаеше какво по-точно. — Напоследък не изпитвам нещо потребност да правя деца. Та така. А и ти не бе кой знае колко навита на това, нали така? Може би ще ми кажеш как се случи, а? И защо това дете трябва да е мое? Откъде, по дяволите, да знам с какво се занимаваш, след като целият ти ден преминава в това да ходиш в Хамар? А за гадната ти работа не знам нищо! Много мислех за това тук, в самотата си. А когато те забърсах и тогава не бе самата добродетел, нали? Какво ще кажеш?

Ухилил се, той се обърна отново към печката и започна да рови с пръчка изсипалата се на пода пепел.

— Можеш да кажеш това на любовника си в Хамар. Нека той да даде парите! — смехът му премина в дълбока, прегракнала кашлица. — Ти… — простена той, притиснал ръка до устата си. — Дявол да го вземе, чу ли какво те попитах? Купи ли цигари, или не си?

Той не можеше да види какво се случва. Хванала тигана, тя го вдигна над главата си, и се обърна настрани, като едновременно го хвърли, сякаш участваше в състезание по мятане на чук. Тиганът го удари по главата и тя отекна с някакво приглушено хрущене. Паднал на колене, той удари челото си в отворената вратичка на печката. Така и остана, прегърбен, слаб и висок, с раздърпани непрани дрехи, приличащ на беден монах с разбита глава.

Тя се замисли за кратко. Просто трябваше да си поеме дъх. След това се взе в ръце и веднага разбра какво трябваше да направи. Уверено и бързо, сякаш правеше нещо планирано предварително и вече отработено, тя подхвана тялото му под мишниците и го постави в седнало положение. След това го подхвана отново и го повлече към пруста, а след това — и към входната врата. Въпреки слабостта си, той се оказа учудващо тежък. При едно дърпане тя успяваше да го премести само с половин метър. Към гърлото й се надигнаха спазми за повръщане, но тя ги търпеше. При всяка нейна стъпка тилът му се удряше в краката й и тя усещаше как панталонът й попиваше горещата лепкава кръв, обаче се сдържаше с всички сили, като не отместваше поглед от скъсания му чорап, от който стърчаха два пръста. Едно… Две… Пое си дъх. Струваше й се, че няма повече сили. Въпреки студа, потта й течеше като ручей.

Едно… Две…

Трябваше да го извлече от къщата и да го замъкне по-далече в гората. Наоколо нямаше никого, сезонът за бране на гъби бе приключил и едва ли някой щеше да се отбие тук. А след това, представи си го съвсем ясно, щеше да й остане само да събере пъртушините им и да ги метне в колата. И да се надява, че волвото ще запали.