Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (26)

25

Почука се на вратата. Тя бе толкова дълбоко потънала в размислите си, че трепна. В кабинета й надникна Рюстен.

— Прочете ли изцяло доклада?

Тя поклати глава. По времето на срещата им бяха раздали папки на всички, а тя дори не им бе обърнала внимание.

— Така си и мислех — усмихна се Рюстен, но зад усмивката му се криеше мрачна сериозност. — Аз го прегледах и открих, че Трулсен е пропуснал едно-друго. А може и просто да го е забравил, заради шума, който вдигна ти… — усмивката му стана по-широка. Оставаше й само да се усмихне в отговор, защото огледът на телефонната слушалка се бе превърнал в неин триумф.

— Някои неща на седма страница могат да те заинтересуват.

— Кажи ми ги — сега не можеше да се принуди да чете този документ.

— Там е написано, че по тялото на Лидия Хамерсенг са открити следи от стари осакатявания и травми, като например, счупване на ръцете, на три пръста и на ключицата.

— Виж ти!? Остеопороза ли е имала?

— Не пише такова нещо там.

— Тоест това означава… — Анита не можа да довърши фразата. В този момент нямаше сили да разсъждава върху значението на тези открития.

— Стига само да не се е увличала от бойни спортове — отговори Рюстен, опитвайки се да смекчи впечатлението, което жестоките му изводи можеха да й направят. — Това е стандартен списък на осакатявания, възникнали вследствие на жестоко отношение.

Само това липсваше!

— Кога са се появили?

— Някои са доста пресни. Най-старите са отпреди няколко години.

— Идеалното семейство… — промърмори Анита. — А лекуващият лекар, разбира се, не знае нищо?

Рюстен само поклати глава.

— „Варосани гробници“^[1]… — изтръгна се от нея и тя веднага се усмихна. Рядко цитираше Библията, за да изрази чувствата си.

— Може и така да се каже. Не знаем дали го е направил той, но…

— Много неща не знаем — изведнъж й се приплака. Искаше й се да остане сама, но в същото това време не искаше той да си тръгне.

— Едно-друго все пак знаем — сякаш се опита да разсее унинието й той. Тя обаче мълчеше, взряла се в плота на бюрото си, и той продължи: — Стори ми се, че това ще те заинтересува. Научихме името на последния им социален работник.

— Неколцина ли са били? — попита бързо тя, давайки да се разбере, че отново е нащрек.

— Това си е в реда на нещата. При тези професии текучеството е голямо. Била е жена, която се е казвала Сара Шуман.

— Можем ли да се свържем с нея?

— Очевидно, да. Тя обаче, изглежда, е напуснала града. През март е излязла в отпуск по майчинство и не е регистрирана в Хамар.

— Очевидно вече е родила и тогава може да бъде намерена чрез болниците.

— И аз мисля така. Прегледахме телефонния указател, но не намерихме нищо. Възможно е обаче да не е съобщила номера си.

— Аз ли трябва да се заема с това, според тебе?

— Ако в момента нямаш други планове…

— Добре — усмихна му се тя. Винаги й се искаше да му се усмихва, защото Рюстен излъчваше доброта и доверие. Кичур от непослушната му, но твърде рано побеляла коса падаше постоянно на челото му, придавайки му зрял и разсъдлив, но едновременно с това момчешки вид.

Той се усмихна малко стеснително в отговор. „Стеснителен е — помисли си тя. — Тоест му е просто неудобно да звъни по родилните домове. Смята, че тази работа ще подхожда повече на жена.“ Никакво феминистко негодуване обаче не възникна в нея спрямо Харалд Рюстен. Той бе безукорно поносим колега и освен това бе известен като грижовен съпруг и баща. Може би наистина бе по-добре тя да звъннеше на родилните домове, а не той. Към жена, например, щяха да са по-доверчиви.

— И последният момент от заключението — продължаваше той, сякаш извинявайки се за присъствието си в кабинета й.

— Още нещо ли има?

— Следи от инжектиране на морфин. По нейното тяло. Невъзможно е да се установят дозите.

— Може да го е употребявала законно, като обезболяващо — предположи тя.

— Възможно е и да е така… — отговори той и й хвърли многозначителен поглед, преди да излезе от кабинета й.