Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (53)

52

Трулсен бе изглеждал тих и смирен на пожарището предната вечер. Сега се бе овладял и се носеше като петел напред-назад из тесния кабинет на Валман.

— Просто каша някаква! — повтори той, сигурно, за четвърти път. — Не е истина! Направо да се побъркаш! Предполагам, че всичко това веднъж и завинаги отхвърля теорията ти, че останките от намерения в гората труп принадлежат на Клаус Хамерсенг.

— Че защо?

Зад мръсните стъкла се виждаше пролетното небе, отразяващо синевата си в тихата вода на Мьоса. До 17 май^[1] оставаше една седмица. Във всички домове в окръга хората вадеха от гардеробите летните дрехи и гладеха националните си носии. Тук, в кабинета въздухът бе влажен и студен, а атмосферата — напрегната и натегната. Валман постави върху бюрото си бинтованите си ръце, сякаш намеквайки, че и без това е затънал в работа до гуша и че не му е интересно да седи и слуша самодоволните тиради на Трулсен. Ръководителят на разследването (все още!) обаче набираше обороти и не възнамеряваше да спре.

— Ами, защото… — за да потвърди съвсем ясните си доводи, Трулсен вдигна нагоре показалеца си. В тази поза приличаше твърде много на старомоден селски учител и Валман го слушаше с половин ухо, очаквайки с нетърпение колегата му най-сетне да се разкара и той да може да продължи работата си. — Защото сега вече имаме трупа на Клаус Хамерсенг!

— Искаш да кажеш, че ти си мислиш, че имаме трупа му. Не е толкова лесно да се идентифицира жертвата на пожара.

— Боже мой, Валман! Да, ние чакаме резултатите от аутопсията, но нали имаме якето, мъжко спортно яке, както и мобилен телефон, регистриран на името на Клаус Хамерсенг, а освен това и показанията на Анита, които, както предполагам, са ти известни.

— Ти какво, ходил си до болницата, за да разпитваш Анита ли?

— Исках само да си изясня, колкото се може по-бързо… — Трулсен усети скрития оттенък на възмущение в гласа на Валман и отстъпи назад: — Тя обаче… се чувства доста добре.

— Благодаря. Знам — отговори му Валман.

Той също не бе безделничел тази сутрин и в паузите между прозвъняванията и разговорите бе успял да се осведоми за състоянието на Анита. Не отместваше очи от Трулсен и усещаше как неприязънта му към този човек направо се изписва на лицето му. В резултат на втренчения му поглед онзи направи още няколко крачки по посока на вратата.

— Тази сутрин звъннах в болницата — говореше равномерно той, натъртвайки на всяка дума. — Казаха ми, че се нуждае от пълно спокойствие. Предполагам, че съветите на лекарите трябва да се слушат.

— Разреши ми да ти напомня, че става дума за убийство, Валман! — гласът на Трулсен премина към фалцет.

— Ти ли ми го напомняш, Трулсен?

— Бих те посъветвал да не се запъваш така, скъпи. Предстои ни още много да разберем, преди да можем да кажем със сигурност какво, именно, се е случило в хижата вчера вечерта. Там са били само Хег и загиналият. И не е ясно как е възникнал пожарът. И преди там някой се е забавлявал със стеаринови свещи, доколкото чух… Струва ми се, че на приятелката ти ще й се наложи доста да обяснява, когато се освести. Да се надяваме, че ще успее да се измъкне от тази история и да отърве кожата.

По времето на тази тирада Валман стоеше като диригент на военен оркестър, пренасяйки тежестта на тялото си от мекото на пръстите си върху петите и обратно.

— Имам работа, Трулсен. Както самият ти каза, предстои ни още много да разберем. Да се срещнем след обяда — изцеди усмивка от себе си той. — Разчитам, че през това време нещо ще се проясни. Предай поздрави на Моене и й кажи да дойде и тя.

Валман се надяваше да стигне до известно спокойствие, преглеждайки още веднъж електронния диалог между „Шопен“ и Анита. Готвеше се също така да направи няколко телефонни прозвънявания, за да проследи по възможност придвижването на Сара Шуман, след като за пръв път бе назначена на временна работа в болницата „Сандеруд“. Вместо това обаче му се наложи да изгуби цял половин час с журналистите, които искаха да научат последните новини по случая от Танген „от първа ръка“. Отказа на всички. Разбира се. Трябваше обаче да откаже по такъв начин, че да не го обвинят във високомерие и неуважение към пресата. Новата политика на полицията се състоеше в това да си сътрудничи с пресата, когато това бе възможно. Не можеха да бъдат пренебрегвани ежедневните вестници, излизащи в огромни тиражи, защото служеха като важен информационен канал. А телевизията бе „прозорец към действителността“. „Малко поукрасената и манипулираната действителност — помисли си той, оставяйки слушалката след разговора си с представител на поредното токшоу. — Въпреки това е достатъчно правдоподобна действителност, играеща важна роля в съвременния ни, заблуден и манипулиран, свят.“

Отново телефонно позвъняване. Валман излая в слушалката: „Ало!“ Звънеше му Ханс Людер Хансен. Валман едва се сдържа — първо цял половин час журналисти, а сега и Ханс Людер. Бе го забравил съвсем, защото последните седмици бяха пълни със събития. Ето обаче, че той се появи — организаторът на срещата на съучениците; местната важна клечка, гласуваща за Партията на прогреса.

— Здрасти, друже! Жив ли си още? Ама, че работа! Дявол знае какво е това, не е ли така?

Той също изгаряше от желание да си поговори за пожара.

— Предполагам, че можем да извадим от сметките стария Клаус що се отнася до празника ни, а?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Изглежда, че той, както се казва… няма да може да дойде?

Валман си представи идиотската усмивка на лицето на Ханс Людер. Този момък, изглежда, нямаше да се промени.

— Чуй ме, Ханс Людер. Какво, всъщност, знаеш за случилото се вчера край Танген?

— Много неща! — изквака увлечено онзи. — Не си ли видял днешния брой на „ВГ“?

— Не, не съм чел днешния „ВГ“.

— Току-що ми го донесоха. И тук пише следното, друже:

„Блудният син си урежда тайна среща с жена от полицията и загива в пожара“. Снимки и така нататък.

— Снимки на какво?

— На дамата, разбира се! Бива си я. Може ли и аз да започна работа в полицията?…

— Какво, всъщност, искаш Ханс Людер?

— Какво… искам ли? Та това е сензация, че един от старите ти приятели… разбираш ли? Едно е да се изчезне някъде зад граница. И съвсем — да се изгори в хижа в Танген!

— Все още не знаем със сигурност кой именно е загинал при този пожар.

— Не знаете ли? — гласът на Ханс Людер прозвуча така, сякаш се бе обидил от грубата шега. — А диалогът в Мрежата?

— Това е чат.

— Какво, какво?

— Било е контакт в чата.

— Все един дявол е. Нали от това може да се разбере много?

— И това ли го пише в „ВГ“?

— Ами, да.

— А написано ли е откъде е информацията?

— Написано е само: „източник от полицията“.

„Трулсен! — мярна се в съзнанието на Валман. — Ето кой не си губи времето напразно. Улучил е подходящия момент, за да допусне изтичане на информация и по такъв начин да потвърди новата си версия. Промъкнал се е вечерта в болницата при Анита и е измъкнал от нея нещо, докато е била в полусъзнание, а след това е разказал всичко на «ВГ», само и само да рекламира съвсем непрофесионалното си тълкуване на последните събития.“

— Ето какво не разбирам… — прозвуча отново гласът на Ханс Людер, в момента в който Валман почти го бе забравил. — И това е какво, по дяволите, е търсел там!? Насред гората в Танген!? Ако е преследвал някого… — изцвили силно той, изглежда много доволен от измислицата си.

— Преследвал ли? Какви ги дрънкаш, Ханс Людер? — реши най-накрая да сложи край на този идиотски разговор Валман.

— Не помниш ли какви слухове имаше? Нали си общуваше с него, Валман? По ъглите се шепнеше, че Клаус съвсем не е син на Георг Хамерсенг и че поради това старецът не го долюбва. Било е семейна тайна, но такова не се крие… Във всеки случай не и в Хамар. Говореше се, че е извънбрачно дете на човек с високо обществено положение. Така говореха хората, чувал съм го вкъщи. А ти как мислиш, Юнфин? Нали си детектив? Може пък в това да има нещо? Може пък да вземеш и да откриеш някой богаташ? Проклет страхливец, който през всичките тези години се е криел и треперил от страх? И който в края на краищата е очистил стария Клаус, когато последният е започнал да му досажда? Е, как е? Ето ти версия, старче! Ще настъпи твоят ред да станеш герой от вестникарските страници! Недей да скромничиш! Известността носи успех. Publish or perish.^[2] Във всеки случай аз те освобождавам от поръчката да намериш Клаус Хамерсенг. Всъщност, ти я изпълни по някакъв начин. Да, записал съм те в списъка. Ако случайно пазиш шапчицата си на випускник, то я вземи. Ще измислим как да се позабавляваме със старите капи! Е, добре, засега!