Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (2)

1

На горното стъпало стоеше Харалд Рюстен и изглежда, че не възнамеряваше да се отмести, сякаш не искаше той да влезе вътре.

„Странно“ — помисли си леко раздразненият Валман, но веднага разбра, че засега може да го отложи. Търсеше за това и най-малкия повод още от момента, в който Рюстен му бе звъннал и му бе казал кратко: „Струва ми се, Юнфин, че трябва да дойдеш“.

След това бе чул адресът. Вестникът остана да лежи на пода, там, където го бе захвърлил, а самият той бе изскочил от вкъщи и се бе качил в колата.

И ето, че сега Рюстен му преграждаше пътя?

— Там не е много приятно за гледане…

Рюстен не бе успял да завърши фразата, продължаваше да говори нещо, но Валман не го слушаше. Вече бе влязъл и все повече и повече се дразнеше. „Не е много приятно за гледане…“ Че кога, по дяволите, местопрестъплението бе приятно за гледане? Та той не бе зелен новак! Забеляза, че въпреки че бе април, Рюстен е с топло палто. Това му позволи да отклони вниманието си, но раздразнението му остана, въпреки отклоняването. Той, разбира се, си бе представил какво го чакаше вътре. И не просто си го бе представил.

„И двамата са мъртви…“ — както му бе казал по телефона с безстрастния си глас Рюстен.

И двамата ли?

Въпреки че на тяхната възраст… Може и да не беше толкова странно? Изстисквайки от старичкото „Мондео“ всичко, на което то бе способно, той се бе опитвал да разсъждава спокойно и трезво. Бе се движил по дългата и права улица „Борова“ към Боровата планина, която преди се бе намирала на километър-два от очертанията на града. Някога бе карал велосипед по този път, дори и по това време на годината. Замръзващата вечер коричка лед върху локвите се бе пукала под колелата на велосипеда му, а наоколо се бе разнасял слабият аромат на размръзналата се земя, която след това замръзваше отново, стегната от нощните студове.

Там на хълма, в края на гората, бе и къщата, вилата „Скугли“. Интересното бе, че застрояването, променило напълно този район през последните двадесет-двадесет и пет години, не я бе засегнало. Те все още живееха там. Той растеше и с удоволствие им ходеше на гости почти всеки ден и те все си живееха там. Сега трябваше да са на повече от седемдесет. Често се случваха трагедии с живеещи затворено старци. А той и не знаеше какво бяха правили напоследък. Цяла вечност не се бяха виждали. А природата винаги си взимаше своето…

Той обаче осъзнаваше цялата нелепост на тези си размисли, защото, ако бе така, то откъде се бе появила полиция там? Защо го бяха извикали?…

Отивайки на оглед на обир, опитните полицаи обикновено не бяха склонни към такива разсъждения. Въпреки това Юнфин Валман си мислеше именно това, когато отвори вратата на пруста и видя зад гърбовете на пристигналите вече на местопроизшествието криминалисти телата им.

— Обувките! — извикаха му.

Той бе благодарен, както за това подвикване, така и за това, че криминалистите вече бяха покрили телата с найлони, което правеше това немислимо, но развиващо се в толкова познатата му стая, действие някак си нереално. Той старателно отлагаше, като си слагаше бавно найлоновите наметало, шапка и шушони. Закъде да бърза? Никой от лежащите в стаята нямаше да стане и да изчезне.