Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (58)

57

При чудесното време дори мрачните горски парцели в Станге Вестбюгд изглеждаха привлекателно под лъчите на слънцето. Пожарището обаче си беше пожарище.

Валман усети миризмата, щом само излезе от колата — остра кисела миризма, неприличаща на никоя друга — нито на такава от огън, нито от горящи вършини. Вонята от пожар остава във въздуха няколко дни, сякаш огънят е унищожил не само къщата и мебелите, но и споменът за обитателите, за техните малки радости и големи грижи, за делничната им рутина, за несбъднатите мечти и смътните надежди, които в края на краищата са се превърнали в отровен дим на смирението и изживяния напразно живот.

На ливадата нямаше коли и, за късмет, никакви любопитни. Самият Валман не бе съвсем наясно какво търсеше там. Хижата бе изгоряла напълно. Останките бяха откарани. Малко вероятно бе хората на Фейринг да бяха пропуснали нещо, което би могло да хвърли светлина върху случилото се вчера вечерта. Валман обаче го теглеше насам. Струваше му се, че обяснението на тази трагедия — по-точно, на тези трагедии — се криеше някъде в околността. И когато преминаваше с „Мондеото“ си покрай селището Станге с негови пасторален вид, покрай големите ферми и безкрайните земеделски имоти, покрай горичките със старите тридесетметрови дървета, той усещаше, че никога не бе бил толкова близо до разрешаването на загадката, толкова сигурен в способностите си да свърже всичките събития в едно цяло… Изведнъж се озова в горската мъгла и всичко наоколо потъмня на мига, изопачи се, стана неузнаваемо, а ясната и открита перспектива изчезна, докато добре познатите му предмети придобиха изведнъж загадъчен, дори заплашителен вид. Именно там, сред тези естествени природни противоречия се криеше отговорът.

На пожарището нямаше любопитни зрители, но изглежда, че все пак някой бе пренебрегнал забранителната лента, опъната от полицаите, бе се приближил съвсем близо и седеше на стъпалата около плевнята. Това бе възрастен човек и изпод каскетчето с надпис „Флорида Съншайн Стейт“ се показваха бели коси.

Валман се приближи по-близо. Мъжът вдигна глава. Имаше резки, правилни черти на лицето, остър нос, масивна брадичка. Някога би трябвало да е бил красив, но сега видът му бе болен и измъчен. Матовосините му очи се стрелкаха изпод гъстите му вежди, а устните му трепереха.

— Рихард Солум — обърна се Валман към него, — аз съм от полицията. Вчера говорих с вас по телефона. Предполагам, че има какво да си кажем.

— От полицията ли? — повтори другият с неуверен глас. — Полицията вече не може да ми помогне.

— Затова пък вие можете да ни помогнете — произнесе Валман, стараейки се да придаде на гласа си колкото се може повече доброжелателност.

— Имах син — продължи старецът, без да обръща внимание на думите на събеседника си, — но той загина в пожара вчера вечерта. Имах син… — повтори той и прекара набръчканата си ръка по лицето си. А след това добави: — Аз обаче не го знаех. И ето, че той ми писа. Обаче не ми препращаха писмата. Нито едно. Тя не ми ги е препращала. Намерих ги вчера, когато се върнах вкъщи. Бих могъл да му помогна, но сега е твърде късно.

— Гудрун Бауге ли? — попита Валман.

— И защо не ми е изпращала писмата?… — не обръщаше внимание на сълзите, които се търкаляха по лицето му между бръчките и правеха бузите му мокри и блестящи.

— Гудрун Бауге, жената на управителя ли не ви е препращала писмата?

— Да, Гудрун. Тя въобще е здрава като скала и много надеждна. Вярвам й повече, отколкото на банката си.

— Да вървим, ще ви откарам до вас — каза Валман.

Валман бе оставил мобилния си телефон в колата. На екрана бе изписано позвъняване. Веднага позна номера — бе на Бярне Бауге. Валман почти не се съмняваше в случилото се. Докато Солум се настаняваше на пътническото място, той набра номера на болницата в Елверум. Дежурната сестра потвърди след известно време, че госпожа Гудрун Бауге била постъпила вчера сутринта с маточен кръвоизлив. Лекарите се опитали да спасят плода, но безуспешно. Тя била възбудена и получила успокоително. Освен това била загубила много кръв и я сложили на система. Привечер се била поуспокоила, обаче дежурният лекар на отделението решил да я остави под наблюдение до следващия ден. От пометналите пациентки можели да се очакват непредсказуеми реакции. Настанили госпожа Бауге в отделна болнична стая, за да й осигурят спокойствие. Обаче вечерта тя изчезнала от болницата. Сега се изяснявало доколко дежурните били виновни за това. Предполагали, че се е отправила за вкъщи, но не могли да се свържат с роднините й. След това съобщили за случилото се на полицията. Винаги се отнасяли много предпазливо към тези случаи и не ги разгласявали. В повечето случаи пациентите оставали невредими.

Валман благодари и затвори. Проклинаше правилата на органите на здравеопазването, отнасящи се до опазването на медицинската тайна и спазването на човешките права. Ако бе научил веднага за аборта на Гудрун Бауге и за бягството й от болницата, всичко щеше да е другояче. Раздразнението му обаче бе предизвикано и от други причини — ако самият той бе внимавал повече, ако бе мислил повече… Нали хижата се намираше на територията на фермата „Брагенес“ — връзката тук бе ясна, а той я виждаше едва сега! Нима не бе имало основания да се намесят и да разширят търсенето? А що се отнасяше до Гудрун Бауге, до удивителното й спокойствие, липсата на реакция при откриването на трупа в гората, пълната задълбоченост в селскостопанските работи (а той си бе помислил, че това е селският инстинкт) — нима всичко това не бе давало основания за някои въпроси и съмнения? Много неща можеха да се изяснят, ако я бе разпитал преди две седмици! И много нещастия можеха да бъдат избегнати!

От досада и раздразнение той увеличи газта и започна да се движи по-бързо по тревясалия път.

А през това време Солум се опитваше да си припомни моменти от отминалия си живот. Той, разбира се, помнел младата и талантлива Лидия Елисейсен. Дори и сега гласът му се оживи, когато заговори за нея. Няколко пъти била давала концерти във фермата „Брагенес“, имала блестящ талант… На тактичния въпрос на Валман собственикът на фермата си призна, че са имали близки отношения — била кратка и бурна връзка. Той не виждал нищо лошо в това, защото не бил женен, а тя била красива и се отдавала страстно на изкуството и живота… Всичко, разбира се, свършило, когато той се сгодил… Той обаче и не подозирал, че любовната им връзка е имала „последствие“. Само, ако му била признала… Гласът му, бил току-що топъл и жизнерадостен, стана отново глух и тих — той, разбира се, щял да изпълни дълга си. Съдбата обаче… Обърна се към Валман, който гледаше пътя отпред. Съдбата обаче се разпоредила така, че да нямал други деца.

— А Гудрун?

— А, Гудрун. Животът във фермата се промени с появата й. Тя ми бе почти като дъщеря, каквато никога не съм имал.

— Знаете ли, че тя свири на пиано?

— Не, никога не ми го е казвала.

— Знаехте ли, че чакаше дете?

— Нима? — старецът отново се оживи. — Виж ти! Каква радост! Толкова отдавна чакаме поява на малки деца във фермата „Брагенес“. Стига бе! И нито дума не ми е казала. Малката Гудрун обича изненадите.

— Да, така е. Тя е по изненадите — съгласи се Валман, завивайки в двора на фермата.

Намериха Гудрун в спалнята на основната сграда, в леглото на бившия собственик на фермата и на съпругата му. Бе в съзнание, но реакциите й бяха забавени, погледът й се разфокусираше и тя отговаряше неопределено. След кратък разговор със съпруга й Валман я откара в пункта на „Бърза помощ“, откъдето я откараха в болницата в Хамар, а в коридора поставиха полицай. В болницата Валман научи, че са решили да оставят Анита там още за ден — не се била чувствала добре, имала проблеми със зрението. „С травмите по главата шега не бива“ — заяви с назидателен тон старшата сестра.

Валман надникна при нея за минутка, но не й разказа за последните събития около случая Хамерсенг. Иначе щеше да наруши предписанието на лекаря за пълен покой. А освен това на самия него щеше да му се наложи да говори за кой ли път за неприятни му работи.

— Толкова ми се иска да съм си вкъщи, при тебе — заоплаква се Анита. — Толкова ми се иска, ти да се грижиш за мене!

Валман разбра, че нещата при нея са по-зле, отколкото си бе мислил. Преди тя никога не бе охкала, хленчила и не се бе оплаквала. И дори се зарадва на решението им. Трябваше му да е сам и да разположи всичките нови факти по рафтовете, да се опита да обмисли възможните връзки и да разбере перспективите.