Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (28)

27

Касиерката от „Киви на шосето“ потвърди, че жената, помагаща на Хамерсенг, би могла да е бременна. Когато бе влизала в магазина, тя бе била със зимни дрехи, но наистина изглеждала напоследък напълняла. Не като пред раждане, но напълняла със сигурност. „Нали бебето лежи различно във всяка, не е ли така?“ — разсъждаваше касиерката в стаята за почивка. Анита си записваше показанията й, седнала срещу нея на стар стол, докато касиерката си бе дала пет минути за цигара. Самата тя имала две деца, поради което знаела какво говори. Касиерката обаче не можеше да си спомни точно кога именно жената бе престанала да идва на пазар в края на зимата. Бе сигурна, че бе виждала жената („изглеждаше съвсем обикновено, някъде около тридесет и нещо, руса коса със средна дължина, не много висока“) точно преди самата тя да се разболее от грип в самото начало на март. А дали я бе виждала след това, когато след боледуването си се бе върнала на работа, това касиерката не можеше да си спомни…

Когато Анита намина към Герда Халинг, последната отначало не й се стори кой знае колко разговорчива. По-скоро тя разпитваше Анита, а не обратното. Очевидно фру Халинг много искаше да си изясни защо полицията се бе заинтересувала толкова от „ужасното произшествие“, случило се със съседите й. Тя предполагала, че случаят е приключен, защото вече не се споменавало нищо за трагедията във вестниците. Що се отнасяше до социалния работник, то Герда Халинг не можеше да помогне с кой знае какво. Струвало й се, че хората от социалния патронаж идвали и си отивали по всяко време на денонощието (такива хора имало много, поради което тя вече била забравила кой от тях кога е работел). Да, тя разбирала, че графикът им е напрегнат, но нали и желанията и потребностите на клиентите трябвало да се имат предвид. Във връзка с това тя би искала да подчертае, че съпругът на Лидия също й оказвал значителна подкрепа. През последните трудни години верният Георг Хамерсенг бил постоянно до жена си. И тук фру Халинг най-сетне се разприказва.

— Не му беше лесно — каза тя на Анита на чаша билков чай. — С годините характерът на нашата добра Лидия съвсем не се подобряваше. Не, не, за добрата приятелка, освен това починала — нищо лошо, но въпреки това… Казано честно, тя винаги е била малко злобна. Приличаше на ангел, но вътрешно…

Георг обаче издържал и тя наистина му се възхищавала за това. Възхищавала му се! Защото този забележителен мъж винаги бил имал поклоннички, само че не бил от онези, които си падали по това.

Анита попита фру Халинг дали е знаела, че къщата е разделена на два отделни апартамента, и тя отговори, че това било всеизвестно.

— Тя го измисли — каза Герда Халинг. — Искаше й се да живее отделно. Може би чисто и просто е искала да го избави от проблемите, свързани с болестта й. Може да е смятала за унизително да го моли ежедневно да се грижи за нея — помислила малко, тя продължи вече със съвсем друг тон. — А може би просто й бе омръзнало присъствието му. Нали знаете, че приказките за вечната любов са глупост. Любовта също остарява и се износва като стар дървен праг. А болестта я износва още по-бързо. Ето какво ще ви кажа: Когато моят Одвар умря, а преди това той преживя два инфаркта и три инсулта, то на мен ми стана по-леко. Да, спокойно мога да кажа: По-леко! А нали бяхме живели щастливо много години… Като цяло, Лидия получи онова, което искаше. Както винаги.

Анита излезе от там с горчивина от билковия чай в устата и със звънтене в ушите от приказките на Герда Халинг, а в бележника й бяха записано твърде малко полезни неща. С изключение на сведенията, че Лидия Хамерсенг, може би, съвсем не бе била идеалната героиня, каквато обичаха да я описват, и за това, че когато трябвало да се изпращат лични документи, например, до банката или до семейния адвокат, то с това се бе занимавала фру Халинг, а не социалният работник („А защо не съпругът?“ — бе си помислила Анета). Не, Герда Халинг си нямала и понятие, какви били доходите им, но „парички се намирали у тях“. Естествено, че нямало да обсъждат защо на фру Хамерсенг и бил притрябвал адвокат — фру Халинг дори се бе разсърдила как можело да й задават такива въпроси?!

Социалният патронаж бе на подчинение на общинската администрация. Тази служба оказваше помощ на пенсионерите, свързана с превоз, пазаруване, почистване, доставяне на документи в банката и в пощата. Медицинското наблюдение се осъществяваше от приходящи медицински сестри и това се управляваше от друг отдел.

Когато Анита, говорила с двама служители в общинската администрация на Хамар за Западния окръг, най-сетне се добра до началството, стана ясно, че от обема информация, въвеждан при наемането на работа и при уволняването, имаше какво още да се желае. Да, при тях беше отбелязано, че Сара Шуман е била назначена на работа през юли миналата година, отначало като временен сътрудник, а след това, ако трябва да сме точни, от десети октомври на пълен работен ден и работила до март тази година, когато излязла в отпуск по майчинство. Освен това обаче бе указано само, че съгласно сведенията, предоставени от служителя, преди бе работила предимно в Швеция и Дания и поради това в продължение на много години името й не било в норвежкия регистър по заетостта на населението. Не бе лесно да се изясни и при кого бе работила и кога, защото графикът често се променял в последната минута, социалните работници постоянно се сменяли помежду си и за да се отворел архивът и да се изясняло при кого в Хамар бе работила Сара Шуман щели да отидат в най-добрия случай няколко дни.

— Аз обаче обясних вече всичко това на онзи приятен полицай, който ми звънна вчера — каза Мона Брамберг, уморена, но приветлива жена, седяща в тесния кабинет и държаща в ръце юздите на управлението на патронажа. Била останала с впечатлението, че Сара Шуман била от другаде. Никога не споменавала за роднини или приятели в Хамар, като и за личния й живот се знаело малко. При напускането си не посочила никакъв адрес. Била временен сътрудник, поради това не й се полагала парична помощ при бременност, но все пак било странно, защото адресът бил необходим за начисляването на парите за отпуската, които се изплащали по-късно. Данъчното й удостоверение било издадено в Станге. Там била дала и адрес: „Станге, «Страндстуа» 2335“. В графата „семейно положение“ била написала: „Неомъжена“. Изглежда, че Сара Шуман била от онази рядка порода птици, които не живеят в ято. Тя обаче била много трудолюбива и се харесвала на всички, увери я Мона Брамберг. През цялото време, през което работила там, срещу нея не била постъпила нито една жалба.

В родилното отделение на Елверум бе забранено да се дава каквато и да е информация по телефона, дори и по молба на полицията. Трябвало да се придържат към правилата и да предоставят писмено запитване, подписано от юриста на полицейското им управление. Благодаря, не бе необходимо!

На Анита не й се искаше особено да покаже на Трулсен оскъдния си улов, събран в резултат на уморителната си сутрешна работа. Претърсването на къщата бе преустановено. В отдела все още се преглеждаха многото архивни материали, намерени във вила „Скугли“. За това бе настоял Трулсен, въпреки че на всички останали им бе ясно, че правят дупка в морето, защото така и не откриха нищо ново. Георг Хамерсенг бе водил грижливо и скрупульозно семейната хроника, състояща се от вестникарски изрезки, фотоалбуми с указването на точните дати, детски рисунки, ученически учебници, документи, поздравителни картички, брошури, писма и други книжа — бе запазил дори великденските картички с двадесет и петгодишна давност. До тези лични справочници лежаха огромни папки с банкови извлечения, ксерокопия от данъчни декларации, купчини квитанции и инструкции за експлоатацията на предмети от първа необходимост — от метални форми за печене на сладки до семейния автомобил „Мерцедес-180“, произведен през 1978 година (сега в гаража имаше новичко волво). Единственият забележителен факт бе това, че най-новите материали в този старателно събиран архив бяха от 1980 година, с изключение на банковите извлечения и платежните документи. Изглежда, че Георг Хамерсенг бе следил разходите си.

Тази работа я чакаше, докато тя привършваше разговора си с ръководителя на следствието. Разговорът се развиваше точно така, както бе очаквала тя. Трулсен не се интересуваше особено от самоличността на социалната помощничка, която („Според думите ти, Хег…“) по всяка вероятност бе излязла в отпуск по майчинство точно преди да се случи трагедията във вила „Скугли“. „Тя, във всеки случай, е можела да влезе в къщата — настояваше Анита. — Мислех си, че търсим външен човек, който би могъл да има ключове от къщата!“ „Тя е била бременна — отговори кратко Трулсен, — а бременните обикновено не се разхождат по улиците, убивайки хора.“ Въобще не го интересуваха и изказванията на фру Халинг, че Лидия, може би, съвсем не била толкова добра и нежна, каквато я представяли в разказите си всички останали. „Старите съседки отглеждат злобата и завистта като стайни растения. Наистина ли мислиш, че се е застрелял, защото тя се е отнасяла жестоко с него?“ — попита той, усмихвайки се на собствената си находчивост.

Анита не се зае да обсъжда следите от стари наранявания по тялото на фру Хамерсенг, които бе възможно да са били резултат от тежки и пропити с омраза скандали между съпрузите. Боеше се, че Трулсен принадлежеше към онзи тип мъже, според които за свадливите жени ще е само от полза, ако бъдат поставяни навреме на мястото си. За миг дори се усъмни, че той си бе направил труда да прочете заключението на патологоанатомите изцяло. Във всеки случай не й се искаше да проверява това.

— А какво става с колата — подхвърли разочаровано тя, — с волвото, което е в гаража? Някой претърсил ли го е?

Това, че той пропусна последния й въпрос покрай ушите си, доказваше, че ръководителят на разследването бе пренебрегнал и това.

Върнала се в кабинета си, където на бюрото й я чакаше неособено примамлива купчина книжа по случая Хамерсенг, тя все пак открадна минутка и звънна в общинската администрация на Станге, за да направи справка за Сара Шуман. Оттам й предоставиха доста малко сведения по простата причина, че нямаха повече такива. Въпреки това тя успя да научи, че преди да се премести и регистрира в Станге, Сара е живяла в Копенхаген, но без съмнение бе с норвежко гражданство.

Копенхаген.

Анита изведнъж се замисли за изчезналата Ханне Хамерсенг. Набрала номера на Кронберг, тя веднага чу гласа му в другия край на линията.

— Къде се развяваш цяла сутрин? — попита той с мек укор. Понякога Кронберг трудно разбираше, че достатъчно важна част от полицейската работа се провеждаше извън пределите на бетонните стени на полицейското управление.

— Бях по работа.

— А аз те търсих. Знаеш ли, че ми се струва, че съм намерил това-онова за Ханне Хамерсенг.

— А пък аз ти звъня точно, за да разбера докъде е стигнало търсенето.

— Горе-долу. Както обаче казах, изрових едно-друго.

— Най-сетне.

— Понеже някъде през осемдесетте години името й престава да се споменава, аз си помислих, че би могла чисто и просто да го е сменила.

— И?…

— Точно това се оказа! — опита се да прикрие тържеството, прозиращо в гласа му, но не се справяше кой знае колко добре. Кронберг съвсем не бе такъв канцеларски плъх, за какъвто бяха свикнали да го смятат мнозина. Просто насочваше енергията си в онова русло, в което малцина се пъхаха. — Омъжила се за онзи пакистанец, Ханне Хамерсенг е станала Ханне Рахман. След това, през осемдесет и осма, отново е поискала разрешение да смени името си. Знаеш ли как е започнала да се казва?

— Казвай, де!

— Радха Кришна!

— О, Господи!

— Точно така.

— Това е нещо като индийска богиня, така ли?

— Възможно е. Не съм особено наясно по въпроса. Датските власти обаче са сметнали, че става и така.

— Излиза, че трябва да търсиш отново Радха Кришна, родена на Боровата планина в Хамар?

— Така изглежда.

— Благодаря ти, Кронберг! Трулсен ще изпадне във възторг.

— Бих могъл да си го представя, поради което реших първо да го кажа на тебе — тя чу как той се заля от смях, след което затвори телефона.

Най-отгоре на купчината пред нея имаше подшити рисунки, които бяха намерили в архива във вила „Скугли“. Върху обложката с неравни букви бе изписано: „хАННе хАМЕрСЕНг, 1-ви Б“. Обложката представляваше листче, прикрепено към купчинката с два усукани вълнени конци — син и червен. Под името бе нарисувана фигурка, представляваща, очевидно, момиченце — малко слабо човече с две точки за очи на хартиенобялото си лице. То стоеше на хълм, небрежно защрихован с бързи зелени щрихи. Над главата му висеше тъмен облак. А над облака тя бе написала: „бОГ е ЗЪл“.