Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (17)

16

Когато на следващия ден Валман звънна на Кронберг, последният все още нямаше нищо ново за Ханне Хамерсенг. Търсенето в датската база данни за неразпознати тела не бе довело до нищо.

— Аз обаче не се предавам — заяви почти весело Кронберг. — В нашия свят не е лесно да се изчезне безследно. Хрумна ми една идея, но за нея трябва доста време. Звънни ми утре.

— Знаеш ли още една подробност — Валман реши, че трябва да помогне поне с нещо. — Относно Клаус Хамерсенг. Един наш бивш съученик ми каза, че Клаус е работил във Венецуела, в нефтодобивния сектор. Той е геолог. Или е бил геолог.

Оттогава обаче са минали почти двадесет години.

— Първо трябва да открия Ханне, а след това ще се заема с Клаус — Кронберг говореше за двамата изчезнали така, сякаш вече му бяха станали добри приятели. — Все пак благодаря за информацията. Всяка помощ ще е от полза.

— Добре.

— Чуй, а нали ти не се занимаваш с този случай?!

— Така е… Въобще не е мой…

Като че ли Кронберг не отдаваше особено значение на въпроса си, но Валман отново се усети като уловен с въдица.

— Нали обаче си познавал това семейство?

— Да. Преди много години.

Все същата история. Той нямаше правото да разследва самостоятелно случая Хамерсенг, но поради това, че ги бе познавал, го преследваха постоянно с въпроси за това семейство. Не му позволяваха да участва в разследването, въпреки че много му се искаше. Въвличаха го в случая, но не отговаряше за последствията. В този момент през вратата се промуши главата на Аксел Фейринг и разговорът бе прекратен.

— Имаш ли минутка?

— Разбира се.

Сбогувал се с Кронберг, Валман остави малко рязко слушалката. При тях не бе прието да се нахлува така в кабинета на старшия инспектор от полицията и да се прекъсва телефонният му разговор. Дори и самият инспектор да нямаше нищо против да приключи по-бързо този разговор.

Влязъл вътре, Фейринг се огледа бодро, сякаш преценявайки кабинета.

„Копелето вече се цели в мястото ми“ — помисли си Валман.

— Възникна допълнителен проблем в онази хижа — започна той и Валман се приготви да слуша оплаквания за недостига на работна ръка. Фейринг обаче заговори за друго: — Изглежда, че старанията ни не са били напразни.

— Така ли?

— Открихме едно-друго. Три дози кокаин.

— Така ли? И къде?

— Под матрака.

— Още нещо?

— Много отпечатъци от пръсти, в това число и по останките от свещи. Ще ги прекараме през базата данни за престъпниците. Може и да има съвпадения. Що се отнася до тялото, намерено в гората, това няма да помогне, защото там вече няма от какво да се снемат отпечатъци.

— Разбира се… — от мисълта за оглозганите кости, разпръснати из гората, леко го сви стомахът.

— Ще проверим обаче петната на пода пред печката. Възможно е да са от кръв. А по принцип там доста старателно са разтребили.

— Да, аз също го забелязах. Огледахте ли тоалетната?

— Ще оставим десерта за накрая… — усмихнал се спокойно, Фейринг се намръщи. Изглежда, че не бе лишен от чувство за хумор, макар и своеобразно.

— Може пък да намерим там следи, които да ни отведат до нашия приятел от гората? Как мислиш?

— Трудно е да се каже. А ти какво смяташ?

И двамата заобикаляха, като никой не искаше да вземе окончателно решение, страхувайки се да не изглежда след това като глупак.

— Може да се окаже, че е умрял от свръхдоза — реши да се изкаже пръв Валман.

— Точно така. Как обаче? Не е изключено, измъченият нещастник да е нахлул в хижата, да се е нагълтал с гадости, да е изскочил в гората, да е паднал и да си е счупил врата. Само че…

В този момент Валман вдигна ръка.

— Там е имало още някой. Онзи, който е разтребил.

— Точно така!

— И освен това черепът му е счупен отзад.

— Аха.

— Освен това не се забелязва някой да е нахлувал в къщата. Освен мене.

— Надявам се в местната болница да има добър токсиколог, който да изясни всичко, което е възможно. Така поне ще разберем какъв е наркотикът — кимна Фейринг.

— Не обаче и кой е убиецът.

— Забравих да ти кажа, че отпечатъците от пръсти по свещите са женски.

— Ох, тези жени. Безумни са по свещичките… — Валман се опита да прикрие изумлението си зад шега.

— А тази жена — най-вече. И тук, и там, такова нещо не бях виждал.

— Трябвала й е светлина — каза Валман, — за да разтреби по-добре.

— Според тебе, тя ли го е убила?

— Трябвало е да се разтреби, след като някой го е убил. Жените рядко чупят главите на мъжете.

— Дори не знаем от какво е умрял. Възможно е да е от свръхдоза. Изглежда, че никога няма да го разберем. Все пак в болницата не са вълшебници — сведе поглед Фейринг. Гладката му кожа обвиваше мускулите на лицето му и благодарение на това долната му част изглеждаше като изваяна. „Замислеността го краси“ — помисли си Валман.

— Може да са бандитски междуособици?

— Не е изключено. Вестникарите вече вдигнаха шум. Само че…

— Само че — какво? — на Валман започна да му харесва този словесен дуел с младия и жаден за работа колега.

— Изглежда, че докато е бил жив умрелият е бил съвсем беден. Помислих си за намерените дрехи. В бандитските групировки не е прието да се разхождат с такива старомодни сака, облечени направо върху потник. И само по чорапи. И гащи нямаше — във всеки случай не открихме. Такива като него не са мошеници, не са грабители и не заплашват никого. Ако искаш да знаеш мнението ми, то е, че той е изпаднал дотолкова, че просто е нямало накъде повече.

— Изглежда, че е било така. Направихте ли зъбна експертиза?

— Зъбите му са в лошо състояние, характерно за наркоманите. Криминалистите казват, че е доста възрастен и зъбите, които са били лекувани, са лекувани доста отдавна и по-скоро не в Норвегия. Работата била рядко груба.

— Може пък да се окаже, че е чужденец?

— Невъзможно е да се разбере, но не е азиатец, не е африканец и не е арабин. Това е изключено. От кожата и остатъците от коса е ясно, че косата му е била светла и тънка. Скандинавски тип.

Мъжете набързо огледаха взаимно косите си. Валман предположи, че в случая печелеше той, защото косата на Фейринг явно оредяваше.

— Продължавате ли претърсването на хижата? — от страна на Валман това прозвуча не като въпрос, а като твърдение.

— Засега това е единственият ни коз.

— Ако петната на пода се окажат от кръв и това е кръвта на умрелия, то ще се наложи да напрегнем всички сили, за да намерим жената със свещичките.

— Повече от ясно е.

Отново бе озвучил очевидното, преди всичко, защото мислите му бяха далече — рееха се над студената блестяща повърхност зад прозореца. Ледът върху Мьоса отдавна се бе отдръпнал, но всяка сутрин над водата се появяваше студена мъгла, отлитаща по посока на Стангеланд като дихание на зимата, която не искаше да си отиде.

— Може да са били семейство… — замълча Валман. Бе време да се отучи да мисли на глас.

— Мило семейство…

Не, да се седи така и да се гадае бе просто безнадеждно. Трябваше да се изчакат резултатите от експертизата и тогава щяха да знаят повече.

Той стана рязко от стола си, сякаш изведнъж си бе спомнил за някаква неотложна работа. На практика си бе представил изведнъж, че в онази хижа бяха живели двама — мъж и жена и че веднъж са се натъпкали с гадости, в резултат на което мъжът е започнал да се държи странно, а след това по една или друга причина бе умрял. Всичките им досегашни находки потвърждаваха засега тази версия и бе възможно да се опират на нея и за в бъдеще. Фейринг бе вече тръгнал към вратата.

— Да, съвместният живот не е просто нещо — намигна той приятелски на Валман и в последния се появи неприятното подозрение, че споровете им с Анита относно случая Хамерсенг вече са обсъждани в столовата. — Ще те държа в течение — продължи колегата му. — Патологоанатомическият доклад ще се позабави, но имаме с какво още да се заемем.

— Особено, за да подбутнем… — парира Валман с лека грубост, която бе по-уместна в мъжка компания.

На лицето на младия му колега се появи дежурна усмивка.

— Във всеки случай нашата жена със свещичките е била норвежка. Това е сигурно.

Фейринг го изгледа въпросително.

— Двата броя от „Гледай и слушай“ върху седалката на тоалетната яма. Не мога за нищо на света да повярвам, че чужденец би чел това.