Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (19)

18

Мобилният му телефон звънна в момента, в който се движеше по кръговото движение надолу към Бекелаге, и изваждайки телефона от джоба си, той се озова в опасна близост до разделителната полоса.

— Здрасти, здрасти! Надявам се, че не съм попречил особено на лова на престъпници? — забавляваше се много Ханс Людер Хансен. — Изглежда, че имате затруднения с тези две смърти, нали така? Във всеки случай днес във вестника пишеше, че работата не е чиста. Така ли е?

— Ако нещо не е чисто, то е в главите на някои журналисти — Валман не искаше по никакъв начин да обсъжда случая Хамерсенг с външни хора. Като ставаше въпрос за това, с близки — също. Първата страница на „Работнически вестник на Хамар“ се обсъждаше днес на всяко кръстовище. Някакъв „полицейски източник“ бе съобщил на вестника, че разследването било открило „поразително несъответствие“ между времената на настъпването на смъртта на тези двамата.

Той специално се бе изплъзнал от обсъждането на това сутринта в столовата, но кълнеше здравата нещастника, който не бе устоял пред журналистическия натиск. Вече му бяха звънели от „ВГ“^[1]. Журналистите очакваха резултатите от аутопсията със същото нетърпение, с което го правеха и следователите, и само Бог знаеше кой щеше да получи тези сведения пръв.

— Освен това случаят не е мой.

— Така е — изхили се доволно Ханс Людер. Бе чу достатъчно, това, че бившият му съученик веднага бе започнал да се защитава. — А помниш ли, че ми обеща да намерим стария Клаус?

— Разбира се.

— Изясни ли нещо?

— По принцип — не. Помолих за помощ обаче един от нашите специалисти. А той не се предава толкова лесно.

— Чудесно. Ще е много весело да измъкнем Мършата от скривалището му. И тогава ще видим как се е отнесло времето с нашия музикален гений. Именно за това са необходими и такива срещи със съучениците, съгласен ли си?

Валман по никакъв начин не можеше да се съгласи с него, но не искаше да обсъжда това.

— Между другото, аз говорих наскоро с Рафстад. Помниш ли Конрад?

Да, той помнеше Конрад Рафстад — най-добрият ученик в класа; един от онези, които бяха планирали живота си още в училище, още на шестнадесет години; образец на целеустремеността, решил твърдо да се посвети на изучаването на медицината. Когато съучениците му се бяха обърнали срещу Клаус Хамерсенг, той бе станал един от най-ярките зли езици. Сигурно това бе неговият начин да почувства превъзходство над евентуален съперник, във всеки случай, в приятелския кръг. Въпреки това обаче оценките му на матурите пак бяха малко по-ниски от тези на Клаус за тайна радост на Валман.

— Звънна ми и каза, че ще дойде. Бил е в чужбина, чел е лекции там, поради това е видял поканата, едва след като се е върнал у дома.

— Виж ти?…

Колите се движеха бавно по посока на улица „Стангевеген“. Не му харесваше да говори по мобилния телефон, когато бе зад волана. Това по принцип бе забранено, въпреки че забраната не се разпростираше върху полицаите в работното им време. И още по-малко му се искаше да слуша мнението на Ханс Людер за бившите им съученици и най-вече за Клаус Хамерсенг.

— Поговорихме си за едно време и аз споменах, че не можем по никакъв начин да намерим Клаус Хамерсенг, и ми се наложи да му разкажа за трагедията, случила се с родителите му.

Валман си представи живо как, разказвайки, Ханс Людер бе преувеличил всичко до невъзможното.

— И тогава Конрад си спомни едно-друго, което му се било случило в университета и че е възможно това да е обяснението за ситуацията.

— Така ли?

— Аха… — разказът на Ханс Людер се изливаше върху него като непрестанен поток. — Така че слушай… — говореше така, сякаш се бяха настанили уютно и безгрижно в дълбоки фотьойли и всеки от тях държеше в ръка чаша с питие. Не го интересуваше, че събеседникът му можеше да е зает с нещо по-полезно, отколкото с неговото дрънкане. — Веднъж Конрад седял в университетската библиотека, в читалнята, и изведнъж дошъл Клаус. Разменили си дума-две. Клаус търсел стари партитури, това, знаеш ли са, такива едни ноти…

— Знам какво са партитурите…

— И изведнъж там нахлува татко Хамерсенг — направо в читалнята на университетската библиотека — и вдига страшен шум, хваща Клаус за ръката и започва да го дърпа след себе си, а освен това и крещи, че не би било лошо Клаус да уважава семейните традиции и че той не искал синът му да стане някакъв мръсен музикант и така нататък.

— О, Господи…

— И аз казах същото. Ето, че разбрахме защо Клаус е зарязал музиката.

— Изглежда, че дори знаем защо е заминал на края на света, щом само е завършил Геоложкия.

— Така изглежда, дявол да го вземе!

Без да го иска, Валман навлезе в разговора. Все повече разбираше защо през последните двадесет години Клаус е бил нещастен гост в родни си дом.

— Да, дявол да го вземе… — повтори Ханс Людер с ударение на всяка дума и, замълчал за малко, попита: — Ти обаче нали няма да спреш да го търсиш?

— Ще направя всичко, което мога.

— Аха, чудесно. Остават само три седмици.

— До какво?

— До празненството.

— Ах, да. Разбира се…

Празненството. Естествено. Започна трескаво да измисля извинения, за да се отърве в последния момент.

— Чудесно, ще се чуем пак. Нали ще ми звъннеш, ако откриеш нещо?

— Разбира се, стига това да не е секретна информация.

— Секретна… Ха, ха! — Ханс Людер се смееше толкова силно, че в мобилния телефон, който Валман притискаше до ухото си, нещо запращя. — Там имаше купища тайни. Помниш ли, Валман?… Нали така? Добре, засега… — изведнъж мобилният телефон, тежък като консерва сардини, млъкна, сякаш бе умрял и до Валман повече не стигаше нито дума.