Джой Адамсън
Лъвицата Елза (7)

Първи опит

Беше вече минало полунощ, когато най-после нагласихме Елза в клетката и потеглихме. За да направим пътя по-лек за нея, аз й дадох успокоително лекарство, съвсем безвредно според думите на ветеринарния лекар и с действие около осем часа. Аз също пътувах в открития камион, където беше сложена клетката на Елза. Скоро започнахме да се изкачваме. Бяхме на височина две хиляди и петстотин метра над морското равнище и нощем ставаше много студено. Благодарение на успокоителното Елза беше в състояние на унес, задрямала, но непрекъснато протягаше лапи, за да провери дали съм до нея. Пътуването трая седемнадесет часа, а действието на лекарството продължи още един час след нашето пристигане. През тези осемнадесет часа Елза стана съвсем студена, дишаше много бавно и по едно време аз се изплаших, че може да умре. Всичко свърши благополучно, но ние разбрахме, че трябва да се внимава много, когато се дават лекарства на лъвове. Те са много по-чувствителни към тях от другите животни и всеки реагира на различните лекарства посвоему. Ние бяхме забелязали това още когато бяхме посипали малките лъвчета с прах против насекоми. Едното понесе съвсем спокойно праха, другото започна да повръща, а Елза получи конвулсии.

Беше късно следобед, когато пристигнахме. Посрещна ни един наш приятел, местният инспектор по опазване на дивеча. Направихме лагер на едно прекрасно място в подножието на стръмна като стена скала, която се издигаше на триста метра над огромната равнина, покрита с храсти. Лента от тъмна зеленина очертаваше коритото на реката. Бяхме на височина повече от хиляда и петстотин метра над морското равнище и въздухът беше чист и прохладен. Непосредствено пред нашия лагер се намираше широка поляна, която се спускаше към долината. На нея пасяха стада от газели Томсън, конгони^[1], топи *2, антилопи гну, бурхелови зебри, пъстри антилопи и няколко бивола. Това беше истински рай за хищните животни. Докато опъваха палатките, ние отидохме с Елза на разходка. Наоколо имаше толкова много животни, че тя просто не знаеше кое да подгони. Елза като че ли искаше да отърси от себе си спомена за неприятното пътуване, затова започна да тича между своите нови съседи. Те бяха много изненадани от внезапната поява на този необикновен лъв, който тичаше напред и назад без видима цел. Скоро обаче Елза се умори и послушно тръгна с нас към лагера, където я очакваше вечерята й.

Нашият план беше следният: първата седмица да разведем Елза из околността, легнала на покрива на ландроувъра, за да свикне с местността и многобройните животни, много от които бяха нови за нея, тъй като тези видове не се срещат по Северната гранична провинция. През втората седмица да я оставяме нощем в гората, а сутрин да й носим храна. Всеки ден да намаляваме храната, за да я научим сама да си търси лов или да тръгне с някой див лъв.

На сутринта след нашето пристигане започнахме да прилагаме програмата. Преди всичко свалихме нашийника й, за да й покажем, че е свободна. Елза скочи на покрива на колата и тръгнахме. Почти веднага надолу по склона видяхме лъвица. Тя минаваше покрай много антилопи, но те не й обръщаха внимание. Явно, че по нейния отмерен и спокоен вървеж те разбираха, че лъвицата не беше тръгнала на лов. Ние отправихме колата по-близо до лъвицата. Елза прояви доста вълнение, скочи от колата и като мяукаше тихо, тръгна внимателно след тази нова приятелка. Щом обаче лъвицата се спря и обърна глава, Елза се изплаши и с все сила се хвърли към колата.

Лъвицата спокойно продължи своя път. Скоро след това видяхме шест лъвчета, които стояха до малък мравуняк в тревата и чакаха майка си.

Продължихме нататък и попаднахме на хиена, която гризеше някакъв кокал. Елза скочи от колата и я подгони. Изненаданото животно успя само да грабне кокала и побягна тромаво. Въпреки своята несръчност хиената успя да избяга, но изпусна кокала.

После срещахме много стада от различни видове антилопи. Ландроувърът с лъв на покрива събуждаше тяхното любопитство толкова много, че те ни позволяваха да се приближим на няколко метра до тях, ако не излизахме от колата и не говорехме. Елза ги гледаше внимателно, но лежеше тихо. Ако забележеше, че някои антилопи се борят или просто не бяха ни забелязали, или пасяха с гръб към нас, тя тихичко скачаше на земята и започваше да пълзи по корем, като се прикриваше зад всяка буца пръст или храстче. Щом обаче животното покажеше някакво подозрение и наостряше уши, тя замръзваше на място или се преструваше, че е напълно безразлична — ближеше лапите си, прозяваше се или даже се търкаляше по гръб. Когато животното се успокоеше, Елза отново започваше да се приближава крадешком към него. Но колкото и хитро да се промъкваше, тя нито веднъж не можа да се приближи достатъчно близо, за да нападне някоя антилопа.

Малките газели Томсън, осланяйки се на неписания закон на пустинята, че по-големите животни не нападат малките, освен за храна, дразнеха много Елза и се държаха с нея просто нагло. Те са истинските палавници на равнината, много са любопитни и не знаят нито минута покой. Те я предизвикваха, дразнеха и просто я изкушаваха да се погони с тях. Но Елза ги гледаше отегчено, пренебрежително, като че ли искаше да им покаже, че техните развлечения са под нейното достойнство.

Биволите и носорозите бяха съвсем друго нещо. Покрай тях не можехме да минем равнодушно, без да ги погоним. Веднъж от колата забелязахме бивол, който се носеше към нас в галоп, очевидно привлечен от колата с лъвица на покрива. Елза бързо скочи на земята и като се криеше зад един голям храст, започна да го дебне. Но и биволът реши да се скрие зад същия храст и започна да се приближава крадешком от другата страна. Ние седяхме в колата и гледахме как се приближаваха все повече и повече един към друг. По едно време дойдоха глава до глава. Биволът се обърна и се спусна да бяга, а Елза полетя като стрела след него.

Друг път Елза забеляза от покрива на колата два бивола, които спяха кротичко в горичката. Тя изтича към тях и скоро оттам се разнесе страшен шум. Животните замучаха, скочиха на крака и като чупеха клони и храсти, удариха на бяг в различни посоки.

Елза не оставяше на спокойствие и носорозите. Веднъж ние попаднахме на носорог, който беше заспал прав, скрил глава в храсталака. Елза много ловко се промъкна до него. Той се събуди едва когато тя беше под самия му нос. Носорогът изхърка изплашено, обърна се кръгом и бързо се хвърли в близкото блато. Елза се втурна след него. Той се завъртя във водата и я обля като с душ. После и двамата изчезнаха от погледа ни, потънали в разплисканата вода. Елза се върна по-късно мокра, но доволна.

Тя много обичаше да се катери по дърветата. Често, отчаяни, че не можем да я намерим във високата трева, я откривахме да се люлее в клоните на някое дърво. Понякога Елза не знаеше как да се спусне от него. Веднъж дълго се опитва да слезе по различни начини и клонът, на който се беше вкопчила, пращеше и страшно се огъваше от нейната тежест. После видяхме задните й крака и опашката, които безпомощно увиснаха сред листата. Изведнъж тя полетя в тревата от шест метра височина. Беше й много неприятно, че се беше изложила пред нас. Макар че Елза обичаше да ни разсмива със своите трикове, тя не обичаше да става за смях. Сега бързо избяга от нас и ние я оставихме свободна, докато се възвърне самочувствието й. Когато я потърсихме по-късно, намерихме я седнала като кралица, заобиколена от шест хиени. Злобните хищници я бяха заобиколили в кръг и аз се изплаших много. Но Елза явно беше решила да ни докаже, че не е толкова безпомощна, както беше случаят на дървото. Тя започна да се държи, като че ли хиените я отегчаваха, прозина се, протегна се и тръгна към нас. А те, като се клатеха посвоему, гледаха през рамо и се учудваха на нас, приятелите, които лъвицата си беше избрала.

Една сутрин забелязахме във въздуха грабливи птици, лешояди, които се виеха в кръг, и скоро открихме лъв, който току-що беше убил зебра. Той увлечено разкъсваше месото и дори не ни погледна. Елза слезе внимателно от колата, започна да мяука и бавно тръгна към него, макар че той не я погледна. Най-сетне лъвът вдигна глава, погледна Елза право в очите, като че ли искаше да й каже: „Ти, жена, не знаеш ли лъвския етикет? Как се осмеляваш да смущаваш своя господар през време на ядене? Ти можеш да убиеш нещо за мен и след това трябва да седнеш и да чакаш, докато аз си взема лъвската част, а каквото остане — за теб.“ Бедната Елза явно не хареса израза на лицето му и бързо се върна към колата. Лъвът продължи да яде и ние го гледахме дълго, като се надявахме, че Елза ще се престраши и ще отиде отново при него. Но нищо не можеше да я накара да напусне сигурното си убежище.

На следната сутрин имахме повече щастие. Видяхме антилопа топи, застанала като часовой върху един мравуняк, упорито загледана в една посока. Проследихме погледа й и скоро видяхме млад лъв, който лежеше във високата трева и се приличаше на слънце. Той беше рядко красив, с великолепна светла грива и Елза, изглежда, го хареса. Подходящ съпруг за нея! Ние спряхме колата на около тридесет метра от него. Лъвът беше твърде озадачен от такова появяване на бъдещата му съпруга, но я гледаше дружелюбно. Елза явно беше много смутена. Тя тихичко мяукаше, но не слизаше от покрива на колата. Отидохме малко по-нататък и я накарахме да слезе. После бързо подкарахме колата и отидохме от другата страна на лъва. За да дойде при нас, тя трябваше да мине покрай него. Елза дълго се колеба и накрая доби кураж и тръгна към нас. На десет крачки от лъва — красавец тя легна на земята, сви уши назад и замаха опашка. Лъвът стана и се запъти към нея, но Елза не можа да издържи, скочи и като стрела се спусна към колата.

Тръгнахме отново и попаднахме на лъв и две лъвици с плячка. Това наистина беше късмет! Сигурно те току-що бяха убили антилопата, защото ядяха с голям апетит и не обърнаха никакво внимание на Елза, макар че тя много се опитваше да ги заговори. Най-после те оставиха плячката и тръгнаха с надути кореми, които се клатеха насам-натам. Елза веднага изтича към остатъците от пира. Тя за пръв път виждаше истинска плячка, убита от лъвове, която още пазеше тяхната миризма. Ние я оставихме да се наяде добре и след това взехме остатъка и го довлякохме до красивия млад лъв, който изглеждаше така приятелски разположен. Надявахме се, че като получи подарък месо от Елза, той ще стане още по-разположен към нея. След това оставихме месото и Елза близо до него и се оттеглихме. След няколко часа се върнахме да видим какво беше станало, но срещнахме Елза на половината път до лагера. Привечер отново я закарахме с колата към младия лъв. Той беше още там. Елза започна да му „говори“ от покрива на колата като на стар приятел, но явно не искаше да скочи на земята.

Как да я накараме да слезе? Закарахме колата зад едно дърво и аз слязох, но едва не ме събори една хиена, която бяхме изненадали в прохладното й убежище. В сянката под дървото лежеше жребче на зебра, очевидно убито от светлокосия лъв. Време беше Елза да вечеря и независимо от страха й от лъва тя се нахвърли върху жребчето. Ние се възползувахме от случая и си тръгнахме, колкото се може по-скоро. Оставихме Елза да изкара едно нощно приключение.

Разбира се, нас много ни вълнуваше изходът от този опит. Рано сутринта се отправихме към храсталака, като се надявахме да видим щастливата двойка. Уви, намерихме бедната Елза самичка да ни чака на мястото, където я бяхме оставили. Нямаше нито лъвът, нито убитото жребче… Тя се зарадва много, като ни видя, не искаше да се отдели от нас и започна да смучи палците ми, като че ли ме питаше, да не би да ни е обидила с нещо. Стана ми много мъчно, че бяхме наранили чувствата й, но как да й обясня, че това правим за нейното добро? Накрая тя се успокои от нашето присъствие толкова много, че заспа. Решихме отново да я оставим сама и тихо си тръгнахме.

Досега винаги й давахме месото нарязано, за да не свързва представата си за храна с живите животни. Сега трябваше да правим обратното. Докато тя спеше по обяд, ние отидохме на около сто километра (наблизо до лагера ловът беше забранен) и убихме една неголяма антилопа, която й донесохме цяла. Как ли щеше да се справи с нея? Тя нямаше майка да я научи как да отваря убито животно. Видяхме, че по инстинкт тя знаеше точно какво да прави. Започна да къса трупа от вътрешната част на задните крака, от слабините, където кожата е най-мека. След това измъкна вкусните вътрешности, изяде ги, съдържанието на стомаха зарови в земята и следите от кръв покри с пръст, което е характерно за лъвовете. После оголи костите с острите си зъби, като смъкваше месото с грапавия си език.

Сега вече се убедихме, че Елза може да се справя с убито животно. Можехме спокойно да я пуснем на лов сама. Местността тук беше удобна за лов — цялата беше покрита с гъсти храсти. Когато един лъв е гладен, той просто трябва да се скрие зад някой шубрак и да дочака, докато някоя антилопа се приближи от посоката, в която духа вятърът, да се хвърли върху нея и обядът му е готов.

Ние оставяхме Елза навън за по два-три дни, като се надявахме, че гладът ще я принуди да убива. Когато отивахме след това обаче, винаги я намирахме да ни чака, и то много гладна. Трудно беше да продължаваме опита, когато виждахме колко голямо беше желанието на Елза да бъде с нас и да чувствува, че я обичаме. Тя показваше това много ясно — смучеше палците ми и се стараеше да ни задържи с лапите си… Независимо от това ние знаехме, че всичко е за нейна полза, и трябваше да постоянствуваме.

Разбирахме, че приучването на Елза към свободен живот щеше да стане много по-бавно, отколкото бяхме очаквали. Затова трябваше да помолим министерството да ни разреши да ползуваме отпуската си в Кения, а не вън от страната, за да продължим опита си. Отговорът беше положителен. Въздъхнахме си с облекчение. Сега имахме време да завършим задачата си.

Оставяхме Елза сама все по-дълго и по-дълго. Подсилихме оградата от тръни около лагера така, че никакъв лъв да не може да влиза в него, особено Елза, когато е гладна.

Една сутрин, като я возехме с колата, срещнахме лъв, който ни се видя кротък и добре разположен. Елза скочи от покрива на колата и ние тактично ги оставихме сами. Същата вечер, както седяхме в заградената с тръни палатка, изведнъж чухме нейното тихо, жално мяукане и миг след това тя беше при нас. Никакви тръни не можеха да я удържат. На кожата й имаше дълбоки кървави следи от нокти. Тя беше извървяла десет километра, за да дойде при нас, защото предпочиташе нашата компания пред тази на лъва.

Следващия път решихме да отидем още по-далеч от лагера. По пътя видяхме два самеца от рода на големите южноафрикански антилопи, които се бореха. Всеки тежеше не по-малко от седемстотин килограма. Елза веднага скочи на земята и започна да се промъква към тях, но те се бореха разпалено и отначало не я забелязаха. Когато я видяха, тя без малко не получи жесток ритник от единия. Антилопите спряха борбата и побягнаха, а Елза ги гони известно време и се върна горда от своя подвиг.

Малко по-късно видяхме два млади лъва във високата трева. Сториха ни се идеални другари за нашата Елза, но тя вече беше станала много подозрителна към нашите трикове и не искаше да слезе от колата, макар че „разговаряше“ много възбудено с тях. Понеже не можахме да я накараме да скочи, подкарахме колата по-нататък. След това видяхме две газели Томсън, които се биеха. Щом ги съзря, Елза скочи на земята и ние побързахме да избягаме от нея. Нека продължава да се запознава с живота на горите.

Раздялата ни трая почти седмица. Когато се върнахме, разбрахме, че тя ни чака и че е страшно гладна. Елза беше станала много нежна с нас. Колко пъти я бяхме мамили, бяхме злоупотребявали с нейното доверие, а тя ни оставаше предана. Сложихме пред нея месото, което бяхме донесли, и тя веднага се нахвърли върху него. Изведнъж чухме ръмжене на лъв. Появиха се два лъва. Навярно бяха тръгнали на лов и подушили месото, бяха дошли насам. Бедната Елза веднага разбра какво я чака и избяга, като остави вкусното си ядене. В този момент отнякъде се появи малък чакал, който сигурно досега се криеше в тревата, и започна лакомо да яде от оставеното месо, като че ли разбираше, че нямаше да го оставят дълго да яде. И действително единият от лъвовете се запъти към него, като ръмжеше застрашително, но месото си е месо и чакалът не си тръгна, докато лъвът не дойде до него. Дори и тогава малкият чакал се мъчеше геройски да завлече месото със себе си. Големината на лъва обаче излезе по-силна от куража на чакала и лъвът, като победител, взе месото. Елза гледаше как яденето, за което беше мечтала толкова дни, изчезваше под носа й. Двата лъва не й обръщаха никакво внимание, интересуваше ги само месото. За да утешим Елза, ние я взехме в лагера.

Докато бяхме в лагера, навестиха ни гости — един католически свещеник и един известен общественик в Кения заедно със сина си. Дойдоха да поговорим за животните в този край. Джордж ги покани в палатката и преди да им каже, че у нас живее опитомена лъвица, любопитната Елза, която беше чула колата им, стремглаво се втурна при нас. Както винаги, тя се приближи много учтива и поздрави гостите. Те бяха много учудени, но не проявиха страх. А Елза, след като беше изпълнила дълга си на учтивост, се изтегна до масата и заспа.

По-късно двойка швейцарци, като чули, че имаме лъвче, дойдоха да го видят. Навярно те си представяха нещо малко, което може да се вземе в ръце и да се прегърне… Видът на здравата лъвица с тегло около сто и петдесет килограма, разположена на покрива на нашата кола, слиса и двамата и те дълго не искаха да излязат от колата си и да обядват с нас. Елза беше олицетворение на самата учтивост, любезно посрещна гостите и изобщо се държа добре. Само веднъж, като замахна с опашката си, събори всички чинии от масата. Съпрузите бяха във възторг от Елза и се фотографираха с нея в най-различни положения.

Беше изминал вече цял месец, откакто бяхме напуснали Изиоло. И макар че Елза беше прекарала последните две седмици из шубраците, тя още не се беше научила да убива сама. Дъждовете започнаха и не минаваше ден без проливен дъжд. Условията тук са по-други, отколкото в Изиоло. Преди всичко тук е много по-студено, а дъждът превръща черната пръст в кал, докато почвата в Изиоло е песъчлива и изсъхва бързо. Високата до пояс трева не позволява на локвите да изсъхнат със седмици. И докато в Изиоло Елза обичаше дъждовете и те я освежаваха, тук те я потискаха.

Една нощ валя проливен дъжд без спиране и преди разсъмване водата достигна дванадесет сантиметра дълбочина. Газехме кал до колене. Отидохме да видим Елза и я срещнахме на половината път до лагера. Тя имаше жалък вид и толкова и беше домъчняло за нас, че я взехме. Вечерта чухме тропот от преследвано животно. И изведнъж настъпи тишина. Каква драма се разиграваше навън? Чу се истерично кискане на хиена. Отговори му пронизителен лай на чакал, но когато зареваха лъвовете, всички се смълчаха. Лъвовете бяха най-малко три. Очевидно бяха убили някакво животно близо до лагера. Какъв удобен случай да изпратим Елза при тях. Но през всичкото време, докато слушахме този чудноват странен хор, изпъстрен с откъслечни, пронизителни, остри крясъци и гърлено ръмжене, Елза търкаше глава в коленете ни и ни показваше колко се радва, че е отсам трънената ограда в нашата компания.

След няколко дни дъждовете попрестанаха и ние възобновихме опита да направим Елза дива лъвица. Тя беше станала толкова подозрителна да не я оставим отново сама в равнината, че не искаше да излиза с нас на разходка. На края се съгласи. Когато обаче срещнахме две лъвици, които идваха бързо към колата, Елза побягна от тях, силно изплашена.

Явно беше, че тя се боеше от лъвовете тук. Ние решихме да не я насилваме повече, а да почакаме да се разгони и тогава може би тя сама ще си намери другар по взаимно привличане. Дотогава ще се опитаме да я научим сама да убива жертвите си, за да не зависи от нас. Като започне да убива, тя ще стане по-добра другарка за див лъв, ако реши да си избере съпруг.

Всичко наоколо беше заляно от вода и повечето животни се бяха събрали по височините, където беше по-сухо. Елза много обичаше едно хълмче, осеяно със скали. Избрахме него за опитите. За съжаление то беше на тринадесет километра от лагера. Предпочитахме да бъде някъде по-далеч, но лошото време не ни позволяваше да избираме.

Оставихме Елза на хълмчето цяла седмица и когато отидохме да я навестим, тя имаше такъв тъжен вид, че аз трябваше да напрегна цялата си воля, за да продължим тренирането й. По обяд седнахме с нея и тя задряма с глава на коленете ми. Изведнъж в храсталака зад нас се вдигна страшен шум. Излезе носорог! Ние скочихме и аз се скрих зад едно дърво. Елза смело се хвърли срещу нахалния неканен гост и го прогони. Ние използувахме този случай и съвсем нечестно си тръгнахме, като я изоставихме отново сама.

Привечер въздухът стана непоносимо тежък и влажен. Лъчите на залязващото слънце едва пробиваха дебелите завеси на тъмночервените облаци, които се спускаха от сивото небе, прорязано от две успоредни дъги. Този калейдоскоп от ярки цветове се смени бързо със зловещ мрак и тежки дъждоносни облаци надвиснаха застрашително над нас. Всичко притаи дъх, като че ли всеки миг щяха да се разтворят небесата.

Закапаха редки оловно тежки капки. И изведнъж като че ли две исполински ръце раздраха небесната завеса и над нас се изсипа цял потоп. След няколко минути нашият лагер беше заобиколен от буйни реки. Дъждът продължи с часове. Аз си представях бедната Елза в тази мразовита вечер, мокра, трепереща, нещастна. А на всичко отгоре и светкавици, и гръмотевици! На сутринта изминахме тринадесет километра във вода и кал до възвишението, на което я бяхме оставили. Както винаги тя ни чакаше и ни посрещна с възторг. Поздрави ни поред, като търкаше главата и тялото си в нас и мяукаше, но днес явно тя беше тъжна почти до сълзи. Ние решихме да не я оставяме навън в такова лошо време дори ако това попречи на обучението й. Местните лъвове са свикнали с този климат, а тя идваше от полупустинно място и не можеше така бързо да се приспособи към тези условия. Елза се зарадва много, когато тръгнахме към лагера, шляпаше в локвите, както правеше в Изиоло, и ни показваше колко е щастлива.

На другия ден тя се разболя. Всяко движение й причиняваше болка, жлезите й отекоха и температурата й се повиши. Направихме й легло от суха трева под навеса на палатката на Джордж и тя лежеше там отпаднала и дишаше тежко. Имаше много тъжен вид. Дадохме й лекарство, което смятахме, че ще й помогне. Тя искаше да бъда постоянно с нея и, разбира се, аз не се отделих от леглото й.

Дъждовният период беше в разгара си. Дори кола с тракторни вериги не можеше да достигне до най-близкото населено място, за да направим анализ на кръвта й. Трябваше да изпратим куриер с няколко проби на разстояние от сто и петдесет километра. Когато дойде отговорът, оказа се, че Елза имаше глисти анкилостома и тения. Ние вече я бяхме лекували и от едните, и от другите, така че знаехме лечението. И все пак глистите не можеха да предизвикат високата температура и увеличените жлези. Смятахме, че тя се беше заразила от някакъв вирус, пренасян от кърлежи. Очевидно имунитетът, изработен от дадено животно в един район, не действува, когато животното се премести в друг район. И това може би обяснява загадъчното разпределение на някои видове животни в Източна Африка.

Положението на Елза се влоши така, че по едно време не вярвахме, че ще оздравее. След една седмица обаче температурата и се задържа нормална в продължение на три-четири дни, а след това отново се повиши, пак спадна и отново пак се повиши. Елза бързо губеше красивия си златист цвят, козината й потъмня, загуби блясъка си, стана като памук и по гърба и се появиха бели косми. Лицето й стана пепелявосиво. С голяма трудност се измъкваше от палатката, за да се погрее, когато слънцето пробиваше облаците за кратко време. Единственото нещо, което ни даваше надежда, беше апетитът и. Давахме и месо и мляко, колкото искаше, макар че трябваше да ги доставяме от далеч. През цялото време поддържахме връзка с ветеринарната лаборатория в Найроби, но там не намериха у Елза никаква паразитна инфекция и ние трябваше да я лекуваме с предположения.

Давахме й лекарство срещу глистите анкилостома и срещу рикетсия, паразит, пренасян от кърлежи. Не можеше да се вкара спринцовка в някоя от жлезите й, за да се вземе секрет за изследване и да се определи точната диагноза, затова трябваше само да я оставим спокойно да лежи и да я обградим с обич. Тя ни беше много благодарна за всичко и често, когато облягах глава на врата й, ме прегръщаше с лапите си.

Понеже през време на боледуването си живееше непрекъснато с нас, Елза стана още по-питомна отпреди и нейната зависимост от нас стана по-голяма. През по-голямата част на деня тя лежеше пред входа на бодливата ограда, която заобикаляше лагера ни. От това място Елза можеше да гледа какво става вътре в лагера и вън в равнината. През време на ядене тя предпочиташе момчетата да я прескачат, отколкото да се отмести. Като се смееха, те я прескачаха с пълните чинии със супа, а тя ги удряше леко на шега.

Нощем спеше в палатката на Джордж, но я бяхме оставили напълно свободна да влиза и излиза, когато иска. Късно една нощ Джордж се събудил от тихия й зов и чул как се мъчи да излезе навън от задната страна на палатката. Той седнал в леглото и видял някакъв силует до входа. Елза не би могла да обиколи толкова бързо палатката. Джордж светнал с фенера си. Гледала го дива лъвица, която мигала от светлината. Той й извикал и тя избягала. Навярно беше подушила Елза, после чула гласа й и решила, че може да влезе в палатката.

Бяха изминали вече пет седмици, откакто Елза беше заболяла и още едва се оправяше. Ясно беше, че тукашният климат не й понасяше, а също, че нямаше имунитет против инфекциите, които местните кърлежи и мухата цеце пренасят тук. И по вид Елза се отличаваше от местните лъвове. Тя беше с по-тъмен цвят, муцуната й беше по-дълга, ушите — по-големи и изобщо беше по-едра. Тя повече принадлежеше към полупустинните лъвове, а не към лъвовете от планинските места^[2]. Освен това нашият лагер се намираше на място, където ловът беше забранен, и Джордж трябваше да ходи на тридесет километра, за да търси храна за Елза. Той не можеше да я взема на лов със себе си и да я учи как да се справя с убития дивеч, както майка й би я учила. Явно беше, че след като бяхме престояли тук три месеца, трябваше да потърсим по-добър дом за нея.

Не беше лесно да намерим район с благоприятен климат, с изобилна вода, с много дивеч, ненаселен с племена и ловци и достъпен за кола. Най-сетне намерихме такъв рай и получихме разрешение от правителството да заведем Елза там. Щом свършиха дъждовете, и ние решихме да потеглим.

Свалихме палатките и натоварихме колите. Всичко беше готово, освен Елза. Тя избра тъкмо този ден, за да се разгони, и изчезна в храсталака. Бяхме чакали цели два месеца и половина да се случи това, но сега знаехме, че не можем да я оставим да живее тук.

През деня Елза не се показа никак. Търсихме я с колата, после пеша, но не я намерихме. На края се разтревожихме много, да не би да я е убила някоя дива лъвица… Не оставаше нищо друго, освен да чакаме. Изминаха две денонощия. Всъщност един път тя дойде бързо при нас, потърка глава в коленете ни, побягна, а след няколко минути отново се върна, поздрави ни и бързо пак избяга, като че ли искаше да ни каже: „Да знаете колко съм щастлива! Но моля, разберете, че трябва да си вървя. Минах само да ви кажа да не се безпокоите!“ После бързо изчезна.^[3]

Когато се върна окончателно, Елза имаше дълбоко кървящи следи от нокти и се разсърди, когато се опитах да ги намажа и почистя. Трябваше голямо търпение, докато я накараме да се качи в колата.

Така преминаха първите три месеца от нашия опит. Той завърши с неуспех поради заболяването на Елза, но ние не се съмнявахме, че в края на краищата ще успеем. Нужно беше време и много търпение.