Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088


Първа част

Лъвчетата

От много години живея в Северната гранична провинция на Кения. Това е огромна, почти безводна местност, покрита с трънливи храсти, която се простира на повече от триста хиляди квадратни километра от планината Кения до етиопската граница.

Цивилизацията малко е повлияла на тази част от Африка. Заселници тук няма, а местните племена живеят почти така, както са живели техните прадеди. Мястото изобилствува с всякакъв вид диви животни.

Моят съпруг Джордж е старши инспектор по опазване на дивеча в тази огромна територия. Нашият дом е на южната граница на провинцията, близо до Изиоло, малко градче с около тридесет души европейци, всички правителствени чиновници, ангажирани в административното управление на територията.

Освен задължението да опазва дивеча и да се бори с бракониерите Джордж има грижата и за унищожаването на хищните зверове, които нападат местните жители. Неговата служба често го заставя да пътува на огромни разстояния. Тези пътувания ние наричаме сафари. Когато е възможно, аз винаги придружавам съпруга си при пътуванията му и така имам голяма възможност да влизам в непосредствен досег с този девствен край, където животът е суров и природата сама утвърждава законите си.

Нашата история започва именно през време на едно такова пътуване — сафари. Един жител от племето боран беше убит от лъв — човекоядец. Съобщено беше на Джордж, че този хищник, придружен от две лъвици, живее по хълмовете в съседство със селцето на убития. Налагаше се Джордж да се справи с опасния хищник и затова бяхме направили лагер далеч на север от Изиоло сред жителите на племето боран.

Рано сутринта на 1 февруари 1956 г. бях останала сама в лагера с Пати, женски скален даман, която живееше у нас от шест и половина години. По вид даманът прилича на мармот или на морско свинче, макар че зоолозите въз основа на костната структура на стъпалата и зъбите твърдят, че той е най-близко до носорозите и слоновете.

Пати лежеше на плещите ми и меката й козина обвиваше врата ми. От това сигурно положение тя наблюдаваше какво става наоколо. Равнината беше суха, с високи отвесни гранитни скали сред редките храсти. Животни обаче имаше много, особено жирафови антилопи и други газели, същества, които са се приспособили към сухия климат и почти не пият вода.

Изведнъж се чу шум от мотора на колата. Това означаваше, че Джордж се връща много по-рано, отколкото очаквах. Скоро нашият ландроувър изскочи из храстите и спря близо до палатките. Чух гласа на Джордж, който викаше:

— Джой, къде си? Ела бързо! Нося ти нещо.

Изтичах с Пати на рамо и видях лъвска кожа. Преди да успея обаче да попитам как беше минал ловът, Джордж посочи с ръка задната част на колата. Там лежаха три лъвчета, три малки пухени топки на петна, които се опитваха да скрият муцунки в лапите си. Те бяха само на няколко седмици и очите им още бяха покрити с тънка синкава ципа. И макар че не умееха да пълзят, както трябва, те се опитваха да избягат от мен. Взех ги в полата си, за да ги успокоя, докато Джордж, силно развълнуван, ми разказваше какво се беше случило.

Рано сутринта той и Кей, също инспектор, били заведени близо до мястото, където се сметнало, че лежи лъвът — човекоядец. Когато се развиделило, изведнъж иззад скалите изскочила лъвица и се хвърлила към тях. Те съвсем не искали да я убиват, но понеже тя била близо и не можели да отстъпят, Джордж дал знак на Кей да стреля. Кен я ранил. Лъвицата бързо изчезнала някъде. Кървавата следа водела нагоре по хълма. Внимателно, стъпка по стъпка те се изкачили на хълма и дошли до огромна плоска скала. Джордж се покатерил на скалата, за да огледа по-добре мястото, а Кен обикалял долу. Джордж видял как Кен се навел и погледнал под скалата, вдигнал пушка и изпразнил двуцевката си. Раздал се страшен рев и лъвицата се хвърлила към Кен. Джордж не можел да стреля, защото се боял куршумът да не засегне Кен. За щастие един от другите ловци стоял на по-удобно място. Той стрелял, лъвицата се метнала настрана и Джордж я доубил. Лъвицата била едра, млада, силна, с цицки, пълни с мляко. Едва тогава Джордж разбрал защо така храбро се бранила и се упрекнал, загдето не съобразил по-рано, че тя пази малките си.

Джордж наредил да се потърсят лъвчетата. Изведнъж от една дълбока пукнатина на скалата се зачули някакви слаби звуци. Ловците проврели ръце в пукнатината, докъдето можели да стигнат, и лъвчетата сърдито заръмжали. Опитът да извадят лъвчетата с ръце излязъл неуспешен. Трябвало да изрежат дълъг прът, извит на края като бастун, и след много усилия успели да извадят лъвчетата. Те нямали повече от две-три седмици. Занесли малките до колата. През целия път двете по-големи лъвчета ръмжали и съскали. Третото, най-малкото, обаче се държало така мирно, като че ли нищо не се било случило. И ето сега и трите лежаха на коленете ми, а аз не можех да им се нарадвам.

За мое голямо учудване Пати, която винаги се отнасяше много ревниво към всеки възможен съперник за любовта ми към нея, този път бързо се спусна от рамото ми и се сгуши между лъвчетата. Очевидно ги приемаше като желани другарчета. От този ден нататък те станаха неразделни приятели. В началото Пати беше най-голяма по ръст от четирите. Шестгодишна, тя имаше солиден вид в сравнение с несръчните малки кадифени топки, които даже не умееха да пазят равновесие, когато вървяха.

Едва на третия ден лъвчетата приеха да пият мляко. Дотогава какъвто и трик да опитвах, за да ги накарам да глътнат малко разредено неподсладено мляко на прах, те само мръщеха нослета и протестираха с едно „нг-нг“, както ние казваме в детството си, преди да се научим да казваме „Не, благодаря!“

Веднъж приели да пият млякото обаче, те не можеха да му се наситят. Така че на всеки два часа аз трябваше да топля млякото и да чистя разглобяемата гумена тръба, която бях взела от радиото, за да им служи за биберон, докато набавим истински. Вече бяхме направили поръчка в най-близката африканска аптека, която се намираше на около осемдесет километра от нас, не само за биберон, но и за рибено масло, гликоза и сухо неподсладено мляко на прах. В същото време изпратихме SOS съобщение на двеста и петдесет километра в Изиоло до началника на административния район и го предупредихме, че след четиринадесет дни ще пристигнат три „царствени“ бебета, и го помолихме да им построи удобен дървен дворец.

Само за няколко дни лъвчетата се успокоиха и станаха любимци на всички. Пати, тяхната самоназначила се бавачка, най-съвестно изпълняваше задълженията си. Тя обожаваше трите лъвчета, които растяха бързо, и винаги прощаваше на малките немирници, когато я дърпаха или тъпчеха. И трите лъвчета бяха женски, с ярко изразени, независимо от ранната им възраст характери. Най-голямата се отнасяше към сестрите си със снизхождение и добродушие. Втората беше весел немирник. Тя винаги се усмихваше и поклащаше биберона с двете си предни лапи, когато сучеше, и сладко зажумяваше. Аз я нарекох Лустика, което значи весела. Третата беше физически слабичка, но най-смела по дух. Тя първа започна да обикаля наоколо и сестрите винаги я изпращаха да разузнава, когато нещо им се струваше подозрително. Нарекох я Елза на името на една моя близка, на която много ми напомняше.

При естествени условия Елза вероятно би отпаднала от „прайда“[1], защото обикновено лъвицата ражда четири лъвчета, от които едно умира наскоро след раждането, друго, също слабичко, умира скоро. Ето защо почти винаги лъвиците са с по две лъвчета. Майката се грижи за лъвчетата, докато станат на две години. Първата година тя ги храни, като повръща от своята храна, за да я направи лесносмилаема за тях. Втората година лъвчетата започват да участвуват в ловуването. Ако не се държат достатъчно сдържано, майка им строго ги наказва. На тази възраст лъвчетата не могат сами да убиват, а се задоволяват от трапезата на възрастните. Често малко от храната остава за тях, затова на тази възраст те имат жалък, одърпан вид. Понякога гладът взема връх и младите лъвчета или с риск на живота си пробиват кръга на възрастните, заградили убития дивеч, или на малки групи напускат семейството. И понеже още не умеят да убиват жертвите си, както трябва, често се натъкват на всевъзможни неприятности. Законите на природата обаче са сурови и лъвовете бързо научават трудния път на борбата за съществуване още от самото начало.

Нашата четворка — Пати й трите лъвчета — прекарваше по-голямата част от деня в палатката под моето походно легло. Явно, че там те се смятаха в пълна безопасност. Може би това място им напомняше „детския им кът“ в някоя дълбока пукнатина. Те бяха чистоплътни по природа и винаги успяваха навреме да достигнат пясъка, оставен навън. Само в първите дни се случваха неприятности. Но след това в редките случаи, когато малки локвички замърсяваха техния дом, те мяукаха и със смешни гримаси изразяваха своето отвращение. Те бяха винаги съвсем чисти и нямаха неприятна миризма. Само понякога миришеха на мед или може би на рибено масло. Розовите им езичета скоро загрубяха и станаха като гласпапир. Когато малките поотраснаха, езичетата им се усещаха през летните дрехи, когато ни ближеха.

След две седмици се върнахме в Изиоло. Дворецът за царствените бебета беше готов. Всички дойдоха да ги видят и им устроиха подходящо посрещане. На лъвчетата особено им допаднаха децата, а също и нашият градинар — млад сомалиец, наречен Нуру. Назначихме го главен пазач на лъвчетата. Нуру се зарадва. Този пост повдигаше самочувствието му, а освен това, когато лъвчетата се уморяваха от лудуване из къщи и в градината и лягаха да спят под някой сенчест храст, той безгрижно можеше да седи с часове при тях, за да ги пази от змии и бабуини.

Три месеца малките ядяха мляко, към което добавяхме гликоза, рибено масло, костено брашно и малко сол. Скоро забелязахме, че е достатъчно да се хранят на три часа, а после постепенно — още по-нарядко.

Очите на лъвчетата вече бяха напълно отворени, но те още не се бяха научили да определят точно разстоянията и често не улучваха целта. За да развием точността на очите им, давахме им да играят с гумена топка и стари вътрешни автомобилни гуми. Гумите бяха чудесни за дърпане. Всъщност всеки мек и гъвкав предмет ги занимаваше много. Особено забавно им беше да си отнемат едно от друго автомобилната гума. Нападателят, се хвърляше върху този, у когото беше гумата, и го натискаше с цялата си тежест. Ако това не помагаше, и двете лъвчета захапваха гумата със зъби и започваха да я дърпат с всичка сила, победителят се разхождаше гордо с трофея пред победените и ги предизвикваше за нова атака. Ако те не обръщаха внимание на тази провокация, той оставяше гумата почти под самите им носове и си даваше вид, че не се страхува, че ще му я вземат.

Главният елемент във всички техни игри беше изненадата. Още в най-ранна възраст те умееха много ловко да се дебнат един друг, а също дебнеха и нас. Инстинктът им подсказваше точните движения.

Те винаги нападаха откъм гърба. Прикриваха се зад нещо или се навеждаха до земята и бавно пълзяха към жертвата, която не подозираше нищо. След това следваше стремително спускане и атакуващото лъвче увисваше с цялата си тежест на гърба на жертвата, като я поваляше на земята. Ние, разбира се, винаги давахме вид, че сме изненадани, когато ставахме предмет на такава атака. Това много радваше малките.

Пати винаги искаше да участвува в тези игри, но се пазеше от тежките удари и внимаваше да не бъде смачкана от своите възпитаници, които вече бяха три пъти по-големи от нея. Във всички други случаи тя запазваше авторитета си благодарение на своя характер. Ако лъвчетата ставаха прекомерно дръзки и нападателни, достатъчно беше Пати само да се обърне и да ги изгледа строго, за да се умирят. Аз се възхищавах от нейния дух, защото, макар и малка на ръст, тя притежаваше голям кураж и умееше да показва на лъвчетата, че не се бои от тях. А нейните средства за защита бяха само острите й зъби, пъргавината, съобразителността и смелостта.

Пати живееше у нас още от раждането си и беше нагодила своя живот изцяло към нашия. За разлика от своя родственик дървесния даман тя не беше нощно животно и спеше с мен в леглото, обвита около врата ми като мека кожена яка. Хранеше се само с растителна храна, но се беше пристрастила към алкохола и по-специално към силните спиртни напитки. Щом се добереше до бутилка, тя я навеждаше, изваждаше тапата и пиеше. И понеже това беше много вредно за здравето на Пати, да не споменавам, че увреждаше и нейния морал, ние старателно държахме далеч от нея всички бутилки с уиски и джин.

Интересни бяха навиците й да дефекира. Скалният даман винаги ходи по нужда на едно и също място, най-често на края на някоя скала. Вкъщи Пати винаги заставаше на края на дъската в клозета. Така тя представляваше много комична гледка. През време на сафари, лишена от удобства, Пати съвсем се объркваше. В края на краищата трябваше да правим малък клозет.

Нито веднъж не бях виждала бълха или кърлеж у Пати и отначало не можех да разбера защо непрекъснато се чеше. Ноктите й бяха заоблени като на малък носорог, а самите й стъпала бяха снабдени с меки възглавнички. Пати имаше четири пръста на предните крака и три на задните. На пръстите на задните крака от вътрешната страна се намираше по един нокът за сресване на козината. С него тя поддържаше козината си лъскава и с това се обясняваше нейното непрекъснато чесане.

Пати нямаше опашка. На средата на гръбнака й се намираше жлеза, която се виждаше като бяло петно сред пъстрата й сиво-кафява козина. Жлезата отделяше секрет и козината около нея щръкваше, когато Пати беше уплашена или се радваше.

Колкото по-големи ставаха лъвчетата, толкова по-често стърчеше козината на гърба на Пати поради техните забавни, но груби лудории. И наистина нищо не им пречеше да вземат Пати за гумена топка и затова тя се беше научила мигновено да се качва на прозореца, на някоя висока стълба или на някой друг висок предмет.

До идването на лъвчетата Пати заемаше първо място сред нашите галени възпитаници. Затова беше трогателно, като я гледахме как обича тези палавници дори когато те привличаха цялото внимание на гостите ни.

Лъвчетата укрепваха и с нетърпение искаха да изпробват силата си на всичко, което срещаха по пътя си. Например брезента на пода. Как не го скъсаха! Макар че беше голям, те го влачеха между предните си крака, натискаха го с телата си, дърпаха го с предните си лапи. Когато пораснат, по същия начин ще влачат жертвата си. Имаха и друга любима игра: една от сестрите се качваше на чувал с картофи и отбиваше атаките на другите, докато изведнъж някоя нападнеше изотзад, смъкваше сестра си и заемаше мястото й. Победителка обикновено беше Елза, която умееше да използува момента, когато двете й сестри се бореха.

Нашите немногочислени бананови дървета също се оказаха отлични играчки. Широките красиви листа на дърветата скоро се превърнаха в дрипави ресни. А колко увлекателно беше катеренето по дърветата. Лъвчетата бяха родени акробати, но често се изкачваха толкова високо, че не знаеха как да слязат. Налагаше се ние да ги спасяваме.

Щом се зазореше, Нуру ги пускаше на свобода и те стремглаво се втурваха към двора, като даваха израз на събралата се през нощта енергия. Това напомняше старта на състезание с ловни хрътки. Веднъж, като тичали из двора, лъвчетата забелязали палатката, в която спяха наши гости. За пет минути палатката станала развалина. Ние се събудихме от виковете на гостите, които отчаяно се опитваха да спасят вещите си. А лъвчетата, обезумели от възторг, се мушкаха в съборената палатка и излизаха с различни трофеи — чехли, пижами, парцалчета от мрежата срещу комари. Този път трябваше да употребим малка пръчка, за да наложим дисциплина.

Прибирането на лъвчетата вечер за спане също не беше лесно. Представете си три палави момиченца, които, както всички деца, не обичат да си лягат да спят, но могат да бягат два пъти по-бързо от възрастните хора и имат предимството да виждат добре в тъмното.

Ние често прибягвахме до хитрост. Връзвахме някоя стара торба на дълго въже и полека я дърпахме към мястото, където те спяха. Лъвчетата не можеха да устоят на този трик и се спускаха да ловят торбата.

Добре щеше да бъде, ако лъвчетата играеха само навън, но те се пристрастиха и към възглавнички и книги. За да запазим библиотеката и другите си вещи, принудени бяхме да им забраним да влизат вкъщи. Наложи се пред входа на терасата да направим врата от здрава мрежа, закована на дървена рамка, висока колкото човешки ръст. Лъвчетата се обидиха от това. За да ги утешим и като компенсация за загубеното място за игра, закачихме автомобилна гума на едно дърво. Великолепна беше за дъвкане и за люлеене. Дадохме им още една играчка — празно дървено буренце от мед, което силно тракаше, когато го търкаляха. Най-голям успех обаче имаше чувалът от зебло, който напълнихме със стари скъсани вътрешни автомобилни гуми. Окачихме го за един клон, където той се люлееше предизвикателно. Вързахме още едно въже за чувала и когато лъвчетата се вкопчваха в чувала, ние го вдигахме високо във въздуха и ги люлеехме. Колкото повече се смеехме, толкова повече лъвчетата се радваха.

И все пак никоя от тези играчки не можеше да ги накара да забравят, че пътят към терасата беше затворен за тях. Те често идваха и търкаха меките си нослета в мрежата.

Един ден привечер няколко приятели бяха дошли на чаша вино и лека вечеря. Нашето оживление привлече лъвчетата. Тази вечер обаче те се държаха много дисциплинирано, не триеха носове в мрежата и въобще и трите стояха на почетно разстояние от оградата. Защо се държаха така примерно? Излязох да проверя на какво се дължеше това и за мой ужас видях една огромна плюеща кобра между лъвчетата и вратата. Като не обръщаше внимание нито на трите лъвчета, нито на нас, змията си пълзеше спокойно през стъпалата на терасата. Преди да успеем да вземем пушката, тя се скри.

Нито прегради, нито змии, нито забрани обаче можеха да накарат Лустика да се откаже от намерението си да влезе вкъщи. Тя непрекъснато проверяваше всички врати. Натискането на дръжките се оказа лесно, дори завъртването на валчестите дръжки не беше трудно. Едва когато поставихме резета на всички врати, тя се отказа. А веднъж я улових, като се мъчеше да отвори резето със зъбите си. Изненадана неочаквано в опита си да отвори, тя се ядоса и скъса въжето с окаченото пране, като разнесе в галоп дрехите из близките храсти.

Когато лъвчетата навършиха три месеца, пораснаха им зъби и бяха така укрепнали, че можеше да им се дава месо. Аз започнах да им давам сурово мляно месо, което напомняше полусмляната храна, която биха получавали от майка си. Много дни лъвчетата отказваха да се докоснат до месото и правеха гримаси на отвращение. На края Лустика опита новото ядене и остана доволна. Като я гледаха, и сестрите й се окуражиха. Оттогава всяко хранене се придружаваше със сбиване. За бедната Елза, която все още беше по-слаба от другите, не оставаше нищо. Тогава аз започнах да отделям за нея вкусни парченца и когато я хранех, я вземах на коленете си. Това й харесваше много. Тя въртеше глава и зажумяваше от удоволствие. После започваше да смучи палците ми и натискаше с предните си лапи бедрата ми, като че ли меси тесто — движения, които лъвчетата правят, когато бозаят от майките си. Така се породи дружбата помежду ни. Често храненето се превръщаше в игра и на мен винаги ми беше весело с тези очарователни зверчета.

Те бяха по природа големи мързеливци и когато бяха разположени удобно, не им се помръдваше. Даже най-апетитният костен мозък не можеше да ги накара да станат, а само се търкаляха към него. Особено обичаха аз да им държа костта с ръка, а те, легнали по гръб с крака във въздуха, да смучат мозъка.

Когато лъвчетата отиваха в храстите, често им се случваха приключения. Една сутрин отидох подир тях, понеже им бяха дали лекарство против глисти и исках да проверя как ще им подействува. Намерих ги да спят недалеч от дома. Изведнъж видях, че колона от големи черни мравки се приближава към малките. Вече някои от мравките бяха започнали да пълзят по тях. Знаех, че тези мравки имат силни челюсти и не отстъпват пред нищо, което се изпречи на пътя им. Мислех да събудя лъвчетата, но неочаквано колоната тръгна в друга посока.

Малко след това се приближиха пет магарета и лъвчетата се събудиха. Те за пръв път виждаха такива големи животни, но с присъщия на лъвовете кураж веднага се спуснаха в атака. Първият успех замая главите им и когато няколко дни по-късно към нашия дом се приближи керван от четиридесет магарета и мулета, трите малки лъвчета смело се спуснаха срещу тях и обърнаха целия керван в бягство.

На петия месец лъвчетата се чувствуваха превъзходно и укрепваха с всеки изминат ден. Те живееха на свобода. Само нощем ги прибирахме в дървена колиба, заградена с камъни и пясък. Без ограда беше опасно, защото нощем около нашата къща обикаляха лъвове, хиени, чакали и слонове, които можеха да убият малките.

Колкото повече опознавахме нашите лъвчета, толкова по-силно се привързвахме към тях. Трудно ни беше да се примирим с мисълта, че не можем завинаги да оставим и трите у дома. Колкото и да ни беше мъчно обаче, с две лъвчета трябваше да се разделим. По-добре беше това да бъдат двете по-големи. Те не зависеха от нас толкова, колкото Елза и винаги бяха заедно. Нашите африкански момчета одобриха избора ни. Когато ги попитахме, кое лъвче да задържим, те единодушно отговориха:

— Най-малкото!

Ако Елза останеше сама, щеше да бъде по-лесно да я приучим не само към нашия живот в Изиоло, но и да ни придружава в нашите пътешествия.

Уредихме Голямата и Лустика да отидат в ротердамския зоопарк Блидорп и пътуването им да стане със самолет.

Понеже трябваше да заминат от летището в Найроби, а дотам имаше почти 300 километра, решихме да приучим лъвчетата към пътуване с кола, затова аз ги возех на къси разстояния всеки ден в своята 1,5-тонна камионетка, чиято каросерия беше оплетена с тел. Започнахме дори да ги храним в колата, за да привикнат и да я смятат за кошара за игра. А в последния ден поставихме на дъното на камионетката чувалчета с пясък.

Когато потеглихме, Елза потича малко по пътя след тях, после спря и с тъжен поглед изпрати колата, която отнасяше сестрите й. Аз седнах отзад заедно с лъвчетата. Понеже пътят беше дълъг, предполагах, че ще получа не една драскотина и затова си бях взела малка санитарна чанта. Моите медицински предпазни мерки обаче се оказаха излишни. През първия час на пътуването лъвчетата бяха неспокойни, но после легнаха на чувалчетата до мен и ме прегърнаха с лапите си. Трудно можех да си представя по-голяма доверчивост. Така пътувахме единадесет часа, като спирахме на два пъти поради пукане на гума…

И ето ни в Найроби! Когато пристигнахме в града, лъвчетата ме гледаха с широко отворени очи, като че ли ме питаха — какво означават всичките тези непознати звуци и миризми? А след това самолетът ги отнесе завинаги далеч от родната земя.

След няколко дни получихме телеграма: нашите лъвчета бяха пристигнали благополучно в Холандия. Три години по-късно аз ги посетих. Приеха ме любезно, позволиха ми дори да ги погаля, но не ме познаха. Те живеят при много добри условия и аз се зарадвах, че те, както съдех по всичко, не помнят своето волно детство.

Бележки

[1] Прайд се нарича група от три или повече лъвове. Тя може да включва едно или няколко семейства, предвождани от възрастните, или само няколко възрастни лъва, които ходят заедно на лов. — Бел.прев.