Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088

История

  1. — Добавяне

Елза среща диви животни

От Джордж научих, че през цялото време, докато съм била в Найроби, Елза била неспокойна и за минутка не се отделяла от него. Ходела подпре му като сянка, седяла под писалищната му маса, когато работел, а нощем спяла на леглото му. Всяка вечер той я водел на разходка, но в деня, в който трябваше да се върна, Елза отказала да излезе. Седнала насред пътя, приготвила се да ме чака и нищо не могло да я накара да тръгне. Нима е възможно да е знаела, че се връщам? Ако е така, на какъв инстинкт се дължи това предчувствие? Трудно, ако не и невъзможно е да се обяснят тези неща!

Елза ме посрещна възторжено, но сърцето ми се късаше, като виждах как навсякъде търсеше сестрите си. Дни наред тя гледаше към храстите, викаше ги и неотклонно ни следваше, като че ли се страхуваше, да не би и ние да я напуснем. За да я успокоим, разрешихме й да живее вкъщи. Тя спеше на нашите легла и често се събуждахме от това, че ближеше лицата ни с грапавия си език.

При първата възможност взехме Елза с нас на сафари, за да я отвлечем от тази атмосфера на очакване и страдание. За щастие пътуването й допадна много. Като нас и тя се чувствуваше отлично на сафари.

Моята камионетка, на която сложихме завивките и други меки дрехи, беше чудесно място за Елза. Да лежи отгоре върху багажа беше много удобно за нея, защото оттам можеше да наблюдава всичко, което ставаше наоколо.

Направихме лагер близо до реката Уазо Нииро. Нейните брегове са обрасли с акации и палми дум. При суша намалялата река лениво носи водите си към блатото Лорен, като по пътя си образува няколко бързея и множество дълбоки вирове, които изобилствуват с риба.

Недалеч от лагера ни се издигаше скалиста планинска верига. Елза изследваше цепнатините, душеше около скалите и обикновено завършваше с това, че се настаняваше на някоя канара, от която се откриваше цялата околност. Привечер лъчите на залязващото слънце обагряха всичко наоколо с топли краски и Елза се сливаше с ръждивите скали.

Това беше най-хубавото време на деня. Горещината намаляваше. Природата и хората облекчено си отдъхваха. Сенките се удължаваха и ставаха тъмнопурпурни, а след бързото залязване на слънцето всички подробности в пейзажа се заличаваха. Постепенно затихваше последният зов на някоя птица и навсякъде се възцаряваше тишина. Всички очакваха със затаен дъх кога ще настъпи нощта и ще се събуди гъсталакът. Тогава проточеният вой на хиена даваше сигнал и ловът започваше.

Спомням си една такава вечер. Завързах Елза за едно дърво пред палатката, седнах близо до нея в тъмнината и се вслушвах във вечерните звуци, а тя започна вечерята си. Пати скочи на коленете ми и гальовно се сгуши, като поскърцваше със зъби, навик, който показваше, че е щастлива. На брега цвъртеше жътвар. Луната изгряваше и се отразяваше в тихите вълни на реката. Високо в тъмното кадифе на небето искряха звезди. Винаги ми се е струвало, че в нашата провинция звездите са два пъти по-големи, отколкото където и да е другаде. Изведнъж чух глух шум, като че ли в далечината летеше самолет. Това означаваше, че слоновете отиват към реката. За щастие вятърът духаше срещу нас и те не можеха да ни усетят. Скоро шумът престана.

Изведнъж съвсем ясно се чу рев на лъв. Първо далеч, после все по-близо и по-близо. Какво ли си мислеше Елза? Всъщност тя изглеждаше напълно равнодушна към гласа и приближаването на своя сродник: късаше със зъби парчета месо и старателно ги дъвчеше с кътниците си, после легна на гръб, вдигна четирите си крака във въздуха и задряма. Аз продължавах да слушам кикотенето на хиените, скимтенето на чакалите и внушителния лъвски хор…

Настанаха горещините и Елза прекарваше по-голямата част от деня във водата. Когато слънцето я намираше и там, тя се криеше в тръстиките и от време на време се хвърляше във водата. Знаехме, че в реката Уазо Нииро има много крокодили и се страхувахме за Елза, но нито един не я приближи.

Тя измисляше какви ли не закачливи игри, в които трябваше да участвуваме и ние. Щом се заглеждахме някъде, тя в миг ни изпръскваше с вода, а веднага след това бързо изскачаше от реката, хвърляше се върху нас, цялата мокра, и ние се намирахме съборени на пясъка заедно с нашите фотоапарати, бинокли и пушки под мокрото тежко тяло на Елза. Нейните лапи умееха да галят нежно и да нанасят бързи, добре насочени приятелски удари. Тя знаеше един малък жиу-жицу трик, с които винаги ни събаряше. Независимо дали очакваме удара или не, щом ни удареше по глезените, ние падахме на пясъка.

Елза много се грижеше за ноктите си. Продължително ги течеше в грубата кора на някое дърво, като оставяше дълбоки бразди в стъблото[1]. Точеше ги, докато останеше доволна от резултата.

Елза не се плашеше от изстрели. Тя бързо научи, че „бум!“ означава убита птица. Много обичаше да търси и донася убитите птици, особено токачките, дъвчеше перата им, но рядко ядеше птиче месо, а перата — никога. Първата птица винаги принадлежеше на нея и тя гордо носеше плячката в устата си. Когато й станеше досадно да я носи, слагаше я на земята в краката ми и ме гледаше, като че ли искаше да ми каже: „Моля ти се, поноси я малко вместо мен!“ Аз вземах в ръка птицата, а Елза тичаше след мен, като не снемаше очи от нея.

Ако попаднеше на изпражнения от слон, Елза непременно се търкаляше в тях, като че ли ги смяташе за парфюмиран прах за вана. Тя дори вземаше с лапи големите топки и ги триеше в козината си. Изпражнения от носорози и други тревопасни животни също й харесваха, но не толкова, колкото от слонове. Ние често се учудвахме на това й държане. Дали не произлизаше от инстинктивното й желание да прикрие собствената си миризма от другите животни, които при естествени условия тя щеше да убива и яде? Навикът на домашната котка и куче да се търкалят в изпражненията си несъмнено е остатък от същия инстинкт. Никога не я видяхме да се търкаля в изпражнения от месоядни животни. Собствените си изпражнения тя внимателно оставяше няколко метра далеч от пътечките, по които минаваше дивечът и по които обикновено вървяхме и ние.

Един следобед от гъсталака се чу шум на слон и Елза се спусна с всички сили нататък. Скоро чухме сърдитото тръбене на слона и кудкудякането на токачки. Как щеше да завърши тази среща? Не след дълго шумът от слона затихна, но токачките продължаваха да вдигат страшна врява. След минута Елза изскочи из храстите, а зад нея следваха сърдитите птици, които явно бяха решили да я прогонят. Щом Елза направеше опит да седне, токачките кудкудякаха и крякаха, така че тя по неволя продължаваше да бяга. Едва когато ни видяха, дръзките птици оставиха Елза на мира.

Веднъж през време на една от нашите разходки Елза внезапно застана като замръзнала пред един храст от сансевиериа. След това подскочи във въздуха, отдръпна се и ни погледна така, като че ли искаше да ни каже: „Защо и вие не направите като мен?“ В този момент видяхме огромна змия сред острите като ножове листа на храста. Змията се беше свила в непроходимия гъсталак и ние бяхме благодарни на Елза, че ни предупреди навреме.

Когато се завърнахме в Изиоло, дъждовният период беше започнал. Навсякъде имаше ручеи и локви. Елза ликуваше. Тя шляпаше във всяка локва, силно се оживи, скачаше високо, пръскаше ни и ни покриваше с кал, което смяташе за голямо забавление. Това вече не беше шега. Трябваше да я накараме да разбере, че е пораснала и е станала много тежка за тези неочаквани блъсканици. Ние й обяснихме това с малка пръчка. Тя веднага разбра урока и след това рядко трябваше да употребяваме пръчка, но винаги я носехме за всеки случай. Елза се беше научила да разбира думата „не“ и се въздържаше дори когато наблизо обикаляха съблазнителни антилопи.

Трогателно беше, като я гледахме как се разкъсва между ловния си инстинкт и желанието да ни угоди. Сега тя беше точно като кучетата: всяко нещо, което се движи, трябваше да се преследва, но инстинктът да убива още не се беше развил у нея. Разбира се, ние внимавахме месото, което й даваме, да не бъде свързано с представата за живата коза. Когато се разхождаше с нас, Елза срещаше много диви животни, но ги гонеше само за забавление. После бързо се връщаше при нас, търкаше глава в коленете ни и като мяукаше тихо, ни разказваше за увлекателната гонитба.

Около нашия дом имаше всякакъв вид животни. Години наред ние наблюдавахме стада от водни кози и антилопи импала. Наши съседи бяха и шестдесет пъстри жирафа. Елза ги срещаше всеки ден при разходките ни и те я познаваха много добре. Жирафите й позволяваха да се приближава крадешком на няколко метра до тях и после най-спокойно си отминаваха. Едно семейство лисици с уши като на прилеп беше толкова свикнало с Елза, че ние можехме спокойно да приближим на две-три крачки до дупката на тези плахи животни, докато техните малки се търкаляха пред входа на скривалището си, а родителите им стояха отстрана и ги пазеха.

А колко се забавляваше Елза с мангустите! Тези зверчета, не по-големи от невестулки, живеят в изоставени мравуняци, направени от яка, като цимент пръст, които представляват истински крепости. Мравуняците са високи няколко метра и са прорязани с много тунели — прекрасно убежище през летния зной. Привечер смешните мангусти напускат своята крепост и излизат за храна. Ядат ларви и насекоми. Когато се стъмни, те се прибират в мравуняка. Точно по това време ние минавахме покрай тях. Елза сядаше съвсем тихо пред мравуняка, като че ли обмисляше обсада на крепостта, и с голямо удоволствие гледаше как малките животинчета подават глави от входовете, изсвирват тревожно и отново изчезват като сенки.

Елза обичаше да дразни мангустите, но бабуините я вбесяваха. Те обитаваха една стръмна скала, непристъпна за леопарди, недалеч от нашето жилище и нощуваха там в тясното дефиле, прилепнали за най-малките вдлъбнатини на скалата. Бабуините се отправяха към своята „спалня“ преди залез-слънце и тогава скалата изглеждаше покрита с черни точки. От сигурното си убежище те джавкаха и крещяха срещу Елза, но тя нищо не можеше да им направи.

Когато Елза се срещна за пръв път лице срещу лице със слон, ние се разтревожихме доста. Тя нямаше майка, която можеше да я научи да се пази от тези великани. Слоновете смятат лъвовете за единствените врагове на техните малки и понякога при среща с тях безжалостно ги убиват.

Това се случи една сутрин. Нуру, както винаги, беше извел Елза на разходка. Изведнъж той долетя запъхтян вкъщи и каза, че Елза си играела с един слон. Грабнахме пушките и той ни поведе към мястото. Видяхме един голям стар слон, който закусваше, заврял глава в храсталака. В това време Елза го дебнеше изотзад и шеговито го удари по един от задните крака. Рев на изненада и оскърбено достойнство последва тази дързост. Слонът тръгна заднешком, измъкна глава от храста и се хвърли в атака. Елза леко отскочи настрана и твърде спокойно тръгна по петите му. Колко смешно беше да се гледа това, но все пак и колко обезпокоително! Надявахме се само да не стане нужда да употребим оръжие. За щастие тази игра доскуча скоро и на двамата. Слонът се върна към своята закуска, а Елза легна наблизо и заспа.

През последните няколко седмици Елза не пропускаше нито един случай да дразни слоновете. А случаи имаше много. Настъпваше това време на годината, когато по нашия край се отбиват големи стада с по няколкостотин слона. Исполините, изглежда, отлично знаеха топографията на Изиоло, защото винаги отиваха на онези места, където царевицата и брюкселското зеле растат най-добре. И макар че мястото е гъсто населено с африканци и пътищата са много оживени, те се държат добре и не причиняват на жителите особени грижи.

Понеже нашата къща се намираше на около пет километра от Изиоло и беше заобиколена от млада гора, бяхме посещавани от голям брой слонове. Любимото им място беше изоставеното стрелбище пред къщата ни. Ето защо през този сезон бяхме много внимателни през време на разходка, тъй като винаги срещахме малки групи слонове. Сега трябваше да мислим не толкова за себе си, колкото за Елза и затова бяхме двойно по-предпазливи.

Един ден Елза и Нуру се завърнаха по обяд, следвани от цяло стадо слонове. Видяхме ги от прозореца на трапезарията и се опитахме да привлечем вниманието на Елза върху себе си, но тя вече се беше обърнала, решена да излезе насреща им. После изведнъж приклекна и с удивление наблюдаваше как двадесет слона се обърнаха и тръгнаха един зад друг през стрелбището. Наострили уши от миризмата на лъв, слоновете потъваха един след друг в гъсталака, където Елза се беше притаила, като ги оставяше да душат край нея. Тя изчака да мине и последният, а след това бавно тръгна след тях, вдигнала глава чак над рамената си и опънала високо опашка. Изведнъж големият мъжки слон, който завършваше шествието, заклати огромната си глава и затръби. Бойният вик обаче не уплаши Елза. Тя вървеше решително след слоновете. Ние излязохме и внимателно ги проследихме. В гъсталака виждахме от време на време ту Елза, ту големия слои, но не се чуваше нито рев, нито чупене на клони — нищо, което би показало, че става борба. Все пак се безпокояхме, докато най-сетне Елза се завърна, загубила интерес, към това забавление.

Не всички слонове, с които Елза се срещаше, обаче се държаха така дружелюбно. Друг път от стрелбището се разнесе страшен шум и тропот. Ние се затичахме нататък и с учудване видяхме Елза да тича надолу по склона и да гони стадо слонове. Един мъжки слон се опита да я нападне, но тя се оказа по-бърза от него. Слонът прекрати гонитбата и се върна в стадото си.

И жирафите доставяха на Елза не малко весели минути.

През време на една разходка тя забеляза стадо от около петдесет жирафа и като потръпваше от вълнение, стъпка по стъпка почна да се промъква към тях. Жирафите не й обръщаха внимание и я гледаха невъзмутимо. Елза погледна към тях, а после към нас, като че ли искаше да ни каже: „Защо стоите като дървета и пречите на моя лов?“ На края тя наистина ни се ядоса и като тичаше с всичка сила към мен, ме повали на земята.

Същия ден към залез-слънце ние се намерихме сред стадо слонове. Стъмваше се бързо и едва можехме да различим контурите на огромните животни.

За мен винаги е било загадка как тези великани могат така безшумно да се промъкват през храстите. Преди да се обърнеш, и вече си обкръжен! Този път явно ни бяха отрязали пътя за отстъпление. Накъдето и да се обърнехме, пътя ни преграждаше слон. Ние се стараехме да отвлечем вниманието на Елза от слоновете. Моментът никак не беше подходящ за забавление с тези великани, но щом ги забеляза, беше немислимо да я удържим. Елза се спусна всред гъстото стадо слонове, а те затръбиха. Сърцето ми се свиваше от страх, защото в тъмния гъсталак нямаше да можем да се измъкнем от обкръжението. Колкото и внимателно да се придвижвахме, все срещахме някой слон на пътя си. Най-после успяхме да се промъкнем и се върнахме вкъщи, но, разбира се, без Елза. Тя се завърна много по-късно, доволна от своето приключение, и не можеше да разбере, че аз бях толкова разтревожена.

Пътечката, която водеше към нашата къща, беше оградена с жив плет от растението еуфорбия, което животните обикновено не пасат, защото съдържа лют млечен сок. Ако капка от този сок попадне в окото, ципата се раздразва и се получава продължително болезнено възпаление. Животните отдалеч обикаляха нашата ограда. Само слоновете с удоволствие ядяха сочните й клонки и след една такава нощна вечеря оставаха големи празнини в нашия жив плет.

Веднъж, като хранех Елза в нейната дървена къщичка, чух тропот от слонове зад себе си. Пет великана увлечено хрупаха оградата, която ни разделяше! Всъщност през този сезон, за който разказвам, нашият жив плет беше страшно опустошен от слоновете.

Допълнително разнообразие в живота на Елза внесе един носорог, който се засели в съседство с нашата къща. Една вечер, когато се връщахме от разходка съвсем по тъмно, Елза се спусна към жилищата на нашите работници. Последва страшен шум. Ние изтичахме след нея и я видяхме изправена срещу носорога. След кратко колебание носорогът сърдито изпръхтя, обърна се и побягна. Елза се спусна по петите му.

На следната вечер Елза, Нуру и аз се връщахме от обичайната разходка. Стъмваше се и ние вървяхме бързо. Изведнъж Нуру ме улови за рамото и аз видях, че щях да налетя на носорога, който ни гледаше от храсталака. Отстъпих назад и побягнах. За щастие Елза не забеляза носорога. Тя помисли, че аз искам да си играя с нея, и ме последва. Отдалечихме се благополучно. Носорозите са коварни животни. Те нападат всичко, включително камиони и влакове. На другия ден обаче Елза си поигра добре с носорога. Тя го преследва в продължение на три километра из долината. Запъхтян, Нуру усърдно тичаше след нея. В края на краищата след тази лудория носорогът се премести другаде на по-спокойно място.

Бяхме изработили дневен режим на Елза. Утрините бяха прохладни. Тогава отивахме на стрелбището, любувахме се на грациозното скачане на антилопите импала и слушахме хора на птичките, които се пробуждаха. Щом се развиделеше, Нуру пускаше Елза и двамата отиваха на малка разходка в гъсталака. Елза беше пълна с неизразходвана енергия и гонеше всичко, което й попаднеше, даже собствената си опашка.

С настъпването на дневния зной Нуру и Елза се настаняваха на сянка под някое дърво. Елза заспиваше. Нуру четеше корана и пиеше чай. За защита от диви животни Нуру винаги носеше със себе си оръжие и строго спазваше нашето нареждане първо да вика, а после да стреля. Той искрено се беше привързал към Елза и се грижеше добре за нея.

Към пет часа двамата се връщаха и тогава ние поемахме дежурството. Най-напред Елза пиеше мляко, а след това тръгваше с нас на разходка или към хълмовете, или към долината. Тя се катереше по дървета, точеше ноктите си, тичаше по упоителни, силни миризми, душеше и следваше разни следи, крадешком се приближаваше до газелите Грант или жирафовите антилопи, които понякога играеха на криеница с нея. За наша изненада Елза много обичаше да си играе с костенурки, обръщаше ги и ги търкаляше като топка, но от всичко най-много обичаше да си играе с нас. Искаше й се ние. Да бъдем нейното семейство и да участвуваме във всичките й лудории и игри.

С настъпването на тъмнината се връщахме вкъщи и завеждахме Елза в нейната къщичка, където я очакваше вечеря. Вечерята й се състоеше от големи количества сурово месо, главно от овца или коза. Ребра и хрущяли влизаха в менюто й, за да се научи да яде и по-твърда храна. Аз държах в ръка костите, а Елза ги гризеше така, че мускулите на челото й се движеха силно. После изваждах костния мозък, а Елза заставаше на задните си крака, облягаше се на ръцете ми и лакомо облизваше пръстите ми. Пати седеше на прозореца и спокойно ни гледаше. Тя беше доволна, защото знаеше, че след тая вечеря иде нейният ред господарката й да бъде само с нея. Като си легнех да спя, тя се сгушваше на врата ми.

До лягането имаше още няколко часа, които аз прекарвах с Елза, играех с нея, рисувах я или четях. Това бяха часовете на нашата най-голяма близост. Струваше ми се, че именно в тези часове, когато Елза, сита и доволна, дремеше и смучеше палеца ми, растеше и крепнеше любовта й към нас. Само през лунните нощи тя ставаше неспокойна. Тогава вървеше с леки стъпки напред-назад край оградата, вслушваше се внимателно, а нейните тръпнещи ноздри улавяха и най-малките нощни миризми. Когато Елза нервничеше, лапите й ставаха влажни. Често беше достатъчно да ги пипна, за да разбера настроението й.

Бележки

[1] С това тя вероятно разтягаше мускулите, които движат ноктите.