Джой Адамсън
Лъвицата Елза (13)

Виждаме малките

Един следобед, докато бях в нашия дом в Изиоло на шестнадесет километра далеч, Джордж се промъкнал много тихо до Голямата скала и надникнал отгоре. Долу видял Елза с двете й лъвчета, които кърмела. Главата й била скрита под една надвиснала скала и той бил сигурен, че не го е видяла. След това Джордж се върнал в лагера и приготвил много запаси от месо.

Бяхме закарали доста кози на лагера, за да снабдяваме Елза с храна. С това искахме да я предпазим да не изоставя малките дълго, докато отива да ловува за тях, и през това време да рискува те да бъдат убити от хищници.

Джордж оставил храната наблизо и почакал да види какво ще се случи. Елза не дошла да я вземе. Това го обезкуражило. Месото, което ние поставяхме там, където смятахме, че е тя, винаги се изяждаше. Дали отказът й да се доближи до „плячката“ показал, че тя е разбрала, че Джордж я беше шпионирал? Когато и на другия ден не дошла в лагера, Джордж се уплашил, че това е така. През нощта обаче Елза пристигнала и била толкова лакома, че яла дори антилопа дик-дик, която обикновено ненавиждаше. Това било всичко, което той успял да й намери. Аз не се върнах от Изиоло още няколко дни, а на връщане по пътя осигурих нова доставка на кози. Зарадвах се, когато при пристигането си чух добри новини.

Джордж тръгна от Изиоло на следващия ден и пое задължението да снабдява Елза с огромни количества храна, от които се нуждаеше, докато кърми своите малки лъвчета.

Много скоро забелязах, че докато тя беше нежна с мен, както преди, дори приемаше да държа кокалите, докато ги глозга, и еднакво нежна с Джордж, когато беше там, Елза стана много резервирана в отношенията си с африканците и дори с нейните стари приятели Нуру и Македе, които я познаваха, откакто беше малко лъвче. Не им позволяваше да фамилиарничат с нея, както преди раждането на малките.

Веднъж Елза ме разтревожи много. Пристигна в лагера скоро следобед и след като изяде храната, не даваше вид, че ще се върне при семейството си. Когато се стъмни, аз се помъчих да я накарам да отиде при тях, като вървях в тяхната посока, придружена от Тото. Тя тръгна подир нас. След известно време зави в храсталака, отиде напред стотина метра и тогава седна с гръб към нас, блокирайки пътя ни. Нищо не можеше да я помръдне. Ние разбрахме намека й и се оттеглихме, надявайки се, че щом изчезнем от погледа й, тя ще отиде при малките.

На следващия ден Елза отново показа, че е решила да скрие убежището на децата си. Тото и аз правехме следобедната си разходка покрай Голямата скала, като вървяхме много тихо. Изведнъж Елза се появи. Потърка главата си в колената ми и после ни поведе тихичко надалеч от Голямата скала, където бяха малките, към едни скали, които наричахме Зум.

Тя влиза, излиза от пукнатината, мина през две тесни пукнатини и изглежда, че се забавляваше, като ни караше да преодоляваме тежки препятствия, пробивайки си път през най-ужасни места. Ако изостанехме, тя ни чакаше, често отмяташе глава, очаквайки да я последваме. Най-сетне седнах, отчасти да покажа, че разбирах, че ме прави на глупава. След това Елза изостави скалите Зум и ни поведе през трънени храсталаци и обли камъни все по-далеч от нейното леговище. От време на време душеше необикновено дълго на някои места и се стараеше да ни накара да се развълнуваме, като помислим, че ни води към малките. По-късно минахме покрай едно място, където обикновено ме нападаше из засада. Бях уморена и неподготвена да ме поваля и се отклоних. Когато разбра това, тя се измъкна от нейното скривалище много величествена, но очевидно разочарована, че е измамена в шегата си.

Беглото запознанство на Джордж с малките не му дало възможност да открие дали са нормални или не и, разбира се, не можеше да каже дали е имало и други скрити. Тъй че на 14 януари следобед, когато Елза се хранеше в лагера и аз й правех компания, той се промъкна до скалите Зум. Два дни тя беше непрестанно в този район, затова предполагахме, че е променила мястото на „детската стая“.

Джордж се изкачил догоре на централната скала и вътре в една пукнатина видял три малки лъвчета. Двете спели, но третото дъвчело сансевиериа. То погледнало към него, но очите му били още помрачени и сини и по мнението на Джордж не е могло да го види.

Джордж направил 4 снимки, но не очакваше да получи добри резултати, защото пукнатината, в която лежали малките, била доста тъмна. Докато правел снимките, двете лъвчета, които спели, се събудили и едвам-едвам се раздвижили. Сторило му се, че са в отлично здраве. Когато се върна в лагера и ми каза чудесната новина, Елза беше още там и не подозираше нищо. По здрач ние я закарахме близо до скалите Зум и тактично се отдалечихме… Щом престана да чува гласовете ни, тя скочи от ландроувъра и вероятно отиде при малките си.

Джордж пак се върна в Изиоло. Сутринта, след неговото отпътуване, чух гласа на Елзиния съпруг от другата страна на реката, но напразно се ослушвах да чуя нейния отговор. Следобед обаче тя изрева силно близо до лагера и продължи да реве така, докато не отидох при нея. Изглеждаше много радостна, че ме вижда, и се върна в лагера с мен. Яде малко и си отиде, щом се стъмни.

През следващите два дни тя не намина, но съпругът й викаше непрекъснато и през двете нощи. На третия ден, когато закусвах, чух ужасен рев откъм реката. Втурнах се натам и видях Елза в реката. Вдигаше шум, колкото можеше. Изглеждаше много изтощена, но скоро се обърна и изчезна в шубрака на отвъдния бряг. Бях озадачена от странното й поведение. Към пет часа дойде в лагера, за да хапне набързо, и след това изчезна. На следващия ден не се появи, но вечерта, току-що заспала, бях събудена от някакво голямо животно, което удряше тежко по камиона ми. Беше точно отвън трънената ми ограда. През нощта го използувахме като козя кошара, за да предпазим месото от хищниците. Очевидно някакъв лъв се мъчеше да се добере до козите. Не мислех, че е Елза. Тя обикновено издаваше едно характерно ниско охкане. По-скоро подозирах нейния съпруг.

Слушах внимателно и очаквайки, че наблизо има лъв, не издадох звук. Когато блъскането и трещенето нараснаха до такава степен, че се уплаших да не разбие колата, запалих факла. Грохотът се усили още повече. Внезапно чух гласа на Елзиния съпруг отвъд реката. Значи, все пак тя нападаше камиона. Явно беше вбесена, но в тъмното не исках да викам момчетата, за да ме освободят от оградата. Още повече че се страхувах да не предизвикам съпругът й да дойде да помага. Всичко, което можех да направя, беше да извикам: „Елза, не, не!“. Почти не се надявах, че ще ме послуша и много се изненадах, когато тя изведнъж спря атаката и скоро напусна лагера.

Следващия следобед — беше 2 февруари, — докато пишех в „кабинета“, дотича Тото и ми каза, че Елза викала с много особен глас от другата страна на реката. Отидох нагоре по гласа и се промушвах през храстите до едно място близо до лагера, където през сухия сезон има сравнително широк пясъчен бряг откъм нашата страна, а от другата — сухо речно корито, което се спуска стръмно към реката.

Внезапно се спрях, като не можех да повярвам на очите си. Елза беше на пясъчния бряг на няколкостотин метра от мен с едно малко лъвче до нея, друго току-що се измъкна от реката, като се тръскаше, за да се изсуши, а третото беше все още на отвъдния бряг, тъпчеше напред-назад и жално викаше.

Елза погледна внимателно към мен. Нейното изражение беше смесица от гордост и смущение.

Останах напълно спокойна. Тя издаде лек стон към малките си, който звучеше нещо като „м-би, м-би“, след това отиде до лъвчето, което току-що беше прекосило реката, облиза го нежно и се върна отново в реката за третото. То сновеше безпомощно на далечния бряг. Двете, които бяха прекосили реката с нея, веднага я последваха, плувайки смело по дълбоките води, и скоро семейството отново се събра.

Близо до мястото, където излязоха на брега, расте голямо дърво, чийто сиви клони обвиват някаква скала като с мрежа. Елза си почина под сянката му. Златното й руно се открояваше живо върху тъмнозеления листак и сребърносивите обли камъни. Отначало лъвчетата се криеха, но скоро тяхното любопитство взе връх. Те започнаха да надничат внимателно към нас през шубраците, а след това излязоха на открито и загледаха любопитно.

Елза каза своето „м-би, м-би“, което ги успокои. Тогава те започнаха да се катерят на гърба на майка си и се мъчеха да стигнат нейната размахваща се опашка. Търкаляха се нежно върху нея, изследваха скалите, провираха тлъстите си коремчета под корените на фурмата и напълно забравиха за мен.

След известно време Елза се надигна и отиде до края на водата с намерение да влезе отново в реката. Едно лъвче беше близо до нея и явно имаше намерение да я последва; за нещастие в този момент Тото, когото бях пратила обратно да вземе храната за Елза, пристигна. Изведнъж тя наостри ушите си и остана неподвижна, докато момчето не остави месото и не си отиде. Тогава Елза преплува бързо, следвана от едното лъвче, което, въпреки че се държеше близо до нея, изглежда, се страхуваше от водата. Тя се захвана с яденето, а юначето се обърна и започна да плува, за да се присъедини или може би да помогне на другите две лъвчета.

Веднага щом видя, че то плува надълбоко, Елза се гмурна в реката, хвана го, сграбчи главата му с уста и я потопи във водата толкова дълбоко, че аз се разтревожих за него. След като му даде урок да не е толкова дръзко, тя го върна на нейния бряг, наказвайки непослушника.

В това време второ лъвче набра кураж и доплува отсам. Неговата малка глава едва се виждаше над клокочещата вода, но третото стоеше на отвъдния бряг и гледаше уплашено.

Елза дойде при мен и започна да се търкаля по гърба СИ и да показва обичта си към мен. Изглежда, искаше да покаже на лъвчетата, че съм част от семейството им и могат да ми се доверят.

Успокоени, двете лъвчета пролазиха внимателно по-близо и по-близо. Техните големи изразителни очи наблюдаваха всяко Елзино и мое движение, докато стигнаха на три крачки от мен. Беше ми трудно да се въздържа и да не се наведа напред, за да ги погаля, но си спомних предупреждението, което един зоолог ми даде: „Никога не докосвайте малки лъвчета, преди те да вземат инициативата.“ Тази граница от три крачки приличаше на преграда, която те почувствуваха, че не бива да преминават.

Докато траеше всичко това, третото лъвче продължаваше да скимти жално на отвъдния бряг, като викаше за помощ.

Елза го наблюдава известно време, след това отиде до края на водата при най-тясната част на реката. С двете смели лъвчета, сгушени до нея, тя извика на третото да се присъедини към тях, но единственият му отговор беше да крачи нагоре и надолу. Беше много уплашено, за да се опита да прекоси само. Когато Елза видя, че е толкова нещастно, отиде му на помощ, придружена от двете смели лъвчета, които, изглежда, много обичаха плуването.

Скоро всички бяха отново на отвъдната страна, където се забавляваха чудесно; изкачваха се по стръмния бряг на пясъчния нанос, който се спускаше към реката, търкаляха се по него, катереха се и балансираха на дънера на една паднала палма. Елза ги лижеше нежно, говореше им със своя мек скимтящ глас и не ги изпусна от очи. Ако някое от трите отидеше на разстояние, по-голямо от това, което на нея харесваше, догонваше пътешественика и го връщаше.

Наблюдавах ги около час и след това извиках Елза, която ми отговори с обикновения си глас — съвсем различен от този, с който говореше на малките.

Тя слезе към реката, дочака, докато цялото й семейство се събра, и започна да плува насам. Този път и трите лъвчета дойдоха с нея. Веднага щом стъпиха на земята, тя облиза всяко поотделно. Вместо да се хвърли отгоре ми, когато излезе от водата, както обикновено правеше, тя тръгна бавно, отърка се внимателно в мен, претърколи се в пясъка, близна лицето ми и най-сетне ме прегърна. Бях трогната от очевидното й желание да покаже на лъвчетата си, че сме приятелки. Те ни наблюдаваха от разстояние, заинтригувани, но учудени и твърдо решени да стоят по-настрана.

После Елза и лъвчетата отидоха до месото, което тя започна да яде, докато малките го ближеха и дращеха, търкаляха се по него и много се възбудиха. Това беше вероятно тяхната първа среща с „плячка“.

Данните показваха, че са на шест седмици и два дни. Бяха в отлично състояние и въпреки че имаха още синкаво перде на очите си, безсъмнено виждаха превъзходно. Козините им имаха по-малко петна от Елзината и на сестрите й и бяха доста по-тъмни от техните на същата възраст, но много по-фини и по-лъскави. Не можах да позная пола, им, но веднага забелязах, че лъвчето с най-светлата козина беше много по-подвижно и по-любознателно от другите две и особено привързано към майка си. То винаги се гушеше близо до нея, ако беше възможно, дори под брадата й, и я галеше с малката си лапичка. Елза беше много внимателна и търпелива с децата си и им позволяваше да лазят по нея и да дъвчат ушите и опашката й.

Постепенно тя се приближи до мен и като че ли ме канеше да се включа в тяхната игра. Когато помръднех пръстите си в пясъка обаче, лъвчетата, въпреки че повдигаха облите си като на лисица лица, запазваха разстояние.

Когато се смрачи, Елза се ослуша внимателно и след това отведе малките си в храсталака на няколкостотин метра далеч. Малко по-късно чух шум от сучене.

Върнах се в лагера. Учудих се, че намерих Елза и малките да ме чакат на около сто метра от палатката. Потупах я, а тя близна ръката ми. След това повиках Тото и двамата заедно донесохме остатъците от трупа. Елза ни наблюдаваше и на мене ми се струваше, че е доволна, че я облекчаваме от задачата да мъкне тежкия товар. Когато обаче бяхме на около двадесет метра от нея, тя внезапно се втурна към нас със свити уши. Казах на момчето да пусне месото и да стои неподвижно, а аз почнах да го дърпам по-близо до малките. Когато видя, че държа „плячката“ сама, Елза се успокои. Щом оставих месото на земята, тя започна да яде. Като я наблюдавах известно време, отидох в палатката си и се изненадах, че ме последва. Тръшна се на земята и повика лъвчетата да дойдат при нас, но те останаха отвън, като скимтяха. Скоро се върнахме при тях.

Всички седнахме на земята. Докато кърмеше семейството си, Елза беше облегната на мене.

Внезапно две от лъвчетата започнаха да се карат за едно зърно. Елза се измести в такова положение, което им даваше по-добър достъп. Така тя се приближи повече до мен и ме натисна с едната лапа. По този начин включи и мен в семейството.

Вечерта беше много спокойна, луната изгря бавно и палмите се откроиха като силуети на светлината. Не се чуваше никакъв звук, освен този от сукането на малките лъвчета.

Много хора ме бяха предупреждавали, че след като Елза има деца, ще стане жестока и опасна майка, за да запази своето потомство. Все пак тя ми се доверяваше, беше нежна, както винаги, и сякаш искаше да споделям щастието й. Бях й много благодарна.