Джой Адамсън
Лъвицата Елза (28)

Планове за преместване на лъвчетата

В деня, в който Джордж се върна, лъвчетата дойдоха в лагера, след като се стъмни — Джеспа пръв, следван по-късно от Гоупа и Малката Елза. Джеспа отново ме покани да играя с него. Джордж беше тук и аз реших да рискувам да получа някоя драскотина. Превъзмогнах страха си и протегнах ръка. Преди да разбера какво става, Джеспа раздра пръста ми. Не беше сериозна рана, но достатъчно лоша, за да разбера с тъга, че ние двамата никога няма да можем да играем.

Джордж донесе новината, че майор Гримуд ще мине през Изиоло на следващия ден. Реших да го видя и да поговоря с него за бъдещето на лъвчетата. Ако се наложеше да ги местим, ние се надявахме, че той ще ни помогне да ги настаним в някой източноафрикански резерват.

Майор Гримуд се оказа много отзивчив и обеща да се свърже с националните паркове в Кения и Танганайка.

Донесох в лагера една стара клетка. Беше правена навремето за пренасянето на Елза в Холандия. Надявах се да научим лъвчетата да се хранят вътре.

Нашият план беше следният: лъвчетата трябваше да свикнат да се хранят в голяма обща клетка, поставена на земята. Някой ден, когато и трите бъдат вътре, щяхме да затворим вратата и да им дадем по една доза успокоително средство, поставено в чинийките с костен мозък. Когато лекарството започнеше да действува, лъвчетата щяха да бъдат на сигурно място в клетката. Това беше важно, защото ако в състояние на полусъзнание те се скитаха на открито, сигурно щяха да станат жертва на хищници. Щом заспяха, щяхме да ги пренесем в три отделни клетки, пригодени специално за 5-тонния камион.

Върнах се към полунощ и намерих лъвчетата да пазят месото близо до палатките. Светлините на колата не ги обезпокоиха, дори когато аз ги насочих към тях. Бяхме забелязали, че колкото и нервни да бяха денем, когато се стъмнеше, те се успокояваха.

Джордж трябваше да се върне на следната сутрин в Изиоло, тъй че лагерът отново беше поверен на мен. Когато бях сама, спях в ландроувъра и го паркирах близо до месото като охрана срещу хищници.

Вечерта на 10 февруари видях лъвчетата да се гонят около палатките след вечеря. Зарадвах се много, защото от смъртта на майка им те бяха обезпокоително потиснати и след ядене не играеха — просто седяха и наблюдаваха.

Следната вечер нагласих клетката и поставих месо близо до нея. Лъвчетата пристигнаха по обичайното време. Джеспа подозрително подуши няколко пъти и влезе в клетката. После излезе и седна до месото с Гоупа и Малката Елза. Заговорих им тихо. Надявах се, че ще свикнат да свързват храната с моето присъствие. Всеки ден приготвях три чинийки със смес от рибено масло, мозък и костен мозък. Исках да ги науча да ядат отделно, та когато дойдеше време да им дадем успокоително за пътуването, всеки да получи в лакомството своята доза лекарство. Така щяхме да избегнем опасността някое лъвче да вземе двойна доза.

Следващите три дни всичко вървеше по установения ред: лъвчетата прекарваха деня отвъд реката, на мястото, където за последен път бяха с майка си. След като се стъмнеше, идваха в лагера, за да вечерят. Не се бърках в навиците им. Надявах се, че това ще ги успокои и ще възвърне доверието им в мен.

На четвъртия ден Джеспа прекоси реката много рано, около 6 часа вечерта, и изблиза чинийката си от моята ръка. Разбрах, че успявам.

Всеки път, когато споменавах думата „Елза“ — например, когато виках Малката Елза — Джеспа вдигаше глава и се оглеждаше. Той и Гоупа знаеха имената си много добре. Това, че сестра им носеше името на майка им, ги объркваше, но нищо, налагаше се да свикнат. При спешен случай Малката Елза трябваше да знае, че с това име викам нея.

Прекарахме заедно една мирна вечер. После аз се оттеглих в ландроувъра. Към 3 часа сутринта чух бащата на лъвчетата. Той викаше тихо отвъд реката, като че ли приказваше на малките. По-късно го чух отново откъм Голямата скала. Сутринта Нуру ми каза, че дирите на лъвчетата водели към скалата.

Следобед излязох с Нуру да изследвам дирите на лъвчетата. Видях, че те се съединяват с бащините им. Не исках да ги безпокоя и се върнах, а докато се стъмни, се развличах с два папагала.

Джеспа пристигна към 8 часа вечерта. Скоро дойдоха и другите. Наблюдавах ги до ранните часове на утрото. Те ядоха и играха. Чудех се дали баща им имаше намерение да нахрани някога децата си или да ги научи да ловуват.

Завръщането на Джордж на следния ден съвпадна с първото хранене на Джеспа в клетката. Гоупа и Малката Елза го наблюдаваха без всякакво желание да му подражават. След като си легнахме обаче, те събраха кураж и двамата се осмелиха да влязат в клетката за вечерята си. Въздъхнахме от облекчение: най-сетне превъзмогнаха страха си от непознатия предмет. Сега трябваше незабавно да поръчаме клетките за пътуване.

Решихме трите страни на клетките да бъдат от железни пръчки, а четвъртата — дървена, с капановидна врата. Решетките позволяваха лъвчетата да се виждат през време на пътуването и без да си вредят едно друго, да се окуражават. Вярно, че можеха да се наранят, хвърляйки се върху пръчките, но физическото увреждане се лекува по-лесно от психическото. Добре си спомняхме пренасянето на три диви лъва в резервата — от пътуването на тъмно те изпаднаха в паника, накрая побесняха и трябваше да ги застрелят.

След като взехме това решение, тръгнах за Нашоки, на триста и петдесет километра, за да поръчам трите клетки за пътуването. На връщане минах през Изиоло. Намерих писмо от една фармацевтична фирма. Предлагаха да ни снабдят с лекарство, което би помогнало на лъвчетата да преодолеят сегашното си състояние на потиснатост. След смъртта на Елза получихме много съболезнователни писма. Те показаха колко я обичаха хората от всички краища на света. Различни зоопаркове предлагаха да вземат лъвчетата, но за пръв път някой се замисляше за непосредственото състояние на малките. Почаках в Изиоло и се срещнах с представителите на фирмата. Бях много трогната от техния подарък — донесоха, ми терамицин на прах. Мислеха, че този антибиотик ще увеличи съпротивителната сила на лъвчетата.

Посъветвах се с тях и за успокоителните средства. Според нашите проучвания librium се очертаваше като единственото успокоително средство, което можехме без риск да дадем на малките. Лъвовете са много чувствителни спрямо лекарствата. Те реагират индивидуално и по начин, който не може да се предвиди.

Върнах се в лагера и намерих Джордж, нетърпелив да ми разкаже вълнуващите моменти, които беше преживял през моето отсъствие. Първия ден лъвчетата влезли в лагера късно следобед и въпреки че някакъв лъв ги викал, те останали край палатката цялата нощ. Следния следобед той тръгнал по следите им до скалата Хуф, покатерил се по нея и ги повикал. Джеспа се появил, седнал до него и позволил на Джордж да го почеше по главата. След това дошла и Малката Елза, но останала малко настрана. Колкото до Гоупа, Джордж не видял нищо повече от върховете на ушите му, които стърчали зад скалата.

На път за къщи Джордж се натъкнал на три бивола и един носорог. Бил доволен, че лъвчетата не са с него. След като се стъмнило, те дошли в лагера и яли от месото, завързано с верига извън клетката. После Джордж го завлякъл вътре. След храненето лъвчетата прекосили реката и прекарали следващите 24 часа в игра на отвъдния бряг. Джордж ги видял да се катерят по дърветата и забелязал, че се качвали много високо. Вечерта не дошли да се хранят. На следващата сутрин Нуру тръгнал с недояденото месо към „кабинета“ с намерение да го окачи в своя „хладилник“. Когато слязъл от дървото, Джеспа подскочил върху месото и едва не съборил Нуру. Дошъл и Джордж. Джеспа ръфал от окаченото месо. От клоните на едно тамариндово дърво на отвъдния бряг го наблюдавала Малката Елза. Когато Джеспа отишъл да пие вода, Джордж използувал момента и развързал месото. След като се върнал, Джеспа го замъкнал до реката и го пренесъл отвъд на сестра си и брат си.

Към 5 часа следобед Джордж изненадал лъвчетата на пясъка. Гоупа и Малката Елза избягали бързо и Джеспа ги последвал. Половин час по-късно Джордж прегазил реката. Двадесет минути безрезултатно викал лъвчетата. Тогава изведнъж забелязал движение в тамариндовото дърво. Вдигнал глава и видял леопард, настанен на един от връхните клони. Той спокойно ядял остатъка от месото, което бил откраднал от лъвчетата.

В този момент се появил Джеспа и започнал да се катери по дървото. Леопардът плюел и му се зъбел. Понеже върховите клони били твърде слаби, за да издържат тежестта на лъвчето, Джеспа бил принуден да застане на един чатал близо до земята.

Джордж побързал да се покатери по брега, за да вижда по-добре. В този миг леопардът скочил долу, като минал на няколко метра от Джеспа. Щом стъпил на земята, той хукнал да бяга с всички сили, а подпре му — трите лъвчета. Джордж проследил дирята им надолу по реката и се натъкнал на Джеспа, който оглеждал напрегнато върховете на околните дървета. Джордж не могъл да види никаква следа от леопарда. Той оставил Джеспа и се върнал вкъщи.

Късно вечерта лъвчетата дошли в лагера, Джеспа си изблизал рибеното масло от чинийката, която Джордж държал. Гоупа изял вечерята си вътре в клетката. В този момент пристигнах аз. Бях много доволна, че той свикваше да яде там.

Джордж и аз се гордеехме много с Джеспа. Леопардите и лъвовете бяха естествени врагове. Разбира се, леопардът не би могъл да се бори с един възрастен лъв и би отстъпил. Едно младо лъвче обаче да се счепка с леопард беше съвсем друго нещо. Така че Джеспа беше проявил голяма смелост в схватката.

Сутринта ме събуди тихо мяукане. То звучеше толкова познато! Едва можех да повярвам, че не беше Елза. Оказа се, че Джеспа подканяше брат си и сестра си да спрат сутрешната гоненица и да вървят след него отвъд реката. Скоро след това чух как тримата прецапват водата. Последва рев на два лъва нагоре по течението.

Много късно тази нощ Джеспа се мярна за миг. Очевидно разузнаваше дали всичко е в ред. Скоро се върна с Гоупа и Малката Елза. Изяде си рибеното масло. Позволя ми да го погаля по главата, муцуната и ушите и стоеше съвсем мирен. След като изгасихме светлините, Джордж видя, че Малката Елза влезе при братята си в клетката. С трите лъвчета и „ловът“ им вътре тя беше доста претъпкана.

На другия ден отново поех грижата за лагера, тъй като Джордж трябваше да отиде в Изиоло. Следобед видях лъвчетата на пясъка близо до „кабинета“. Забелязах, че гривата на Гоупа беше много пораснала — с около пет сантиметра по-дълга и много по-тъмна от русата грива на Джеспа.

През тази нощ чух само силно пляскане в реката, по всяка вероятност беше бивол. Нямаше следа от лъвчетата. Едва на другата вечер се върнаха. Всички бяха много гладни и Малката Елза се сби с братята си. Беше й омръзнало да я лишават от нейния дял рибено масло. Те редовно го изблизваха, преди тя да може да се приближи до чинийката си.

Лъвчетата бяха малки и не умееха да кормят закланите животни. Този ден момчетата бяха забравили да сторят това. Аз изчаках удобен момент и им се притекох на помощ. Когато Джеспа видя да бъркам в „лова“ им, той се хвърли върху мен. За миг положението стана критично, защото закланото животно и аз бяхме в клетката, а лъвчето блокираше изхода. За щастие Джеспа, изглежда, разбра, че се опитвах да им помогна, и изчака, докато си свърших работата. Още веднъж се убедих, че по интелигентност и съобразителност той прилича на майка си.

След тази случка лъвчетата изчезнаха едно денонощие. В ранните утринни часове чух гласа на баща им първо край лагера. По-късно от Голямата скала. Скоро след това чух и лъвчетата да лочат вода от стоманения шлем, който все още беше любимият им съд за пиене. Излязох от колата. Исках да отворя клетката с месото, за да се наядат, но те не ми обърнаха внимание и решително се отправиха към Голямата скала. Предпочитаха да отидат при баща си, отколкото да ядат. Може би той вече им доставяше храна. До разсъмване откъм скалата се чуваше ръмжене. На сутринта намерих дирята на лъвчетата и се убедих, че цялото семейство е било там. За мое разочарование обаче баща им отново ги изостави. Следващата вечер той бродеше наоколо, а лъвчетата дойдоха в лагера много гладни. Въпреки това изчакаха търпеливо да отворя клетката и едва след като се прибрах, се втурнаха върху месото. Изядоха всичко до последна хапка и на разсъмване преминаха реката.