Джой Адамсън
Лъвицата Елза (19)

Елза се сражава

Една сутрин Македе забелязал да кръжат хищни птици и се отправил надолу по течението. На около километър и половина намерил остатъци от носорог. Звярът бил убит с отровни стрели предишния ден, когато пиел вода.

Бракониерите бяха оставили много следи и бяха издигнали махани до мястото за водопой.

През нощта на осми юли имах истински концерт: съпругът на Елза издаваше своя обичаен звук „хуф“, един леопард кашляше, и хиена виеше. На следващата вечер чистех Елза от мухите цеце. Тя седеше в палатката с глава на скута ми. Стресна ме силният рев на нейния лъв, при който тя изхвръкна като стрела по посока на „кухнята“. Малките се втурнаха подир нея, но скоро се върнаха и седнаха извън палатката, твърде объркани. По-късно се върна и Елза и остана в лагера, а лъвът не престана да реве. Щом тя си отиде, чух хрускане на кокали и разбрах, че хиените се хранят.

На следващата вечер Елза доведе малките със себе си. След като си легнаха, тя три пъти тръгва да прекосява реката, но тъй като не исках да храня безплатно кой и да е хищник в околността, аз я извиквах обратно. Нека сама пази „лова“ си. Елза си отиде едва в зори, когато нямаше нужда да се пази месото.

Три дни Елза идва в лагера по тъмно. На четвъртия (15 юли) доведе само две лъвчета; Джеспа отсъствуваше. Разтревожихме се много и след като почакахме известно време, започнах да повтарям името му. Най-сетне Елза реши да го търси нагоре по течението, вземайки двете лъвчета със себе си. Повече от час чувах, че го вика, докато гласът й замря в далечината. Внезапно след това зарева някакъв свиреп лъв и бабуини започнаха да крякат пронизително. Беше тъмно и не се реших да отида да видя какво става. Изчаках изхода, чувствувайки се нещастна, защото бях сигурна, че Елза е нападната от лъвове. След малко тя се върна. По главата и раменете й имаше кървави драскотини и основата на дясното й ухо беше съвсем отхапана. Имаше такава дупка, че можех да пъхна двата си пръста. Това беше най-лошото нараняване на Елза. Малката Елза и Гоупа се върнаха с нея и седнаха уплашени настрана. Помъчих се да сложа сулфамид в раната на Елза, но тя беше безкрайно възбудена и не ми позволи да я доближа. Не се интересуваше дори от месото, което й донесох. Поставих го по средата между малките и мен. Те скочиха върху него, издърпаха го в тъмното и скоро започнаха да го разкъсват.

Седях дълго с Елза, която държеше главата си на една страна и кръвта капеше от раната й. После стана, извика малките и изчезна през реката.

Едва дочаках да се развидели, за да отида да търся Джеспа. Македе, Нуру и аз отидохме по следите на Елза към Пещерната скала и се успокоихме, когато намерихме семейството в пълен състав. Бях щастлива, че Джеспа е жив, и сега можех да обърна по-голямо внимание на майка му. Раната на ухото й още кървеше и от време на време тя разтърсваше главата си, за да пресуши кухината. Не можеше да стигне раната, за да я оближе, но постоянно я дращеше. По този начин пъдеше мухите. Естествено така тя я замърсяваше. Всичките лъвчета бяха кротки, а Джеспа лижеше нежно майка си.

Момчетата стояха настрана, докато аз се мъчех да сложа лекарство в раната, но Елза се дърпаше и всеки път, щом я приближех, отмяташе главата си очевидно с усилие. Уплаших се внезапно от някакви гласове. Сигурно бяха бракониери. Какво да правя? Така ли трябваше да стоя? Вероятно не. А и Елза като че ли не харесваше компанията ни и всеки момент можеше да излезе с малките си и да попадне в ръцете на бракониерите. Върнах се в лагера. Надявах се, че гладът ще я застави да ни последва. Минахме по обиколен път, за да разгледаме полесражението от предишната вечер. Открихме го на пясъчния бряг на реката на около километър от лагера. Имаше много следи от лъвове, смесени със следите на бабуини. Въпреки че съвсем ясно можахме да различим следите на един мъжки лъв, не бяхме сигурни дали е бил сам.

Следобед чакахме Елза и семейството й. Реших да сложа малко лекарство в храната, която тя взе от ръката ми. Мислех, че ако мога да й давам по петнадесет таблетки дневно, раната й няма да се инфектира. Ухото й клюмна, което показваше, че мускулите са засегнати, а тя постоянно отмяташе главата си, за да се освободи от лепкавата течност. Джеспа, виновният за схватката, беше много дружелюбен. Той ме лижеше и на няколко пъти извива главата си, като ме гледаше продължително.

Има поверие, че индивидите от вида Котки не могат да гледат човек в очите продължително време. Това не се отнасяше за Елза и сестрите й, нито за малките. Бях открила, че те могат да предават настроенията си чрез различен израз на очите много по-точно, отколкото ние можем да ги изкажем с думи.

След като Елза се беше настанила за нощта, един лъв започна да реве. Това, изглежда, я стресна и скоро след това тя излезе с малките си.

Зарадвах се, когато всички се върнаха през следващия следобед. От време на време Джеспа приятелски мушеше муцуната си зад гърба ми, но очевидно Елза не одобряваше, защото заставаше между него и мен.

Когато се свечери, Нуру поведе козите към камиона. За пръв път забелязах, че малките проявяват интерес към тях. Разбира се, винаги сме се старали да избегнем контакта на лъвчетата с живи кози и те никога не са реагирали на тяхното блеене.

През нощта чух ръмженето на два лъва. Те чупеха костите на трупа, който се намираше пред палатката на Джордж. Прекараха доста време над яденето си и едва призори, когато момчетата започнаха да разговарят в кухнята, си отидоха. След това пресякоха реката, придружени от лая на бабуините, на който отговаряха със силно ръмжене. Намерихме следите на голям лъв и лъвица.

Елза не се върна няколко дни. Мислех, че отсъствието й се обяснява с тази двойка, която беше наоколо и през следващата нощ ръмжа около камиона с козите.

Момчетата и аз търсихме на няколко пъти Елза, но напразно. Унесени в търсенето, вдигнахме един носорог и няколко бивола.

Елза отсъствува четири дни. Започнах много да се безпокоя, защото вероятно раните й пречеха при ловуването, а се страхувах също, че бракониерите могат да й напакостят.

Когато на 20 юли вечерта видях да кръжат лешояди, сърцето ми замря. Отидохме да проверим, но се добрахме до следите на бракониерите. От двете страни на реката те бяха направили скривалища до всяко място за водопой. Намерихме и пепел от скорошно огнище и овъглени животински кости.

Три часа по-късно се върнахме в лагера и двама ловни надзиратели ми казаха, че са видели Елза и малките под един храст от другата страна на реката на около километър и половина навътре в сушата. Тя лежала, на сянката, а малките спели. Видяла, че приближават хора, но не се помръднала.

Звучеше странно. Нима е толкова болна, че й е безразлично дали има чужди хора наблизо?

Македе предложи да й отнесем малко месо, но не толкова, че да задоволи глада й, и по този начин да я примамим да се върне в лагера. Като приближихме леговището й, дадох знак на мъжете да изостанат и я повиках. Тя се измъкна. Вървеше бавно, с глава, наклонена на една страна. Бях изненадана и изплашена, че се е настанила на такова, опасно място, където лесно може да бъде открита от бракониерите. Видях, че ухото й е инфектирано и отделя гной. Очевидно изпитваше силни болки, когато отмяташе главата си (а това правеше много често) и изглеждаше, като че ли ухото й беше пълно с течност. Освен това тя и Малката Елза бяха оплюти от мухи. На майката помогнах да я избавя от мухите, но дивачката — дъщеря не ми позволи да направя същото и с нея. Междувременно тя и братчетата й се сбиха за парчето месо, което им бях занесла, и скоро за Елза не остана нищо друго, освен оглозгани кокали. Тя гледаше безропотно и опроверга легендата, че лъвиците първи се насищат, а остават малките си гладни. Джеспа ми благодари за яденето, като облиза ръката ми с грапавия си език. Помъчих се да склоня Елза да се върне в лагера, като виках „маджи, чакула, миами“, но тя не мръдна и сама се върнах вкъщи.

Тъй като бях направила много снимки, дойдох в лагера да взема друг филм. Тогава чух, че малките пристигат от отвъдния бряг, и се отбих за малко към реката. Внезапно Елза изскочи от един храст и ме повали. Явно тя се съмняваше, че съм се върнала от друга посока, и се страхуваше за малките. Беше нервна целия следобед и страдаше от силни болки, защото, когато случайно лъвчетата я докоснеха, тя изръмжаваше и ги удряше раздразнено. Изглежда, Джеспа знаеше най-добре състоянието й и постоянно я лижеше.

Вечерта, скоро след като си легнах, Елза и малките напуснаха лагера. Тогава чух да се обаждат леопард и лъв. Станах и извиках на момчетата да отстранят трънената ми ограда, за да мога да изляза и прибера останките от месото в колата си. Не исках да поощрявам всички хищници в околността да делят храната на Елза и по този начин да я пропъдя.

Бях решила да напусна лагера веднага щом ухото й оздравее и вече може сама да ловува. Ето три седмици бях сама, а Джордж все още го нямаше. Исках да се върне, защото, когато неговата палатка е заета, хищниците никога не се приближаваха до месото, което висеше до нея. В негово отсъствие лъвовете дебнеха около лагера всяка нощ и въпреки че Македе и Нуру можеха да изпробват пушките си, ако се появеше беда, страхувах се за безопасността на момчетата.

Накрая Джордж пристигна и беше поздравен от рева на чужд лъв. Като чу, че Елза не се е мяркала от няколко дни, той реши да отиде да я търси и искаше да сплаши чуждия лъв и неговата свирепа лъвица, които така често нараняваха Елза. Досега вече познавахме нея и съпруга й добре поне по гласа им и разпознахме следите им. Те се разхождаха около реката на разстояние около петнадесет километра. Разбира се, деляха земята и с други лъвове, освен с Елза, но тя беше единствената, която постоянно се навърташе наоколо. Свирепата лъвица беше живяла в тази околност много преди Елза, но ние не знаехме какво беше направила тя, за да ядоса този отблъскващ звяр. Бяхме съвсем сигурни, че Елза не се е мъчила да привлече вниманието на нейния съпруг, а е била вярна на своя млад лъв. Може би Елза се е намесила в ловуването или в териториалните домогвания, или може би това същество си беше просто злонраво. Така или иначе бяхме сигурни, че е прогонила Елза и малките през реката към бракониерите, а тя и съпругът й са обсебили Голямата скала.

Като вървяхме от другата страна на реката, случайно видяхме следи от малките. Те водеха към някакви скали, които нарекохме Граничните скали, тъй като бяха на граничната линия на Елзината територия. Беше вече доста тъмно, за да предприемем нещо, затова се върнахме в лагера. На следващата сутрин открихме върху следите на лъвчетата следи от лъв и лъвица. Зарадвахме се, когато установихме, че те водеха твърде далеч, нещо необичайно за Елза. На връщане близо до реката забелязахме специален капан за лъвове. Беше надвесен от едно дърво над пътеката на дивеча.

Копиевидният капан е смъртоносен уред, който се състои от прът с диаметър тридесет сантиметра и дължина шестдесет сантиметра. Напречно към земята е прикрепен отровен харпун. Щом той се освободи, прътът пада върху животното, което минава отдолу, и тежестта му е достатъчна, за да пробие най-дебелата козина.

На следващия ден търсихме Елза нагоре по течението на отвъдния бряг. Тук също имаше много следи от лъвове, включително и на лъвица с три лъвчета. Те ни отведоха на осем километра от лагера в една местност, до която не знаехме Елза да е стигала. Като приближихме един баобаб, някакви подплашени животни побягнаха. Тото зърнал лъв с три лъвчета, които можеха да бъдат Елзините. Изчезнаха като стрела. Викахме, но нямаше отговор.

Двамата с Джордж проследихме пътя им до известно място и бяхме озадачени. Ако това беше семейството на Елза, защо побягнаха от нас? От друга страна, възможно ли беше да има наоколо друга лъвица с три лъвчета колкото Елзините? На връщане намерихме следи от лъв, водещи към посоката, от която току-що идвахме.

На следната сутрин дойдохме на същото място. На разстояние петстотин метра намерихме пресни следи от лъв, лъвица и малки. Те ни отведоха до сухо речно корито, после към някакви скали, но преди да ги достигнат, дирите неочаквано се обърнаха по посока на реката. Следите на другия бряг бяха още мокри. Очевидно беше, че щом семейството ни е чуло, веднага е побягнало. Единственото, в което можехме да бъдем сигурни, беше, че са се разпръснали и побягнали много скоро.

След двучасово ходене намерихме, че семейството се е събрало наново при едно пясъчно дъно. Пазехме тишина, докато чухме възбудения рев на бабуини едновременно с рев на лъв. Беше много близо до нас. Гласът ни беше познат, понеже го бяхме чували нощем. Звучеше прегракнал и момчетата казваха, че го е хванала „малария“.

Джордж реши да го издебне. Приближихме толкова много, че едва ли не оглушах от следващия му рев. Внезапно видях задните му крака на тридесет метра, а момчетата дори видяха главата и гривата му.

Необичайно е да реве лъв в единадесет часа сутрин. Очевидно той викаше лъвицата, която чухме по това време да се обажда от посоката на крещящите бабуини. Надявайки се, че това може да е Елза, ние отминахме прегракналия лъв и се поогледахме, но не видяхме нищо.

Най-сетне, уморени и жадни, седнахме да пием чай. Тук обсъдихме двете възможни обяснения за изчезването на Елза. Вместо да стои в лагера и да рискува да бъде тормозена от злонравната лъвица, тя може би е решила да сподели опасностите на живота на лъва с дрезгавия глас, чиито следи са вероятно тези, които ние намерихме предишния ден. Това беше оптимистичното решение на мистерията. Песимистичната алтернатива беше, че Елза е умряла от инфектираното си ухо и че малките са осиновени от двойка диви лъвове.

На връщане видяхме ято хищници около „кухненската луга“ и момчетата отидоха напред да видят „жертвата“. Аз изостанах, защото се ужасявах от това, което ще открият, но скоро те извикаха, че са намерили трупа на малко куду, което вероятно е било убито през нощта от диви кучета.

Следващите два дни прекарахме, като прекосявахме територията на Елза било пеша, било с колата. Джордж си замина през последната седмица на юли, а аз продължих да търся Елза. На следващата сутрин, като вървях с Македе по пътя към Голямата скала, проследих стъпките на някакъв самотен лъв, който очевидно е идвал към лагера. Видях също стъпки от островърхи обувки, които Македе откри, че са еднакви със стъпките, които видял близо до убежището на един бракониер. И двете следи бяха върху отпечатъците от гумите на колата на Джордж.

Явно бракониерите следяха нашето движение и без съмнение, след като са чули, че колата на Джордж замина, още на следващата сутрин са дошли ща разузнаят. Колко ли разочаровани са били, като са открили, че съм още в резиденцията си.

Изминаха 14 дни, откакто свирепата лъвица беше нападнала Елза, и освен онзи случай, когато ловният надзирател я беше видял до храста, никой не беше я виждал, нито имаше някакви следи от малките.

Чувствувах се много нещастна и попитах Македе дали обича Елза. Той погледна уплашено, но отговори топло: „Къде е, за да я обичам.“ Това още повече ме потисна. Македе ме погледна и ми се скара: „В главата си нямате друго, освен смърт, вие мислите за смърт, говорите за смърт и се държите, като че ли няма Мунго (бог), който да се грижи за всичко. Не можете ли да му се доверите да се грижи за Елза?“

Окуражена, аз станах и продължих търсенето, но минаха два дни без някакъв резултат. Вечерта на шестнадесетия ден, откакто Елза и малките бяха изчезнали, запалих лампите и си сипах нещо за пиене.

Седях в тъмното, напрегнала слух, с надежда да чуя някакъв шум. И изведнъж — едно бързо раздвижване и от нежния поздрав на Елза едва не паднах от стола си. Изглеждаше слаба, но невредима и видях, че раната на ухото й беше зараснала отвън. Само в средата беше още инфектирана. Явно беше много гладна и когато момчетата се упътиха към нас с месото, за което бях помолила, тя се втурна към тях. Извиках: „Не, Елза, не!“ Тя спря послушно, върна се при мен и се овладя, докато те прикрепиха месото на един синджир пред палатката. Тогава се втурна към него и лакомо яде. Изглежда, че много бързаше, налапа се с половин коза и се оттегли от светлината, а после се отдалечи ловко и изчезна по посока на „кабинета“.

Успокоих се съвсем, че е добре, но къде бяха малките? Посещението продължи само половин час и дълго чаках през нощта, надявайки се, че може да се върне с тях, за да довършат козата. Понеже това не стана, отнесох остатъците в колата си, за да ги запазя да не ги изядат хищниците, и си легнах.

Призори на 1 август се събудих от мяукането на лъвчетата и ги видях да се промушват през трънената ми ограда. Извиках на момчетата да донесат месото и отидох при Елза, която наблюдаваше как малчуганите се борят за него.

Скоро стана ясно, че останките от Елзината вечеря от предната нощ няма да бъдат достатъчни да задоволят четири гладни лъва, затова наредих на Македе да убие друга коза и успях да държа Елза мирна, докато стане това. Нейното самообладание беше учудващо и едва когато мъжете оставиха трупа на около десет метра, тя стана и издърпа месото в храста близо до реката. Малката Елза и Гоупа я последваха, но Джеспа беше много зает с хрускане на кокали, за да обърне внимание на това, което ставаше. Не след дълго обаче реши да се присъедини към семейството и захапал останалото от „плячката“, го отнесе към реката.

Седях под един храст гардения и чаках удобен момент, за да сложа лекарство в храната на Елза и да ускоря лекуването на възпаленото й ухо. Успокоих се, че нямаше никакви нови драскотини по нея и малките, въпреки че са ловували през всичкото време, докато отсъствувах от лагера.

Лъвчетата ръмжаха, ревяха и се биеха за най-хубавите късчета месо. Животът в гъсталака вероятно ги беше направил по-диви, защото сега при всеки подозрителен звук бяха нащрек и изпадаха в паника от неочаквания вой на бабуините. Двете лъвчета бяха станали по-срамежливи и се плашеха от всеки мой жест, но Джеспа ме удиви: дойде близо до мен, наклони главата си на една страна с въпросителен поглед и облиза ръката ми — явно искаше да си останем приятели.

Слънцето беше високо, ставаше горещо и затова, щом се нахраниха до насита, малките си поиграха чудесно на плитчините, като се гмуркаха, бореха, плискаха и разпенваха водата. Най-сетне се тръшнаха под сянката на една скала, където отиде и Елза.

Наблюдавах как дремят доволни, с лапички, отпуснати върху камъка. Спомних си думите на Македе, че мунго се грижи за Елза — и наистина по-щастливо семейство човек трудно можеше да види. За да открия какво са правили през дългото си отсъствие, аз го помолих да разбере по следите им откъде са дошли до лагера. Междувременно промих раната на Елза, докато беше още сънлива и не можеше да се противопоставя на лечението ми. Когато се стъмни, отидох при Македе, за да ми каже какво е открил. Следите стигали до границата на нейната „територия“ и там на някакви скали открил не само нейните следи и следите на малките, но дори на още един, ако не и на два лъва.

Това донякъде обясняваше как тя и малките са се хранили, а също и нейното особено държане, когато я изненадахме с ловния надзирател. Реакциите й бяха типични за лъвица в любовен период.

Може би е чудно, че не сме се сетили за това, но след като Елза кърмеше малките, не очаквахме да се интересува от любов. Смятахме, че дивата лъвица може да ражда всеки три години, защото този период е необходим, за да се научат малките да ловуват и да станат независими. Дали Елза се беше възстановила по-бързо поради храната, с която я снабдявахме, за да е в състояние да отглежда други малки. На седем и половина месеца лъвчетата можеха да живеят с месна храна. Разбира се, Елза не знаеше, че ние стоим, за да лекуваме раните й, да й помагаме да се възстанови и да може да научи поколението си да ловува.