Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088

История

  1. — Добавяне

Елза отива до индийския океан

Елза навърши една година. Тя беше сменила зъбите си и даже ми беше позволила да извадя един от млечните й кучешки зъби, като търпеливо понесе операцията и дори не трепна с глава. Костите глозгаше не с резците, а с кътниците си, а грапавият й език, покрит с малки папили, й помагаше да отделя месото от костите. Слюнката й беше изобилна и силно солена.

Пати старееше и аз се грижех това да става колкото се може по-спокойно.

Дойде време за нашата месечна отпуска. Решихме да си починем на море недалеч от границата на Сомалия в съседство с малко рибарско селце, населено с племето бърджуни. Европейци имаше най-близко на около сто и двадесет километра южно от Ламу. Това беше идеално място за Елза, далеч от хора, на самия бряг, с чист пясък по протежение на километри, а ако искахме сянка, непосредствено след пясъка започваше гора. С нас дойдоха двама наши приятели — младият служещ Дон и австралийският писател Херберт, който ни гостуваше.

Пътуването беше дълго и пътищата — лоши. Пътувахме три дни. Елза беше в моята камионетка и обикновено аз карах първа, а Джордж и другите ме следваха с два ландроувъра. Пати беше предадена на грижите на Джордж. В сухата пясъчна равнина, през която минаваше шосето, беше страшно горещо. На едно място пътят се губеше в мрежа от различни следи на камили и когато се стъмни, обърках пътя. А и бензинът ми се свърши. Не ми оставаше друго, освен да чакам, като се надявах, че Джордж ще намери следите ми. Изминаха няколко часа и чак тогава забелязах фаровете му в далечината. Като дойде при мен, той каза, че е направил лагер на няколко километра оттук и че трябва бързо да тръгваме нататък. Пати била много болна, получила удар от горещината. Той й дал малко коняк, за да я подкрепи, но се съмнявал дали ще остане жива.

Километрите до лагера ми се видяха безкрайни. Когато стигнахме, Пати беше в безсъзнание. Сърцето й биеше толкова бързо, че беше невероятно да устои дълго на напрежението. Постепенно съзнанието й се възвърна, дори ме позна и се опита да скръцне със зъби, което винаги беше нейният начин за изразяване любовта си към мен. Това бяха „последните й думи“. По-късно тя се успокои, сърцето й започна да бие бавно и като че ли съвсем спря. И тогава изведнъж малкото й тяло потреперя в последна конвулсия и се изпъна.

Пати умря. Аз я държах до себе си. Малкото телце бавно изстиваше.

Спомних си колко много радост ми беше доставила в тези седем и половина години, които прекара с нас. Спомних си многобройните сафари, в които Пати ми беше другарка. Заедно бяхме при езерото Рудолф, където горещината много й тежеше, също и на брега на океана, където се возихме в дхоу[1], на планината Кения, чиито вечнозелени склонове много харесаха на Пати. Заедно бяхме пътували из долината Сугута към връх Нииро и тя ловко се държеше за гърба на мулето, което аз яздех по стръмните пътеки. Рисувах различни африкански племена и къде ли не бяхме лагерували с нея из цяла Кения? Понякога месеци наред тя беше единственият ми другар…

Колко кротко и търпеливо се отнасяше към всевъзможните животни — катерички и мангусти, — които живееха край нашата къща, и колко много обичаше лъвчетата. Когато се хранехме, Пати седеше близо до чинията ми и поемаше от ръката ми вкусните парченца. Тя беше станала част от мен.

Сега аз я обвих в парче плат, сложих юздичката и юларчето й и я занесох малко настрана от лагера. Изкопах й гробче. Нощта беше топла, луната смекчаваше тъмните сенки на обширната равнина. Мир и тишина царуваха над просторната равнина.

Следващата сутрин потеглихме отново. Добре, че пътят беше лош, та не ме оставяше да се замисля…

Привечер стигнахме до брега. Посрещнаха ни рибари. Те ни се оплакаха, че някакъв лъв им причинявал много пакости. Почти всяка нощ задигал коза. Надяваха се, че Джордж ще убие разбойника.

Късно беше, за да направим истински лагер, затова сложихме леглата си под открито небе. Аз бях единствената жена между четирима европейци и шестима африканци, затова сложих леглото си по-настрана. Елза остана затворена в камионетката до мен. Скоро всички заспаха. Аз още не бях заспала, когато изведнъж чух страшен звук, като че ли нещо се влачеше по земята. Запалих фенерчето си. На няколко метра от леглото ми стоеше лъв. В устата си държеше кожата на антилопата, която бяхме убили вечерта.

В първия момент помислих, че това е Елза, но тя лежеше на мястото си в колата. Отново погледнах лъва. Той не сваляше очи от мен и започна да ръмжи.

Станах и бавно започнах да се приближавам към Джордж, но глупаво обърнах гръб на лъва. Разделяха ни няколко крачки и аз почувствувах, че той върви след мен. Тогава бързо се обърнах и насочих светлината на фенерчето в очите му. Пресметнах бързо разстоянието. Имаше седем-осем метра помежду ни. Аз вървях заднешком към леглата, на които мъжете спокойно хъркаха. Само Джордж се събуди. Казах му, че след мен върви лъв, но той не повярва.

— Глупости, сигурно някоя хиена или леопард.

Все пак той стана от леглото, взе голямата си пушка и тръгна в посоката, която му показах. Почти веднага видя светещите очи на лъва и чу ръмженето му. Джордж не се съмняваше, че това е разбойникът, за когото ни бяха разказвали рибарите. Затова завърза голямо парче месо на около тридесет метра от колите и седна да чака лъва.

Скоро след това от мястото, където бяхме вечеряли, затракаха съдове. Джордж тихо пропълзя край колите, вдигна пушката си и светна с фенерчето. Лъвът беше седнал сред тенджерите и тиганите и обираше остатъците от нашата вечеря. Джордж натисна спусъка. Чу се само щракане. Засечка! Натисна отново — пак засечка! Беше забравил да напълни пушката си! Лъвът стана и бавно тръгна към храстите. Сконфузен, Джордж напълни пушката и се върна на поста си…

Късно през нощта той усетил, че някой дърпа окаченото месо. Светнал фаровете на колата. Ярката светлина осветила лъва. Чу се изстрел. Лъвът беше ударен точно в сърцето. Той беше млад и без грива, типичен за крайбрежната област.

На сутринта по следите разбрахме какво се беше случило през нощта. Най-напред лъвът беше отмъкнал кожата на антилопата, влачил я на около двадесет метра от моето легло и там беше вечерял с нея. Като се нахранил, обиколил целия лагер. Елза внимателно беше наблюдавала всичко, но не издаде звук.

Когато слънцето изгря, целият лагер поведе Елза към Индийския океан, за да я запознае с него. Имаше отлив. Отначало тя се изплаши от непознатия рев и плясъка на вълните. След това внимателно помириса водата, вкуси от пяната, потопи уста във вълните, като че ли искаше да пие, но веднага след като напълни устата си със солена вода, направи гримаса на отвращение. Ние започнахме да се къпем. Като ни гледаше, Елза също реши да влезе във водата. Скоро тя силно се пристрасти към къпането. Тя винаги харесвате локви и плитки ручеи, но големият океан й се стори истински рай. Елза плуваше отлично, далеч и навътре, където дълбочината беше над нейния бой, блъскаше ни във водата, пръскаше ни, като пляскаше с опашка по вълните — изобщо не ни даваше мира, докато не нагълтвахме доста солена вода и не успеехме да избягаме от нейните закачки.

Елза ни следваше навсякъде, затова, когато другите отиваха за риба, аз оставах с нея край брега. Иначе тя би се хвърлила да плува след лодката.

Рифовете около брега на това място са прочути в цяла Кения със своите красиви коралови риби. Снабдени с маски и харпуни, ние се спускахме в този пленителен коралов свят. Някои от коралите напомняха пагоди, други — мозъци на великани, а трети напълно приличаха на гъби, изпъстрени с лилави цветчета или изумрудени зигзаги. Водното течение леко поклащаше завеси от светли водорасли, в които се криеха цели пасажи риби. Ние плувахме през дълбоки долини, които често водеха до тъмни пещери, надзъртахме в полумрачни тунели, от които ни посрещаха любопитни коралови рибки, явно озадачени от нашите огромни екипи. Под водата всичко изглеждаше два пъти по-голямо от обикновено.

Видяхме риби с червени ивици, които приличаха на таралежи. Техните перки напомняха ветрила и рибите като че ли хвърчаха като пеперуди около коралите. Други риби приличаха на златни кутии, напръскани със сини точки, и имаха рогца над очите си.

Попаднахме и на яркосини рибки с големи жълти петна отстрани, като че ли картата на Африка беше нарисувана на тях. Плуваха и такива, които приличаха на шахматни дъски или на зебри. Други като че ли имаха маски, а удължените им перки напомняха шлейфове. При опасност някои се надуваха, разперваха перки и заприличваха на таралежи, други изваждаха нож на гръбнака си, дълъг няколко сантиметра. Някои, като например големите калкани, лежаха на дъното и се сливаха с подвижния пясък. Наред с тях, полуотворили перки, стояха огромните мекотели молюски, смъртоносни живи капани. Наблизо до кораловата скала лежеше неподвижно огромната риба — дявол, скрила своето опасно оръжие под яркочервени ресни. Издаваха я само очите й с цвят на кехлибар, които втренчено следяха всичко наоколо. Там бяха и омарите с острите си извити ризници. Наполовина скрити под камъните, те глупаво чакаха харпунът да се забие в бронята между очите им. Дългите им и тъмни мустачки — антени се люлееха във водата, но рядко успяваха да предупредят навреме рибата, за да избяга. Морските анемонии приличаха на великолепни цветя, но безжалостно се разправяха с малките живи организми, които попадаха между вечно движещите се пипалца. За щастие рибите отровни лъчи бяха винаги по-бързи от нас и изчезваха, преди да успеем да различим техните гърбове със синкавите точки, скрити в пясъка.

Докато ние плувахме в този лъчист свят с променливи цветове, Елза оставаше с някого на брега под сянката на едно мангово дърво близо до лагера. Рибарите, като видеха Елза, започваха да заобикалят брега, вдигаха дрехите около слабините си и нагазваха във водата. Те дори не подозираха какъв добър плувец беше Елза.

Елза много обичаше да се разхожда по брега и да лови кокосовите орехи, които вълните носеха. Понякога ние връзвахме кокосов орех на някоя връв и го въртяхме високо над главите си, а Елза непрекъснато подскачаше да го улови, когато минеше над нея. Тя скоро се убеди, че дълбането в пясъка е увлекателно и полезно: колкото по-дълбоко дълбаеше, толкова по-влажно и хладно ставаше и по-приятно за търкаляне. Обичаше също да влачи дълги кичури водорасли, а после ги намяташе върху себе си и приличаше на някакво морско чудовище. Морските раци обаче й доставяха най-голямо забавление. Към залез-слънце брегът се изпълваше с тези малки розови създания, които излизаха от дупките си и като подскачаха на една страна, бързаха към водата. Вълните непрестанно ги връщаха към брега, но раците не се отказваха и на края успяваха да уловят някое парченце сочна морска трева и бегом я влачеха към дупките си, преди следващата вълна да им я издърпа. Елза усложняваше и без това сложната задача на раците. Тя тичаше по брега и закачаше ту един, ту друг, независимо от това, че всички болезнено я щипеха по носа. За чест на раците може да се каже, че от всички противници на Елза, включително слоновете, биволите и носорозите, те единствени успешно й противостояха. Заставаха на една страна край дупките си, вдигаха едната си розова щипка и колкото и хитро да се опитваше Елза да ги издебне, те винаги успяваха да ощипят мекия й нос.

Храненето на Елза започна да става трудно. Като разбраха, че им се удава добър случай да поспечелят пари, местните жители започнаха да искат твърде високи цени за своите кози. Всъщност за известно време Елза стана за тях източник на богатства, непознати дотогава. Но скоро тя си отмъсти. Пастирите не пазеха стадата си, а козите от сутрин до вечер бродеха из храстите и се оказваха лесна плячка за лъвовете и леопардите. Една вечер, късно след като козите трябваше да бъдат прибрани, ние се отправихме към плажа. Изведнъж Елза се хвърли към храсталака. Чу се високо блеене, после настана тишина. Елза беше подушила козата, хвърлила се беше върху нея и я беше смачкала с цялата си тежест, но тъй като никога преди това не беше убивала, Елза просто не знаеше какво да прави и когато ние отидохме при нея, тя явно искаше помощ от нас. Джордж бързо застреля животното. Понеже не се повдигна искане от собственика за загубата на козата, който помислил, че е изядена от лъв, ние си замълчахме. Ако бяхме признали истината, всички престарели кози на километри на север и юг щяха да бъдат обявени за нападнати от Елза, за да може после да се иска обезщетение. Заглушихме гласа на нашата съвест. Все пак Джордж беше убил най-страшния изтребител на козите им по тези места, а ние плащахме луди пари за жалките малки животни, които купувахме за храна на Елза.

Към края на нашата почивка Джордж заболя от малария. Понеже се беше увлякъл много в подводния риболов, той гълташе големи дози мепакрин и преди да почне действието му, се спускаше във водата. Като резултат от това той заболя сериозно.

Една вечер, като се връщах от разходка с Елза, чух от лагера степания и викове. Затворих Елза в колата и бързо изтичах към палатката. Джордж се беше отпуснал на един стол и крещеше. Беше изпаднал в делириум. Издаваше страшни стенания, искаше револвера си, викаше мен, проклинаше Елза, заплашваше, че ще се застреля. Въпреки високата температура той ме позна, стисна до болка ръката ми и каза, че сега, след като съм дошла, той можел да умре. Разтревожих се страшно. Момчетата стояха на няколко метра и гледаха много уплашено. Нашият гост стоеше безпомощен, не знаеше какво да направи. Той беше приготвил пръчка, за да удря Джордж, в случай че започне да буйствува.

Шепнешком ми разказа, че съвсем внезапно Джордж започнал да жестикулира, да ме вика, търсел револвера си да се застреля. Добре, че се бях завърнала скоро. Сега главното беше да сложим Джордж в леглото и да се опитаме да го успокоим. Понесохме го и той безжизнено увисна в ръцете ни, студен като лед. Макар че бях много изплашена, аз се стараех да му говоря тихо и спокойно. Разказах му как се бяхме разхождали с Елза по брега, каква риба имаме за вечеря, каква раковина бях намерила, пошегувах се във връзка с неговото странно държане. А през всичкото време сама си задавах въпроса: „Ако умре?“

И съвсем като дете Джордж се успокои, но лицето му посърна, посивя, носът му се изостри, очите му се затвориха. Той ми пошепна, че студена вълна лази нагоре по краката му към сърцето, а ръцете му бяха също безжизнени и студени. Когато двете студени вълни се срещнат в сърцето му, той ще умре. Изведнъж отново изпадна в паника, вкопчи се отчаяно в мен, като че ли аз бях олицетворение на живота. Налях малко коняк в пресъхналата му уста, галех леко главата му и като се мъчех да отклоня вниманието му от болестта, започнах да му разправям за тортата за рождения му ден, която бях донесла от Изиоло. Казах, че ще я изядем още същата вечер, щом се изправи на краката си.

Аз знаех причината на неговото заболяване. Беше се отровил от прекомерната употреба на мепакрин. Тази криза се беше получила от това, че беше влязъл във водата, преди да дочака действието на това силно лекарство. Той беше имал подобен род заболявания преди години и аз познавах симптомите.

На разсъмване, съвсем измъчен, Джордж се, унесе в сън. Дотогава обаче той прекара кризи, през време на които мозъкът работеше със страхотна бързина, трескаво и той говореше безсмислени думи. Сутринта изпратих да доведат лекар от Даму. Макар и компетентен, лекарят — индус не можеше да му помогне. Той предписа приспивателни лекарства за Джордж и го увери, че ще оздравее, ако не се къпе във водата.

Когато състоянието на Джордж се подобри, за да може да пътува, ние побързахме да се върнем в Изиоло.

Като всички ваканции и нашата изтече много бързо, но се завърнахме хубаво обгорели, а козината на Елза благодарение на честото къпане беше станала като коприна.

Бележки

[1] Дхоу — лодка с голямо триъгълно платно. — Бел.прев.