Джой Адамсън
Лъвицата Елза (6)

Елза и дивите лъвове

Елза беше очарователно същество. Колкото и кратка да биваше нашата раздяла, тя всеки път ни посрещаше тържествено. Отиваше от един към друг, търкаше глава в нас и тихо мяукаше. Редът беше винаги един и същ: първо идваше при мен, после — при Джордж и накрая — при Нуру. Ако имахме гости, и тях поздравяваше по същия начин. Към тези, които се страхуваха малко от нея, тя се отнасяше търпимо. Към страхливите обаче се отнасяше зле. Всъщност тя не нарани никого, но просто изпитваше голямо удоволствие да поизплаши страхливците.

Още в детството си Елза знаеше да използува тежестта на своите килограми. С течение на времето това стана ефикасно оръжие. Когато искаше да спре някого от нас, тя се хвърляше с всички сили в краката му, натискаше тялото си в глезените му и го поваляше.

Наскоро след завръщането ни от езерото Рудолф през време на вечерните разходки Елза започна да проявява нарастващо безпокойство. Понякога отказваше да се върне вкъщи и нощуваше навън в храстите. Често успявахме да я накараме да се прибере, като отивахме да я вземем с колата. Елза бързо схвана, че няма смисъл да хаби излишни сили да ходи, когато специално идваше кола да я прибере. Тя скачаше върху брезентовия покрив на колата, излягаше се на него и гледаше отгоре другите животни. Този начин на пътуване й харесваше много, но за нещастие производителите на коли не бяха предвидили покривът да бъде предназначен за легло на лъвица, подпорните се огънаха и Елза постепенно се смъкваше все повече и повече върху нас. Джордж трябваше да постави допълнителни подпори и да укрепи покрива на колата.

Когато ние бяхме заети, Нуру се грижеше за Елза, както преди. Веднъж решихме да ги снемем заедно на малко филмче. Помолихме Нуру да се облече по-прилично и да свали обикновените си изтъркани панталони и риза. След малко той се появи в кремаво тясно сако, украсено със златни нашивки, което беше купил за сватбата си. На нас ни се стори, че той прилича на професионален укротител на лъвове с него, но Елза, щом го видя, се спусна в храсталака и дълго наднича иззад дърветата, докато позна своя другар. После дойде до него и го удари с лапата си, като че ли искаше да му каже: „Не те ли е срам така да ме изплашиш!“

Нуру и Елза имаха немалко приключения заедно. Веднъж, когато си почивали на сянка под дърветата, от страната, към която духал вятърът, се показал леопард. Елза го следила внимателно и макар че била много възбудена, стояла неподвижно, само опашката й трепкала. Леопардът се приближил съвсем. Изведнъж той забелязал опашката и побягнал така стремително, че едва не съборил Нуру.

Когато Елза стана на година и единадесет месеца, гласът й се промени в нисък бас. Един месец по-късно тя отново се разгони и оставяше следи на много места, без съмнение, за да привлече другар. Обикновено тя послушно ни следваше навсякъде, но от два дни насам нещо я влечеше да пресече долината. И един следобед тя упорито настояваше на своето. Ние скоро видяхме пресните отпечатъци от лапите на лъв. Когато се стъмни, Елза отказа да се върне с нас. Прибрахме се без нея. Понеже имаше удобен път за кола, Джордж взе ландроувъра и потегли с него, а аз останах вкъщи да не би Елза да се върне по някой по-къс път. Джордж не намерил Елза на мястото, където я бяхме оставили. Започнал да я вика високо, но не получил отговор. Само гласът му отеквал в хълмовете. Той отишъл с колата още на един-два километра по-нататък, като я викал от време на време. Най-после се върна, надявайки се, че лъвицата вече си е дошла. Когато му казах, че Елза все още не се беше прибрала, Джордж отново пое към храстите. Наскоро след като беше излязъл, чух изстрел. Стана ми страшно, а после още повече се разтревожих, когато той се върна и ми разказа, какво се беше случило.

След като беше излязъл по пътя, Джордж викал около половин час Елза, но тя не се показала. Тогава той спрял колата на една поляна сред храстите и се чудел какво да прави по-нататък. Изведнъж на около двеста метра зад колата заревали лъвове. Явно, че се карали за нещо. В този момент близо до него профучала лъвица, след нея — втора. Джордж успял да хване пушката си и изпратил куршум след втората, за да ги сплаши, понеже помислил, че е някоя ревнивка, която преследва Елза. След това той скочил в колата и потеглил след тях. Пътят бил тесен, заграден с трънливи храсти. Джордж светвал с прожектор по двете страни на пътя и без малко не налетял на един лъв и две лъвици, които неохотно му направили път да мине, като изревали силно.

Сега се беше върнал да вземе и мен. Отново потеглихме към мястото и дълго викахме Елза, но тя не се обади. Изведнъж недалеч от нас се чу лъвски хор, като че ли лъвовете бяха решили да ми подразнят. Подкарахме колата нататък и видяхме три чифта очи да светят в мрака. Нищо повече не можехме да направим. Оставаше ни само да се върнем вкъщи. Дали Елза няма да бъде убита от някоя ревнива лъвица? В състоянието, в което беше, Елза можеше да допусне някой лъв до себе си, а неговата другарка едва ли би се помирила със съперница. Обаче не бяхме изминали и километър, когато за наша голяма радост съгледахме Елза. Тя душеше нещо около един храст и не ни обърна никакво внимание. Опитахме се да я повикаме да се върне с нас, но тя не се помръдна от мястото си, а беше устремила очи към храстите, където преди малко бяхме чули рева на лъвовете. Сега те отново повишиха глас и се приближаваха. На тридесет метра зад нас имаше корито на пресъхнала река и лъвовете се спряха там, като ръмжаха силно.

Отдавна беше минало полунощ. Елза седеше в лунната светлина между нас и лъвовете. И двете групи я теглеха към себе си. Кой щеше да победи? Елза тръгна към лъвовете. Аз извиках: „Не, Елза! Не отивай! Ще те убият!“ Тя приклекна отново, погледна първо към нас, после в посока на своите родственици и не знаеше как да постъпи. Цял час тя седя така. На края Джордж даде два изстрела във въздуха и това накара лъвовете да се оттеглят тихо. Елза все още не можеше да се реши какво да прави. Ние потеглихме полека, като се надявахме, че тя ще тръгне след нас. Така и стана. Елза тръгна много неохотно заедно с нас, като се обръщаше назад много пъти. После скочи на покрива на колата и ние потеглихме по-бързо. Като си пристигнахме вкъщи, Елза се нахвърли на водата и просто не можеше да се напие.

Какво се беше случило през тези пет часа, които тя прекара с лъвовете? Готови ли бяха да я приемат в своята среда, независимо от човешката миризма, която тя носеше? Можеше ли някой лъв да пренебрегне лъвица в любовен период? Защо Елза не беше отишла с тях, а се върна с нас? Дали се беше изплашила от някоя жестока свирепа лъвица? Ето някои от въпросите, които ние си задавахме. Така или иначе важно беше, че този път всичко беше минало благополучно.

След това приключение зовът на дивото, на джунглите, явно зазвуча с двойна сила у нея. Често тя не се връщаше с нас след разходка и ние прекарахме не една вечер в очакване. През сухия сезон на годината се надявахме само на водата: никъде другаде, освен вкъщи Елза не можеше да се напие.

Елза много харесваше скалите. Тя винаги избираше за наблюдателен пункт някоя висока скала или друго сигурно място и дълго оставаше там. Една вечер трябваше да я оставим на една такава скала, независимо от това, че наблизо се чуваше „кашлянето“ на леопард. На следната сутрин Елза се върна с кървави драскотини и ние се чудехме дали леопардът не беше виновен за тях?

Друг път след залез-слънце тя чу смях на хиени и тръгна след тях. Смехът се смени с истерични викове, на които Елза отговори със силно ръмжене. Джордж се спусна да види какво става и отишъл тъкмо на време, за да убие една от двете хиени, които били заградили Елза и се готвели да я нападнат. След това Елза дръпнала в храста своята „жертва“, както в детството си влачеше брезента. Но макар че вече беше навършила две години, тя не знаеше какво да нрави със своята плячка, дори не можеше да разкъса кожата на хиената със зъбите си.

Както преди, Елза още обичаше да си играе с жирафите. Тя се приближаваше крадешком зад тях по всичките правила на нейното изкуство, но те винаги я откриваха, преди да дойде съвсем близо до тях. Издаваше я опашката й. Тялото й оставаше като замръзнало, понякога само ухото й леко потрепваше, но черният пискюл на опашката и непрестанно тупаше. Щом я забележеха, жирафите започваха надпревара помежду си кой ще бъде най-смел между тях. Нареждаха се в полукръг и с проточено пръхтене бавно се приближаваха към нея, докато Елза не можеше да се задържи повече, втурваше се към тях и обръщаше цялото стадо в бягство. Два пъти я видяхме как преследваше един стар мъжки жираф. След като бяха тичали около два километра, играта дотегна на жирафа, а може би се беше и задъхал. Както и да е, той сам се обърна да нападне Елза. Тя само го обикаляше в кръг, като гледаше да се държи на разстояние от предните му крака. Един удар с крака можеше лесно да разбие черепа й.

По наше наблюдение Елза се разгонваше на всеки два и половина месеца. Бяха ни казали, че разгонването може да се разбере по това, че животното започва силно да мърка. Макар че досега Елза се беше разгонвала два пъти, не бяхме чували някакво особено мъркане, но у нея се появяваше характерна миризма и тя старателно изхвърляше някакъв секрет по храстите.

Наскоро след последното приключение с дивите лъвове Нуру ни разказа, че когато сутринта тръгнал с Елза на разходка, тя веднага започнала да ръмжи срещу него. Явно искала той да остане назад, а тя да отиде непременно на хълмовете. Въпреки горещината тя бързо изчезнала между скалите и той загубил дирите й. Следобед ние също се отправихме нататък, но следите на Елза се изгубиха скоро. Застанахме в подножието на скалите и започнахме да я викаме. Чу се странно ръмжене, което не беше нейният глас, но без съмнение беше глас на лъв. Малко по-късно Елза се спусна от височината по камъните, като ни се обаждаше, както обикновено. Като дойде до нас, тя се хвърли на земята, дишайки тежко. Ние бяхме донесли вода и Елза не можеше да утоли жаждата си. Забелязахме дълбоки кървави следи от нокти на задните й крака, на раменете и врата й, а на главата — две ранички, следи от зъби.^[1]

Обикновено Елза не издаваше неприятен дъх, но сега от нея лъхаше много силна миризма, много по-силна от тази, която имаше през време на разгонването. Щом се посъвзе малко, тя стана и както винаги, ни поздрави, като търкаше глава в коленете ни и на всеки един мъркаше особено, като че ли искаше да каже: „Слушайте какво ми се случи!“

Като разбра, че ние се възхищаваме от нея, тя легна на земята и спа два часа. Явно беше, че се е срещала с лъв и нашето извикване ги беше разделило.

Два дни по-късно Елза прекара цял ден и цяла нощ навън и когато проследихме следите й, те се смесваха със следите на друга лъвица. Очевидно двете бяха лежали няколко пъти заедно.

Оттогава Елза все по-често започна да се губи по цяла нощ. Ние отивахме с колата до предпочитаните от нея места, викахме я, опитвахме се да я накараме да дойде с нас. Понякога тя идваше, но по-често не отговаряше на нашия зов. Случваше се да скита по два-три дни без храна и без вода. Ние все още се надявахме да я задържим с това, че нямаше никаква вода по хълмовете и тя трябваше да се прибира вкъщи, за да пие вода. Но приближаваше дъждовният сезон, когато щеше да има вода във всички долини и ние щяхме да загубим всякаква власт над Елза. Изникна въпросът, който трябваше да се реши основно, още повече че ни предстоеше да ползуваме дълъг отпуск от началото на месец май.

Елза беше вече на две години и три месеца — почти съвсем израснала. Още отначало ние знаехме, че няма да можем да я задържим винаги свободна в Изиоло. Първоначално мислехме да я изпратим при сестрите й в Ротердам и дори бяхме направили всички нужни приготовления, в случай че стане нещо непредвидено. Но сега тя се разпореждаше с бъдещето си сама и последните дни показаха, че ние трябва да променим плановете си за нея.

Бяхме успели да отгледаме Елза в естествена за нея обстановка. Тя се чувствуваше добре в храсталака и сега дивите лъвове бяха готови да я приемат в средата си. Изглежда, че тя беше изключение от правилото, че диво животно, възпитано от хората, неизбежно ще бъде убито от своите сродници, понеже от него лъха човешка миризма и не може да се приспособи към живота в гората. Да пуснем Елза да живее самостоятелно на воля щеше да бъде един опит, който заслужаваше да се направи.

Решихме да прекараме още две-три седмици с Елза и ако всичко върви добре, да заминем в отпуск. Тук обикновено беше прието отпуските да се прекарват някъде вън от Кения, за да се смени климатът. След това трябваше да решим къде да пуснем Елза. Районът около Изиоло беше много гъсто населен и не беше уместно да я пуснем на свобода тук. Знаехме едно място, където в по-голямата част от годината не ходеха нито хора, нито стада, а беше пълно с диви животни, особено с лъвове.

Получихме разрешение да заведем Елза там и започнахме да се приготовляваме. Понеже дъждовете се очакваха всеки ден, нямахме време за губене, ако искахме тя да пристигне на мястото на бъдещия си дом, преди да започне дъждовният период.

За да стигнем до това място, трябваше да изминем около петстотин и петдесет километра, да пресечем високата планинска област и голямата Долина на скалите, да преминем през гъсто населени места, където много европейци имат ферми. Понеже се страхувахме да не би Елза да се чувствува неудобно от любопитните тълпи, които щяха да се събират около нас при всяко спиране, и за да избегнем горещината, решихме да пътуваме нощем. Назначихме тръгването за седем часа, но Елза имаше други планове. Преди да потеглим, ние излязохме с нея да се поразходим към любимите й скали отвъд долината. Там аз я фотографирах за последен път в родното й място. Елза никак не обичаше да я фотографират или рисуват. Щом видеше някоя от тези противни блестящи кутии, насочени към нея, тя непременно се обръщаше настрана или вдигаше лапа над главата си, или просто си тръгваше. През този последен ден в Изиоло ние наистина й дотегнахме с нашата „Лайка“. И тя реши да си отмъсти. Когато за секунда оставих апарата на земята, без да го гледам, тя веднага скочи, грабна го в уста и побягна с него по скалите. Помислихме, че това е краят на нашата скъпа „Лайка“. Цял час се опитвахме с различни хитрости да я убедим да ни върне апарата. Тя го клатеше предизвикателно силно със зъбите си или започваше да го хапе, като го стискаше с предните си лапи. Най-после успяхме да го вземем. Удивително беше това, че той не беше много пострадал.

Беше станало време да се връщаме вкъщи и да тръгваме на път. Точно тогава обаче Елза седна на скалата, отправи замислен поглед в далечината и никакви сили не можеха да я накарат да стане от мястото си. Явно беше, че тя няма намерение да се връща вкъщи пеша, а очакваше колата да я вземе. А ние се бяхме надявали да тръгнем по-рано вечерта… Джордж отиде до къщи да вземе колата. Когато докара ландроувъра до подножието на скалата, където я бяхме оставили, Елза не беше вече там. Очевидно беше отишла да се поразходи. Той я вика, но не получи никакъв отговор. Едва в единадесет часа тя се появи, скочи веднага на покрива на колата и позволи да я закараме вкъщи.