Джой Адамсън
Лъвицата Елза (14)

Лъвчетата срещат приятели

Когато на следващата сутрин се събудих, Елза и малките ги нямаше. През нощта беше валяло и всички следи бяха измити.

Към 5 часа Елза се върна сама много гладна. Държах месото й, докато тя дъвчеше. Междувременно казах на Тото да проследи пресните й следи, за да открие местонахождението на малките. Когато той се върна, Елза скочи на покрива на колата ми. От този подиум тя видя и двама ни, като отивахме по дирите й в храсталака.

Направих това, за да я предизвикам да се върне при малките си лъвчета. Щом разбра къде отиваме, тя веднага ни последва и като взе преднина, стъпваше бързо по следите си. Няколко пъти ни изчаква, докато, задъхани, я настигнем. Чудех се дали най-сетне ще ни отведе до нейното леговище. Щом стигнахме скалата Хуф, наричана така, защото това беше мястото, където веднъж я видяхме с нейния съпруг и те ни подплашиха със страшните си викове, наподобяващи „хуф, хуф“, тя се спря, ослуша се, покатери се бързо на половината път по склона, почака, докато я догоня, и след това се спусна напред. Стигна задната част на скалата, от която се отваряше голяма пукнатина. Дойдох до нея почти без дъх. Тъкмо се канех да я потупам, тя сви ушите си и с ядно ръмжене ме удари силно. Ясно, моето присъствие беше нежелано. Оттеглих се. Когато бях на половината път надолу по предната част на скалата, погледнах назад. Видях Елза да си играе с едно от лъвчетата, докато друго се измъкваше от пукнатината. Бях изумена от рязката промяна в поведението й, но уважавах желанията й и не останах да им преча. Присъединих се към Тото, който чакаше в храсталака долу и наблюдаваше Елза с бинокъл. Щом видя, че сме на безопасно разстояние, тя се успокои, а малките излязоха и започнаха да играят заедно.

Едно от лъвчетата беше наистина привързано към нея повече от другите: често сядаше между предните й лапи и търкаше главата си в брадата й, докато другите оживено изследваха околностите.

Джордж се върна на 4 февруари и беше доволен, като чу хубавата новина за лъвчетата. Следобед отидохме към скалата Хуф с надежда и той да ги види. По пътя чухме тревожни крясъци на бабуини. Решихме, че присъствието на Елза е причина за вълнението, и действително, като наближихме реката, я видяхме. Тя дойде веднага, но въпреки че беше настроена приятелски, очевидно беше объркана и ходеше напред и назад нервно между нас и храсталака покрай реката. Като че ли употребяваше най-голямото си умение да не ни допусне до водата. Изглежда, лъвчетата бяха там. Но защо не искаше да ги покаже на Джордж? Накрая тя ни поведе обратно в лагера по околен път.

Два дни по-късно отново я видяхме до скалата Хуф. Като отивахме към нея, говорехме доста високо, за да й дадем знак, че приближаваме. Тя се измъкна от гъстия шубрак в началото на пукнатината, застана съвсем неподвижно и ни гледаше вторачено. След няколко мига седна с гръб към нас — бяхме на около двеста метра от нея — и даде ясно да се разбере, че повече не трябва да се приближаваме. Няколко пъти тя извръщаше главата си към пукнатината и слушаше внимателно, но независимо от това остана в отбранителна позиция. Сега разбрахме, че тя прави разлика между това тя да доведе лъвчетата да ни видят и ние да ги посетим.

Минаха две седмици, преди Елза да доведе малките в лагера, за да ги представи на Джордж. Това не беше изцяло по нейна вина, защото междувременно ни се наложи да отидем до Изиоло за няколко дни, и докато сме били там, тя и малките идвали в лагера една сутрин да ни търсят, но намерили само момчетата. Македе ни каза, че ходил да посрещне Елза и тя търкала главата си в краката му, а едно дръзко лъвче вървяло смело на късо разстояние от него. Все пак, когато приклекнал и се опитал да го потупа, то изръмжало и побягнало при другите, които се криели по-далеч. Останали в лагера до обяд. Следобед Елза се върнала сама, като търсела месо, но останките от козата били твърде нависоко и тя, недоволна, напуснала лагера по тъмно.

Пристигнах около час след като си беше отишла. Македе беше очарован от дръзкото лъвче. Той не се съмняваше, че е мъжко, и дори го беше кръстил. Името било много популярно всред племето меру. Звучеше нещо като Джеспа. Попитах него и другите момчета, откъде произлиза това име. Казаха ми, че е библейско, но тъй като всяко момче го произнасяше малко различно, трудно го проследих. Най-близкото фонетично сходство, което можах да намеря, беше Джафта, което значи господ обожава. Ако това беше произходът на името на малкото лъвче, не би било много подходящо. По-късно, когато узнахме, че семейството се състои от два лъва и една лъвица, нарекохме брата на Джеспа, който беше много плашлив, Гоупа — на суахили това означава плашлив, а неговата сестра — Малката Елза.

Елза пристигна на другия ден следобед. Беше изключително доволна, че ме вижда, и много гладна. След малко отидох на разходка, като се надявах, че в мое отсъствие би отишла при малките. Когато се върнах, нея я нямаше.

На следващата сутрин валеше ситен дъжд. Събудих се от типичното пъшкане на Елза, идващо от реката. Изскочих от леглото и я видях точно като прекосява с малките си — Джеспа близо до нея, а другите две малко по-назад. Дойде бавно до мен, облиза ме и седна. След това извика неколкократно лъвчетата. Джеспа се приближи доста смело, но другите запазиха разстоянието. Събрах малко месо, което Елза незабавно издърпа до един близък храст. Семейството закусва почти два часа, а аз седях на пясъчния бряг и ги наблюдавах.

През цялото време Елза говореше на лъвчетата с една серия от ниски мяукания. Те сучеха, но дъвчеха и от месото. Елза не им изплю никакво месо. Съдейки от това, колко много яде напоследък в лагера, беше възможно част от месото да го повръща за тях по-късно. Но това е само предположение. Никога не го видях, че го прави.

Лъвчетата бяха на около девет месеца и сега за пръв път можех да потвърдя предположението на Македе, че Джеспа е лъв.

След известно време отидох да закуся и скоро след това видях, че Елза води лъвчетата в широк кръг по пътя. Бавно ги проследих, надявайки се да направя няколко снимки, но тя внезапно се спря напряко на пътя и сви ушите си. Приех отказа и се върнах. Обърнах глава, за да погледна за последен път към тях и видях лъвчетата да подскачат край майка си по посока на Голямата скала. Вече стъпваха твърдо, уверено, преследваха се, побутваха се едно друго, като се мъчеха да вървят в крак с Елза. Независимо от доброто им настроение те бяха съвсем послушни, щом Елза ги повикаше. Имаха вече хигиенни навици и след като дефекираха, винаги зариваха пътеката.

През следващите няколко дни Елза често идваше да ни посещава сама. Винаги беше нежна, но откакто беше родила лъвчетата, някои от привичките й се бяха променили. Сега много рядко ни нападаше от засада, беше по-малко игрива, но по-величествена.

Чудех се какво нарежда на лъвчетата, когато излиза на тези дълги визити. Инструктираше ли ги да не се местят, докато се върне? Скриваше ли ги в някое много безопасно място?

Когато на 19 февруари Джордж пое дежурството, аз се върнах в Изиоло да се срещна с лорд Уилиъм Пърси и неговата съпруга, за да ги доведа да видят семейството на Елза.

Обикновено разубеждавахме посетителите, но направихме изключение за тези стари приятели, които познаваха Елза от малка и винаги са проявявали най-голям интерес към нейната съдба.

При пристигането ни в лагера Джордж ни поздрави с новината, че е видял лъвчетата. Сутринта той се събудил още в тъмно и чул бързи, кратки и продължителни звуци от лочене, идващи от посоката на Елзиния съд за вода. Погледнал навън и видял неясните очертания на лъвчетата около съда. Няколко минути по-късно вече ги нямало.

Той каза, че точно в момента, в който чул шума на колата, Елза се канела да прекоси реката. Щом чула, че приближава кола, тя се оттеглила в храсталака. Скоро се появи отново, но изглеждаше нервна и не беше склонна да влиза във водата. За да я накарам да дойде при мен, аз я извиках и поставих месо от коза близо до реката.

Елза не се мръдна, докато не се върнах при приятелите си. Тогава преплува бързо, грабна месото и се втурна обратно при лъвчетата. Примъкна го до една тревиста ивица земя, където цялото семейство се залови с ядене. Наблюдавахме ги през биноклите.

След като се стъмни, чухме ужасно ръмжене и с факлите си открихме как Елза защищава „плячката“ си от крокодил, който, като ни видя, изчезна бързо в реката.

На сутринта проверихме следите. Излезе, че накрая крокодилът е успял да открадне трупа. Елза беше много благоразумна и знаеше докъде може да стигне с тези влечуги. Тя не се боеше от тях, въпреки че в реката имаше много крокодили с размери два метра и половина или повече, но се стараеше да плува на по-плитките места. Нямаше съмнение, че усеща присъствието на крокодилите. Как работеше този усет, не можахме да отгатнем. Ние имахме свои методи за откриване на крокодилите; знаехме, че те безотказно отговарят на известен звук, които грубо може да се възпроизведе като „имн, имн, имн“, и често се възползувахме от него.

Ако подозряхме присъствието на крокодил, ние се скривахме до реката и повтаряхме „имн, имн, имн“; щом имаше крокодили на четиристотин метра, излизаха на края на водата като привлечени от магнит. Продължавахме, докато видим грозните им ноздри, изправени над водата като перископи. Щом се измествахме и шумът ни идваше от друго място, те го следваха. Джордж беше научил този трик от африканските рибари на езерото Баринго, което гъмжи от крокодили.

На следващия ден лейди Уилиъм започна да скицира Елза, нещо, което Елза не обича, но днес, изглежда, нямаше нищо против. Независимо от това аз стоях наблизо, в случай че Елза внезапно реши, че не иска повече да бъде модел. Понеже тя се показа съвсем индиферентна към това, което ставаше, успокоих се и след известно време се отстраних. Веднага щом обърнах гръб, тя се втурна като светкавица към художничката и я прегърна игриво. Тъй като Елза тежеше около сто и петдесет килограма, аз се възхитих на спокойния начин, по който лейди Уилиъм прие демонстрацията.

Към 5 часа на другия ден видяхме Елза и лъвчетата на отсрещния бряг на реката. Когато ни забеляза, тя премести семейството си на известно разстояние надолу по течението на реката и тогава я прекосиха. Бързо донесохме малко месо, което Елза прибра и след това го отнесе в храсталака на лъвчетата, които не се виждаха.

По-късно всички ожадняха и дойдоха до края на реката на водопой. Бях радостна, че нашите гости видяха прекрасната гледка — как пият, с глави, изпънати напред между острите лакти на предните крака. Отначало лочеха шумно, след това се потопиха в плитката вода и започнаха да играят. Казват, че котките се боят от водата, но за лъвчетата на Елза това не се отнасяше.

Колко щастливи бяха лъвчетата, че живееха в такова прекрасно и вълнуващо място. Скалистият район, на който бяха родени, започваше от нашата страна на реката, пресичаше я и я заобикаляше на няколко километра от другата страна. Прекъсваше се от пукнатини и пещери, в които дамани и други малки животни си бяха направили дом. Около района на всички страни се простираше гъсталак, който изобилствуваше със следи от лапи и миризми на други животни, и после тук беше реката с нейните скали и пясъчни брегове, върху които костенурки, прилични на големи камъни, се грееха на сутрешното слънце.

На други места реката граничи със смокинови дървета, акации и финикови палми, от които висят лиани и ластари и се увиват в гъст храсталак и така създават непроходими скривалища за много животни.

Тук живеят грациозните кадифени маймуни, палячовските бабуини, гущери с тюркоазен цвят и всякакви видове гущери, някои със светлооранжеви глави, други с живи подвижни сини опашки, а също нашите приятели, големите тропически гущери. Горски антилопи, малки куду и водни кози идват тук да пият вода, а изравнената утъпкана земя показва, че носорози и биволи също я посещават. От всички обитатели на гъсталака най-омайни за нас са многоцветните птички, които го изпълват; авлигите, брилянтно сините рибарчета, променящите цвета си на слънце птици, орелът — рибар и палмовите лешояди, черни и бели, и много големи, и птиците — носорог, чието ритмично крякане се издига до кресчендо и спада само за да се издигне отново.

След като нашите приятели си легнаха, Джордж и аз се върнахме да видим Елза. Намерихме я да стои на края на реката с лице към един крокодил, чиято глава се беше издигнала над реката на около метър и половина.

Не искахме да плашим лъвчетата, като стреляме, затова подмамихме Елза с нейните любими лакомства. Угощението се състоеше от мозък, костен мозък, калций и рибено масло, което започнах да й давам, когато беше бременна, и много й се хареса.

Елза тръгна подир мен и ми се удаде възможност да я заведа в лагера. Дойде с лъвчетата и седна пред нашата палатка с лице към светлината на лампата. Лъвчетата не се смутиха от блясъка, може би мислеха, че е някаква нова луна.

След като си легнах, Джордж загаси „луната“ и седя известно време в тъмното. Лъвчетата се ближеха на съвсем близко разстояние от него, след това цялото семейство пи вода и се отправи към Голямата скала, от която скоро той чул зова на Елзиния съпруг.

Когато по-късно Джордж отишъл да прибере остатъците от месото, намерил, че са вече отнесени от крокодила към реката. Стрелял по крадеца и спасил месото.

Рано една сутрин Елза посети лагера, преди някой да е станал. Аз я чух и я последвах. Беше вече в реката, когато я повиках. Тя се върна, настани се с мен на пясъчния бряг и започна да мяука на лъвчетата, окуражавайки ги да се приближат. Те дойдоха на около тридесет метра, но очевидно не искаха да бъдат хванати. И тъй като не желаех да се опитомяват, бях доволна от тяхното поведение.

Елза изглеждаше смутена, че лъвчетата още странят от мен, но накрая се отказа от своя опит да ни побратимява, отведе семейството си през реката и изчезна през храсталака. В десет часа се върна сама, душеше неспокойно храстите покрай реката и отново тръгна, душейки пътя, по който беше минала сутринта.

След като я загубихме от погледа си, чухме да реве силно. Тя се появи на пътя, като пак душеше, и най-сетне изрева с всички сили към скалата, след което се спусна в реката и изчезна в храсталака в най-отдалечения край. Не знаехме на какво да отдадем това странно нейно поведение, но помислихме, че може да е загубила лъвчетата. По-късно Ибрахим доведе трима туземци, които ни уверяваха, че търсели една заблудена коза. Те носеха лъкове и отровни стрели. Бяхме сигурни, че сме прави: без съмнение тяхното пристигане беше подплашило малките и те бяха избягали.

Елза не доведе лъвчетата в лагера още няколко дни. Една сутрин бяхме завели нашите приятели да видят великолепните водопади на река Тана, които много малко европейци посещават, защото са труднодостъпни. Като се върнахме, намерихме Елза и лъвчетата в лагера и докато вечеряхме, те се радваха на своята вечеря. Бяхме тихи, защото знаехме колко чувствителни са лъвчетата към звука от говор. Те не обръщаха внимание на бърборенето на момчетата далеч в кухнята, но ако близо до тях кажехме една дума, дори съвсем тихо, те се отдалечаваха незабелязано. А щракането на фотоапарата ги нервираше ужасно.

Лъвчетата бяха на десет седмици и Елза беше започнала да ги отбива. Когато сметнеше, че са сукали достатъчно, тя сядаше така, че да не достигат зърната на гърдите й, или скачаше на покрива на ландроувъра. Ако малките не искаха да гладуват, трябваше да ядат месо. Те късаха червата на „плячката“ от устата на майка си и ги всмукваха като спагети през стиснати зъби, изцеждайки нежеланото съдържание, както правеше и тя, когато беше малка.

Същата вечер едното лъвче беше решило твърдо да получи повече мляко и настоятелно си правеше път под корема на Елза, докато най-сетне тя наистина се разсърди, плесна го и скочи на колата.

Малките негодуваха много от това. Те се изправяха на задните си крачета, като поставяха предните си лапи на колата, скимтейки нагоре към майка си, но тя седеше и лижеше лапите си, като че ли никак не се интересуваше от хленчещите отдолу лъвчета. Когато най-накрая се примиряха, те се отместваха от колата и започваха проучвания на местността, които ги отвеждаха далеч от погледа й. Елза ставаше изключително бдителна. Ако не се върнеха веднага щом ги повикаше, скачаше от колата и ги връщаше на безопасно място.

Следващите две вечери Елза дойде в лагера без семейството си. Беше много нежна и омете всичко по масата. На третата вечер доведе лъвчетата със себе си и се държа по същия начин. Бяхме доста изненадани, че лъвчетата не се изплашиха въобще, когато нашата вечеря се намери с трясък на земята. Изглежда, че сега се чувствуваха съвсем като у дома си в наше присъствие. Недоумявахме защо следващите вечери Елза ги остави на солената скала на около сто метра далеч. Интересно как й се удаваше да ги държи да стоят там, когато в същото време тя ядеше месо пред тях.

През цялата нощ валя пороен дъжд без спиране. При такива случаи Елза винаги се криеше в палатката на Джордж и сега влезе, викайки лъвчетата да я последват. Те обаче останаха отвън, очевидно радвайки се на потока, и скоро бедната им майка се почувствува задължена да отиде при тях.

На следващия ден отпътувах за Изиоло с нашите приятели. Джордж остана в лагера. Знаехме, че сега започваха дъждовете, скоро транспортът щеше да се затрудни и трябваше да се подготвим за това по-отрано.