Джой Адамсън
Лъвицата Елза (10)

Послепис

Струваше ни се невъзможно след такова тясно приятелство в продължение на повече от три години да можем да свикнем съвсем да не виждаме Елза, докато тя самата имаше желание да се среща с нас.

Тъй като Джордж в изпълнение на служебните си задължения пътуваше постоянно, ние можехме да отиваме до мястото, където живее Елза, веднъж на три седмици. Щом пристигнехме в района на лагера, давахме един-два сигнални изстрела или пускахме сигнална ракета. И почти винаги Елза се явяваше след няколко часа. Тя винаги ни посрещаше радостно и ни показваше своята обич повече от друг път. Веднъж изминаха 15 часа, преди да дойде; друг път я чакахме 30 часа. Трябва да е била много далеч и все пак по някакъв необясним начин е почувствувала, че сме пристигнали. Ние оставахме един-два дни и през всичкото време тя не ни изпускаше от очи и трогателно проявяваше радостта си от нашето присъствие.

Когато наближаваше време да си тръгваме, Джордж отиваше на около петнадесет километра далеч от лагера и убиваше някоя антилопа или глиган като прощален подарък за Елза, докато свалят палатките и товарят колите. През това време аз стоях с Елза в моя „кабинет“ под голямото дърво и се опитвах да отвлека вниманието й. Щом пристигнеше месото, Елза започваше да го яде с удоволствие, макар че ние винаги я намирахме охранена и здрава. Очевидно тя беше усвоила добре изкуството да убива и вече не зависеше от нас за храна. Докато Елза се хранеше, натоварените коли се отдалечаваха на един-два километра и понеже след ядене тя позадрямваше, ние тихичко се измъквахме.

Когато времето на нашето заминаване наближаваше, Елза, изглежда, чувствуваше близката раздяла, ставаше по-сдържана и обръщаше лицето си настрана. Макар че силно желаеше да бъде с нас, когато разбереше, че ще си тръгваме, тя правеше раздялата ни по-лесна със своето трогателно, сдържано и изпълнено с достойнство държане. Понеже това се повтаряше всеки път, едва ли беше съвпадение.

С тези думи аз завърших ръкописа си. Малко по-късно отидох в Англия, за да уредя издаването на книгата за Елза. През тези месеци, които прекарах в Англия, Джордж ми пишеше за срещите си с нея и неговите писма продължават повестта за Елза. От тях се вижда ясно, че животът на Елза като дива лъвица не й пречи да продължава приятелството си с нас. При това приятелството ни е основано на пълно равноправие, между приятели и не прилича на дружбата между куче и неговия господар.

Получих първото писмо от Джордж, който ми пишеше:

Изиоло, 5 март 1959 г.

По пътя се повреди камионът, а после — ремаркето, така че пристигнах на мястото на срещата вечерта на 25 февруари. Елза дотича, през реката четвърт час след моето пристигане. Сигурно беше чула шума на дизеловия мотор на камиона. Тя изглеждаше здрава, но отслабнала и гладна. Преди да отиде до месото, тя ми устрои много топло посрещане, както правеше винаги. Всъщност Елза съвсем не беше толкова отслабнала, както след нашия пръв опит. Два-три дни по-късно тя понапълня и сега изглежда, както винаги, отлично. Очевидно тя беше много озадачена от твоето отсъствие, няколко пъти отиде до твоята бома, надникна вътре в камиона, викаше те. Постепенно се включи в установения ред, само че решително отказваше да напусне лагера и да отиде на разходка. Рано сутрин идваше в „кабинета“ и оставаше там с мен през целия ден. Когато в неделя сутринта й дадох втория козел, Елза започна сърдито да го пази и никого не пускаше до него. Когато тръгнах обаче към „кабинета“, тя повлече козела нататък, сложи го до скамейката и ми позволи да нарежа месото. Когато се върнах в лагера, Елза пренесе козела в палатката. На следната вечер аз й казах: „Време е да се прибираме, Елза.“ Тя почака, докато събрах остатъците от месото, и важно тръгна пред мен към палатката. Белите петна на гърба й са изчезнали. Нейният приятел, големият гущер, още живее тук и не пропуска случай да си пооткрадне нещичко. Изглежда, че е свикнала с него и му позволява да си взема от месото, когато дойде. Все още няма никакви признаци, че Елза се е срещала с лъвове.

Оставих Елза във вторник. Нарочно я задържах в „кабинета“, докато съберат багажа, но когато чу, че заработи моторът, тя изведнъж разбра, че заминавам, затвори се в себе си, дори обърна глава, за да не ме гледа. Ще се постарая да отида да я видя отново на 14-ти.

След две седмици получих ново писмо от Джордж:

Изиоло, 19 март 1959 г.

Отново посетих Елза на 14-и. Тръгнах в 10,15 сутринта, пристигнах в 6.30 вечерта. Елза я нямаше там, нямаше и никакви следи от кея. През нощта три пъти пусках сигнални ракети, а на разсъмване се отправих да я търся. Отидох чак до голямото блато, където Елза беше дебнала слона. Блатото беше пресъхнало и нямаше следи от нея. Изстрелях друга ракета и се върнах надолу по билото на автомобилния път. Бях направил лагер в долината до пясъчната луга^[1]. И тук нямаше нищо. Върнах се в лагера в десет без четвърт. Четвърт час по-късно иззад реката неочаквано се появи Елза. Изглеждаше много добре, беше доста закръглена. За тези единадесет дни, които бяха изминали от предишната ни среща, тя сигурно беше убила добър лов поне веднъж.

Посрещна ме с голяма радост. Открих няколко драскотини по нея, вероятно получени във време на схватката с последната й жертва, но те бяха леки и не бяха проникнали дълбоко в кожата й, Елза изведнъж си спомни старите привички, почна да лудува, два пъти ме събори — единият път върху трънен храст. Само веднъж се съгласи да отидем на къса разходка надолу по реката, но въобще предпочиташе да стои с мен в „кабинета“.

Както и преди, не забелязах да е имала среща с див лъв. През време на цялото пътуване не чух никакъв рев на лъвове. Сега местността е съвсем изсъхнала, което помага на Елза в лова: всичко наоколо се вижда и всички животни отиват до реката на водопой. Аз бях взел със себе си само малката планинска палатка и нощем с Елза ни беше твърде тясно, но тя се държа отлично, нито веднъж не уринира на пода. Както преди, Елза ме будеше по няколко пъти през нощта, ту търкаше носа си в мен, ту сядаше отгоре ми. Разделихме се в сряда без особени трудности. Струва ми се даже, че тя стана по-независима и няма нищо против да остава сама. Не мога да разбера тези хора, които твърдят, че животът и постъпките на животните всецяло се управляват от елементарни инстинкти и условни рефлекси. Само с разум може да се обясни умно скроената стратегия, която лъвовете прилагат, когато нападат животно. А тези многобройни примери, които имаме за умното, обмислено поведение на Елза?

 

 

Изиоло, 4 април 1959 г.

Пристигнах на мястото на нашия лагер към 8 часа вечерта. Както друг път, пуснах сигналните ракети. Елза я нямаше. Не се появи и през нощта. Рано на сутринта тръгнах по пътечката, на която бяхме убили токачката, и там намерих следи от лагер. Направих широк полукръг към реката, като се надявах да намеря Елза, но и там никакви следи. Докато се върна в лагера, започнах да се тревожа, да не би да са я застреляли?

Бяхме уговорили да се срещнем с Кен Смит, който много искаше да види Елза. Той беше пристигнал, когато се върнах, и ми каза, че видял Елза на върха на хълма на Голямата скала. Той я извикал, но тя била неспокойна и не слязла. Отидохме нататък двамата и щом Елза чу гласа ми, веднага изтича надолу и ме поздрави много бурно. С Кен също се държа приятелски. Изглеждаше великолепно. Коремът й беше пълен. Като че ли беше ходила на лов предната нощ. Кен сложи леглото си в твоята бома и Елза не го буди през нощта. На другия ден тримата отидохме на разходка, а след това се отправихме към „кабинета“. Елза спа на моя креват, Кен — на твоя. Веднъж тя седна върху му, за да покаже разположението си към него.

В сряда Кен си замина, а в четвъртък привечер аз тръгнах с Елза към скалата. Тъкмо мислех да се връщаме в лагера, когато в дола заръмжа леопард. Елза изтича веднага да го проследи крадешком, но той сигурно ме беше чул и изчезна в същия миг. Разделихме се в петък сутрин. Елза получи от мен подарък един тлъст глиган. Веднага го завлече във водата и започна бурна игра с него. Тя сега е съвсем здрава и добре загладена.

 

 

Изиоло, 14 април 1959 г.

Възнамерявах да отида при Елза вчера, но трябваше да пъдя слоновете от засетите места. Утре тръгвам непременно. Не мога да намеря подходящи думи да ти опиша каква радост изпитвам, когато се срещам с Елза, колко ми е приятно, като виждам неизменната радост, с която тя винаги ме посреща. Ако можеше да си намери подходящ другар, съвсем спокойно щеше да бъде на душата ми. Така сигурно тя се чувствува много самотна. Понякога вероятно и е много тъжно, но това не се отразява на добрия й характер и приятелско разположение.

Най-трогателно е, че Елза чувствува кога трябва да си замина, но се примирява с това и не се опитва да ме задържа или да тръгва след мен. Разбира, че това е неизбежно, и се държи с голямо достойнство.

 

 

Изиоло, 27 април 1959 г.

Тръгнах да отида при Елза на 15-ти. Пристигнах към 8 часа вечерта, като без малко не се сблъсках с два носорога. Отбих се на два-три метра от пътя заради тях. Както винаги, пуснах сигнални ракети, но Елза не дойде през нощта. На сутринта тръгнах към скалата и там изстрелях още ракети. И там никакви следи. Тя не се яви нито през деня, нито през следната нощ, когато забушува страшна, буря с фантастични светкавици и гръмотевици и реката изведнъж придойде. На сутринта отидох до „биволското било“, оттам се спуснах към пясъчната луга, където през време на дъжда също беше текла вода, но трябваше да се махна оттам, защото дълбокият пясък се местеше. На едно място изведнъж затънах до кръста и едва се измъкнах. После слязох от хребета по пътечката, направена от дивите животни, и стигнах до мястото, където реката се съединява с лугата, малко по-далеч, откъдето бяхме ходили преди. Обядвах на брега на реката и след това минах отсреща. Водата беше мътно — червена от калта и дълбока до пояс. Дъждът, разбира се, беше измил всякакви следи, но все пак се спуснах надолу по брега до самия лагер.

На едно място в реката ми се стори, че има умряло животно. Приближих се. Щях да хвърля камък, когато изведнъж от водата се показа глава. Хипопотам! Малко след това се чу страшно пръхтене, грухтене и квичене в храсталака край пътечката: носорог ухажваше носорожка! Върнах се в лагера към 5 часа. Елза все още я нямаше. Започнах наистина да се тревожа много — толкова дълго никога не ми се беше случвало да я чакам. Четиридесет и осем часа след като бях пристигнал, към 8,30 часа вечерта, чух нейния глас оттатък реката. Няколко минути по-късно тя беше в лагера, пращеше от здраве и се хвърли радостно към мен. Все още не забелязвах нищо, което да показва, че се беше срещала с диви лъвове. Беше гладна. Изяде почти цялата задна част на една газела Гранти, която бях убил по пътя си за насам, и дори не забеляза, че месото малко понамирисва. На сутринта излязох и й донесох глиган, от който Елза изпадна във възторг. Толкова много яде, че не искаше да се помръдне от лагера навън.

В неделя сутринта бяхме в „кабинета“. Елза спеше дълбоко. Изведнъж забелязах крокодил, два-три метра дълъг, който излезе от реката и се простря на камъните отсреща. Тихо пропълзях до реката и го фотографирах, после пак тихо отидох до лагера, взех пушката си и му изпратих един куршум във врата. Крокодилът дори не успя да се помръдне от мястото си. Изпратих Македе оттатък реката да го върже за врата и ние го изтеглихме на нашата страна. Елза гледаше с голям интерес какво правим, но крокодила видя едва когато го издърпахме близо до брега. Тя внимателно се приближи до него, както първия път се приближи до бивола, вдигна лапа и го удари предпазливо по носа.

Като се убеди, че крокодилът е мъртъв, Елза го захапа със зъби и го извади от водата, но през всичкото време правеше гримаси на отвращение. Крокодилското месо никак не я привличаше. Тя предпочиташе месото на глигана, въпреки че вече то съвсем не беше прясно.

Оставих я в понеделник сутринта. После видях огромен бивол, който пиеше вода в една от дъждовните локви. На следната сутрин се отправих на лов за големия лъв, който ни се изплъзна, когато убихме майката на Елза. Напоследък беше направил много пакости — през последните няколко седмици беше изял дванадесет кози на племето роба. Четири нощи поред седях да го чакам до месото, което му бяхме сложили за примамка, а през деня търсих дирите му по скалистите хълмове. Попаднах само на следите на лъвица с две лъвчета на три-четири месеца. Несъмнено някакви братовчедки на Елза или може би сестри от същия баща. Не съжалявах много, че старият лъв не се показа. Не мисля, че беше уместно да го хванем в клетката и да го отведем при Елза.

 

 

Изиоло, 12 май 1959 г.

Тръгнах в неделя на 3 май. Преди това цяла седмица валя дъжд, затова пътувах само с ландроувъра и взех със себе си Асман и Македе. Колата затъна на същото място, където бяха затънали твоята кола и моето ремарке, и трябваше да пренощувам на открито. Като прекарахме един час в калта, най-после потеглихме, но в следващото сухоречие затънахме окончателно. Мъчихме се до тъмно без никакъв резултат. Нощувахме там. През нощта валя проливен дъжд, заля всичко и на сутринта трябваше с ръчен крик да вадим колелата едно по едно, придвижвахме се десетина сантиметра и затъвахме отново. Едва към 2 часа успяхме да се измъкнем оттам. А в следната луга съвсем затънахме. През нощта голямо семейство лъвове реваха почти през цялото време близо до нас. Явно, че бяха убили нещо наблизо. Дъждът престана и с малко труд успяхме да се прехвърлим и дойдохме до следващата река. Преминахме през нея, докато все още можеше да се намери брод. А през нощта едва ли щяхме да можем да я прегазим. Продължихме.

Преди да завием към лагера, видяхме на пътя два носорога — майка и доста пораснало малко. Те дори и не мислеха да се отбият от пътя. Взех пушката и слязох от колата. Майката наведе глава и започна да атакува. Като дойде на около десет метра, аз й извиках, за да се стресне, но тя се затича още повече. Тогава гръмнах. На пет метра от колата тя зави настрана и изчезна в джунглата. Проследих я на около сто метра, но не видях следи от кръв.

В 12,30 часа на 5 май направихме лагер. Нямаше никакви признаци от Елза. Реката се беше разляла много нашироко. Такава не я бяхме виждали друг път. Дъждът естествено беше измил всички дири. Вечерта изстрелях няколко сигнални ракети. И на сутринта Елза не се появи. Отново тръгнах по пътя на носорога, но кървави следи нямаше. Сигурно куршумът ми беше попаднал в рога му. По пътя застрелях жирафова антилопа, защото газелата Гранти, която бях донесъл за Елза, беше започнала да мирише. Елза не дойде нито този ден, нито на другия. Може би беше отишла с някой див лъв. Започнах да се безпокоя и изпратих Македе и Асман до близките африкански селища да разпитат жителите, но там нито бяха видели, нито бяха чули за някакви лъвове. В събота сутринта с натежало сърце започнахме да събираме вещите. Вече бяхме прекарали тук цяла седмица.

Изведнъж маймуните отвъд реката вдигнаха голяма врява и внезапно се появи Елза, мокра и в прекрасен вид. Стомахът й беше пълен, гладът не я мъчеше и тя малко презрително обърна гръб на антилопата, за което не я обвинявам, защото беше започнала да се вмирисва. Елза беше все така мила и радостна от срещата. Видът й не показваше, че се беше срещала с някой див лъв. Откакто ти си заминала, не сме забелязвали да се е разгонвала, но все пак не зная, защото това може да се е случило в мое отсъствие. Когато тя легна да си почива, аз отидох и убих за нея друга антилопа. Вечерта тя внесе месото в палатката ми. Ти знаеш колко малка е палатката и можеш да си представиш колко място имаше за мен, за Елза и за убитата антилопа! Понеже месото беше прясно, нямах нищо против, макар че пода на палатката и мен тя изцапа с кръв.

Елза живее самостоятелно вече шест месеца. Тя умее да се грижи за себе си не по-лошо от всеки друг див лъв и сигурно отива на далечни походи. Все пак нейните чувства и приятелство не са се променили ни най-малко. Тя е все така привлекателна, както преди твоето заминаване. Елза е дива лъвица във всяко отношение, освен едно — голямото й разположение към хората. Аз съм уверен, че тя ни смята някакъв особен род лъвове, от които не трябва да се страхува и с които може да се отнася като с приятели. Сега не вярвам Елза да очаква с нетърпение моето завръщане. Когато ме види, винаги ми се радва много и изпитва мъка при раздялата ни, но ако трябва да я напусна завинаги, не вярвам това много да разстрои живота й.

 

 

Изиоло, 20 май 1959 г.

Няма нищо ново във връзка с Елза. В писмата си ти пиша всички подробности. Сама знаеш, че когато е сита, Елза не ходи далеч от лагера, а целия ден лежи под дървото в „кабинета“. Ако не се случи нещо особено, дните текат точно както преди. Разбира се, Елза е съвсем самостоятелна, ходи много далеч и за храната си не зависи от мен. С непознати (африканци) се държи недоверчиво. Дори невинаги допуска Нуру и Македе, когато има месо. Ако някога например стане нужда месото да се премести или от палатката до „кабинета“ сутрин, или от „кабинета“ до палатката вечер, аз го пренасям. Елза тогава върви след мен. Тя непременно държи месото да се внесе в моята малка палатка и аз трябва да търпя това. Ако обаче месото мирише лошо, аз изнасям леглото си навън. Елза чувствува, че моята, палатка е най-сигурното място. Уверен съм, че ако има малки, тя ще ги доведе при мен да ги пазя. Когато това стане, не мисля, че някое от момчетата ще може да остане в лагера. Освен нас двамата не вярвам, че тя ще търпи някой друг.

Очаквам скоро да видя Елза отново. Последният път, когато я видях, тя беше много тъжна. Опитах се да се измъкна незабелязан, но когато се обърнах, я видях изправена до солената скала да ме гледа как заминавам. Не направи опит да ме последва. Почувствувах, че се измъквам като престъпник…

 

 

Изиоло, 3 юли 1959 г.,

Напуснах Изиоло събота вечер. С мен бяха американският лекар Делъни и ловецът Хенри Пулмън. Тръгнахме заедно, за да се опитаме да проследим един лъв, който, както ни разказваха, беше убил човек от племето боран и ранил друг. Делъни е ревностен ловец и искаше сам да застреля лъва. Когато вечерта пристигнахме на определеното място, започна силна пясъчна буря. На сутринта заедно с група жители отидохме до мястото, където беше убит човекът. Храсталакът там е много гъст. Разказаха ни, че осем души тръгнали по следите на седем лъва, които убили една камила. Настигнали ги. Един лъв бил настроен много войнствено. Един от бораните метнал копие и го ударил в хълбока. Разяреният лъв се скрил и устроил засада и когато групата тръгнала по следите, той се хвърлил върху един от отряда и му прегризал ръката. Останалите занесли ранения вкъщи. След това се върнали на същото място и открили лъва в гъстата джунгла. Един от тях неразумно навлязъл навътре преди другите.

Преди да разберат какво става, лъвът скочил върху него, разкъсал гърдите му и се върнал в скривалището си. Другарите взели ранения, но той умрял почти веднага.

Забелязахме пресни следи от лъв и ги проследихме в храстите, но понеже вятърът духаше в гърба ни, реших, че е по-добре да сложим примамка и да устроим засада. Оставих Делъни и Пулман там и отидох да видя Елза. Стигнах около 8 часа вечерта. Елза се яви след петнадесет минути и ме поздрави, както винаги. Изглеждаше добре, но беше много гладна. През нощта изяде почти половината от газелата Грант, която й бях донесъл. Рано сутринта тя изнесе останалото месо и го замъкна в храстите малко под лагера и остана там през целия ден. Няколко пъти дойде да ме посети в „кабинета“, за да провери дали съм още там. Във вторник сутринта, понеже беше свършила месото, Елза тръгна с мен на разходка на около километър надолу по реката. Изведнъж нещо много силно привлече вниманието й на отсрещния бряг. Изглежда, че беше подушила нещо. Внимателно тръгна нагоре по течението покрай брега и после пресече реката. Аз спрях и останах да чакам. Нито виждах, нито чувах нещо. После се раздаде шум, между дърветата изскочи воден козел и се отправи към реката направо срещу мен. След него бягаше Елза. Като ме видя, козелът поиска да се върне, но Елза се хвърли върху него и го повали. Във водата се разигра страшна борба. Елза бързо го захапа за гърлото. После, когато козелът се измори, тя го захапа за муцуната, като обхвана цялата горна част, с цел да го задуши. На края аз не можах повече да гледам и доубих бедното животно. Козелът сигурно тежеше двеста килограма. С големи усилия Елза започна да го дърпа по отвесния бряг. Изтегли го почти до половината на брега и спря. Опитах се да й помогна, но не можах дори да го помръдна. Отидох в лагера да доведа Нуру и Македе и да взема въжета. Когато се върнахме на реката, козелът вече беше горе на брега. Каква огромна сила има Елза! Представи си какво би могла да направи с човек, ако искаше… Това още веднъж показва колко търпелива и добра е с нас.

Аз я оставих на 2-ри и заминаването не беше лесно. Тя разбра, че си тръгваме, и през цялото време ме гледаше настойчиво и не снемаше очи от мен. Накрая след два часа тя заспа и аз се измъкнах тихо.

Приготви се за много бурно посрещане! Всъщност по-добре ще бъде да се скриеш, докато поздрави мен и се успокои малко.

* * *

Аз се завърнах в Кения на 5 юли. Още от летището в Найроби исках да отидем и видим Елза, но Джордж успя да ме убеди, че трябва да купим нов ландроувър, тъй като нашият беше много охлузен и очукан. Беше ми мъчно да се разделя със старата кола, въпреки че беше издраскана от зъбите и ноктите на Елза. Така че ние се простихме с добрия приятел, с който така тясно ни свързваха спомените ни за Елза. Взехме нов модел кола, много по-удобна и по-хубава от предишната. Чудехме се как ли Елза ще се отнесе с нея?

Джордж беше уредил местната му отпуска да съвпадне с моето пристигане и скоро бяхме на път за Елза. Когато пристигнахме в лагера на 12 юли, вече се стъмваше. Около двадесет минути по-късно, като опъвахме палатките, от реката се чу познатият лай на бабуините, който винаги известяваше за идването на Елза.

Джордж предложи аз да вляза в камиона, докато Елза изразходва част от енергията си при поздравите си с него. Той се страхуваше, че след дългата раздяла с мен тя може би няма да успее да се владее и може така да се хвърли върху ми, че да ме нарани.

Съгласих се твърде неохотно. Влязох в колата и гледах как Елза го поздрави, после излязох. Изведнъж тя ме видя и като че ли това беше най-обикновеното нещо в света, дойде до мен, мяукаше по обикновения си начин и търкаше глава в коленете ми. После, като скри ноктите си, ме блъсна така силно със своите сто и петдесет килограма, че не можах да се задържа права, и тя започна да си играе, както обикновено. Елза беше много пораснала и укрепнала, коремът й беше пълен. Затова газелата Грант, която Джордж й беше донесъл, не я привлече веднага. За наше учудване тя скочи върху покрива на новия ландроувър със същата непринуденост, с която беше поздравила и мен. А колата беше много различна от старата разнебитена таратайка, с която беше свикнала.

Решихме през нощта да сложим моето легло вътре в камиона, в случай че Елза реши да дойде при мен. И правилно постъпихме. Щом изгасихме осветлението, тя премина решително през трънената ограда, която заграждаше моята бома, и като се изправи на задните си крака, погледна вътре в камиона. Като се увери, че съм там, легна успоредно с колата и остана там до утрото. Като се развидели, чух я как повлече газелата надолу към брега на реката и остана да я пази, докато Джордж не извика, че е време за закуска. Тогава тя изтича към лагера и тъкмо се канеше да скочи върху мен, аз извиках:

— Не, Елза, не!

Тя се овладя и дойде спокойно до мен. През време на закуската държеше едната си лапа на коленете ми. След това отиде отново да пази газелата.

Елза живя с нас шест дни, споделяше целия ни живот, идваше на разходки сутрин и вечер с нас. Веднъж я наблюдавахме как дебне воден козел на отсрещния бряг, докато той пиеше вода. Елза застана в крайно неудобно положение, а после, като намери удобен момент, тръгна срещу вятъра, безшумно премина реката и се скри сред храстите. Скоро се върна и започна да трие глава в коленете ни, като че ли ни разказваше, че ловът й не беше успял.

Друг път попаднахме на убита антилопа дик-дик, на която беше кацнал лешояд. Като се приближихме птицата отлетя. Ние предложихме на Елза да вземе антилопата със себе си, но тя отказа, като набърчи кос, което показваше, че не я харесва.

Веднъж излязохме за цял ден вън от лагера. Докато Джордж ловеше риба, аз рисувах Елза на брега. Като започнах да ям сандвичите си, Елза настойчиво искаше да яде с мен и посягаше с лапа за късове от устата ми.

Елза невинаги можеше да се контролира, затова трябваше да сме нащрек да не се хвърли отгоре ни от засада. Не е много приятно да те притисне отгоре ти лъвица, тежка около сто и петдесет килограма!

Една сутрин Елза много се забавлява във водата с пръчка, която Джордж й хвърли. Тя улавяше пръчката със зъби, скачаше с извити крака, пляскаше, удряше по водата с опашката си, отново хвърляше пръчката, скачаше след нея и гордо изплуваше на повърхността. Джордж я фотографира от брега. Елза даваше вид, че не забелязва нищо, и сама се приближаваше все повече и повече… Изведнъж отпусна пръчката и скочи към него, като че ли искаше да му каже: „На ти на теб фотография!“

Джордж замахна да я удари, но тя отскочи настрана и с невероятна бързина се изкачи по стъблото на едно полегато дърво. Като стигна на върха, легна и започна с невинен вид да облизва лапите си.

В следващите два дни Елза ни посещаваше само за кратко и се държеше сдържано. На 23 юли тя не дойде с нас на сутрешна разходка. Привечер я видяхме очертана на скалата на хълма недалеч от лагера и просто не можехме да повярваме на очите си, че на около двадесет метра от нея цяло стадо маймуни се суетяха, без да се боят от нея. Елза отговори неохотно на повикването ни, но все пак се спусна към нас. Скоро след това избяга бързо и се скри в гората. Ние вървяхме след нея, докато се стъмни. По-късно същата вечер тя се върна, позволи ми да я погаля, но явно беше неспокойна и искаше да излезе отново. Нямаше я и през следващото денонощие, ако не се смята краткото посещение, през което дойде да хапне набързо. Тя се появи на другия ден вечерта, когато седяхме и разговаряхме. Беше мокра. Току-що беше преплувала реката. Приятелски поздрави Джордж и мен и започна да яде. Докато ядеше обаче, непрекъснато спираше и се ослушваше в нещо навън. На другата сутрин пак беше изчезнала. Това странно държане ни озадачаваше. Какво ставаше с нея? Нямаше признаци на разгонване. Дали не й бяхме омръзнали с дългата си визита? Откакто беше на свобода, за пръв път оставахме толкова дълго при нея…

Следващата вечер, както се хранехме, Елза изскочи изведнъж от тъмнината, помете всичко от масата с опашката си, прегърна радостно и двама ни и отново избяга в нощта. Малко по-късно се върна още веднъж, като че ли искаше да се извини за съборената маса, и след минута изчезна.

На сутринта видяхме отпечатъци от лапите на голям лъв и разбрахме странното държане на Елза. Следобед забелязахме с бинокъла много лешояди да се вият наблизо и отидохме да видим какво става там. Попаднахме на дирите на много хиени и чакали. Имаше и следи от лапите на лъв. Те водеха към реката. Лъвът сигурно е отишъл да пие вода. На пясъка забелязахме голямо петно кръв, но следи от Елза нямаше. Нямаше никакви остатъци от жертвата, така че не можехме да разберем защо се виеха лешоядите. Шест часа обикаляхме и търсихме Елза, но се върнахме без нея. Вечерта тя си дойде много гладна. Прекара нощта при нас, но на разсъмване отново изчезна.

На 29 я видяхме на високата скала и започнахме да я викаме. Накрая тя слезе при нас, ласкаво се поумилква около ни, помърка и бързо се върна на скалата. Разбрахме, че периодът на разгонване беше започнал, и си обяснихме нейното поведение напоследък. Следобед отново отидохме до скалата, видяхме я, но тя отказа да слезе, макар че ни отговаряше. Трябваше ние да се изкачим на скалата. Когато се стъмни, Елза стана и като че ли ни казваше „лека нощ“, потърка глава в мен, в Джордж и момчето, което носеше оръжието, и после бавно тръгна към своето леговище. Само веднъж се обърна и погледна към нас. На следния ден я видях с бинокъла на скалата. Ако Елза можеше да говори, едва ли щеше по-убедително да ни каже, че желае да я оставим сама. Колкото и голяма да беше нашата обич към нея, ясно беше, че сега тя се нуждаеше от компанията на лъвове.

Решихме да си заминем. Когато нашите две коли минаха под скалата, видяхме на фона на небето силуета на Елза, която с поглед ни изпращаше.

Следващото ни посещение при Елза стана между 18 и 23 август. Както и преди, тя беше много мила с нас, но от пет дни два прекара самичка в гората. Ние не видяхме дири от друг лъв, но явно беше, че тя предпочиташе да бъде сама, отколкото в нашето общество. Разбира се, добре беше да стане независима и да се научи да живее без връзките си с нас.

На 29 август Джордж трябвате да отиде по проверка на дивеча в района, където беше Елза. Пристигнал в 6 часа на мястото на лагера и решил да пренощува там Джордж изстрелял две ракети, за да привлече вниманието на Елза. Към 8 часа вечерта към реката се чул рев на лъв и Джордж изстрелял още една ракета. Гласът на лъва се чувал през цялата нощ, но Елза не дошла. На сутринта Джордж забелязал дири от лапите на млад лъв или лъвица близо до лагера. Джордж трябвало да тръгне веднага, но към 4 часа отново се върнал. Един час по-късно Елза дошла откъм реката. Изглеждала добре и се държала много мило с него. Не била гладна, но все пак хапнала малко от антилопата, която Джордж бил донесъл. След това внесла остатъка в палатката. Едва се стъмнило и отново се разнесъл гласът на лъв. За голямо учудване на Джордж, Елза не обърнала внимание на поканата на лъва, макар че той продължил да се обажда почти през цялата нощ.

Рано сутринта Елза се нахранила добре и после тръгнала, без да бърза, към посоката, от която се чувал ревът на лъва. Малко по-късно Джордж чул гласа й и я видял, седнала на голямата скала. Щом го забелязала, тя се спуснала надолу, поздравила го радостно, но ясно показала, че иска да е сама, и след като потъркала глава в него, бързо избягала в храстите. Джордж предположил накъде избягала и тръгнал след нея. Дирите водели към реката. Скоро видял Елза. Тя седяла на една скала, скрита в гъстите джунгли. Джордж я наблюдавал известно време. Тя била неспокойна и не откъсвала очи от долния бряг на реката. Изведнъж замяукала, извикала изненадано „хуф-хуф“, скочила от камъка и се спуснала близо край Джордж към храстите. В следващия момент се появил млад лъв. Очевидно той тичал след нея и не усетил присъствието на Джордж. Когато бил на двадесет метра, Джордж решил, че е време да се обади, вдигнал ръце и извикал. Лъвът се изненадал, обърнал се и побягнал обратно. Няколко секунди по-късно се появила Елза. Тя спряла за миг до Джордж и после изтичала след лъва. Джордж си отишъл и преместил лагера.

Два дни по-късно отново трябвало да посети този район. Когато до лагера оставали няколкостотин метра, един от помощниците видял Елза. Тя лежала под храстите край пътя и се криела. Много странно! Джордж помислил, че те са взели някоя дива лъвица за Елза, и върнал колата назад. Действително това била Елза под храста. В първия момент тя не се помръднала от мястото си. После, като разбрала, че са я открили, излязла и отишла към Джордж и всякак се стараела да му покаже, че много му се радва, дори благоволила да хапне от месото, което й носели. Докато тя ядяла, Джордж тръгнал по пътя, за да разгледа следите. Заедно с отпечатъците от лапите на Елза имало следи от лапите на друг лъв. А ето и самият лъв го гледал иззад храстите. Изглежда, че той бил същият, когото Джордж видял с нея преди няколко дни. И маймуните забелязали лъва, защото вдигнали голям шум край реката. Като чула врявата, Елза престанала да яде и тръгнала към своя господар и повелител.

Джордж отишъл по-нататък, направил лагер и оставил месото в палатката, преди да отиде по работата си. Когато се върнал, месото стояло на мястото си недокоснато. През нощта Елза също не дошла.

* * *

Най-после Елза си е намерила другар и може би нашите надежди ще се осъществят: един ден тя ще влезе в лагера, следвана от снажни лъвчета.