Джой Адамсън
Лъвицата Елза (34)

Пътуването до Серенгети

Нямаше време за губене, ако искахме да не удължаваме мъките на лъвчетата. Джордж остана на пост, а аз се върнах в лагера. Събудих хората и им съобщих новината. Бързо опаковахме всичко, за да можем да вдигнем клетките върху камиона, щом се съмне.

Зората бавно пропълзя по още осветеното от луната небе. Започваше нов ден, начало на голяма промяна в нашия живот.

Когато всичко беше готово, закарахме 5-тонния Бедфорд до клетките. Джордж ми разказа, че Джеспа бързо се съвзел от изненадата да се намери неочаквано затворен. Успокоил се и през голямата част от нощта седял кротко в клетката. Малката Елза последвала примера му, но Гоупа се борил дълго. Сега той ръмжеше злобно срещу момчетата, които бяха дошли да ни помогнат да вдигнем клетките върху камиона.

Въпреки че бяхме предупредили туземците да не се приближават, скоро се намерихме заобиколени от шумна тълпа. Това ужаси Гоупа. Той счупи една от дъските на тавана и спука две други. Незабавно покрихме дупката с брезент, поставихме отгоре железни пръчки и ги вързахме с дебели въжета. Тогава вдигнахме клетките. Всяка тежеше почти четиристотин килограма. Обикновено африканците придружават всяка работа с ритмично викане. Това хвърли в ужас възбудените лъвчета. Докато вдигахме клетките с макарата и те висяха във въздуха, уплашените животните се мятаха напред-назад. Клетките се наклоняваха застрашително. Най-напред вдигнахме Малката Елза. Нейната клетка поставихме по дължина на камиона и тя зае половината от широчината му. До нея настанихме Гоупа и неговата клетка зае другата половина, като и двете врати бяха обърнати към кабината. Клетката на Джеспа поместихме напряко отзад. По този начин лъвчетата се виждаха и ги разделяха само решетките. Имаше и друго предимство: лесно стигахме до Джеспа откъм задния капак на камиона, тъй че можехме да се опитаме да извадим стрелата при първа възможност. Разбира се, в момента операцията беше немислима поради това, че беше крайно възбуден, но се надявахме по-късно ние или ветеринарният лекар да извади стрелата.

Лъвчетата не докоснаха яденето и по този начин не можахме да им дадем успокоително. За щастие те бяха вечеряли добре. Поставихме месо и вода във всяка клетка, после ги покрихме с брезент, за да не ги закачат ниските клони на дърветата край шосето.

Бяхме готови за път. Хвърлих последен поглед, за да се уверя, че всичко е в ред. Отчаяният поглед на Джеспа късаше сърцето ми. Дадох знак и керванът потегли. Шумната тълпа остана зад нас.

Първите двадесет километра бяха много лоши. Колите подскачаха върху камънаците на виещия се из храстите новоизсечен път. Въпреки друсането лъвчетата лежаха и изглежда, че понасяха пътуването добре.

Реката все още не се беше прибрала в коритото си, но можеше да се премине. Моят ландроувър и камионът с лъвовете преплуваха благополучно, но така разкаляха брега, че другите коли не можаха да вземат височината и започнаха да буксуват. Наложи се да ги изтеглим с помощта на камиона. Лъвчетата понесоха и това спокойно.

Тежки дъждовни облаци се събираха и скоро ни заобиколиха като страшна, черна стена. Препускахме стотина километра в луда надпревара с надвисналата над нас буря. Колите застрашително залитаха из калта. Успяхме да се измъкнем на косъм. Привечер стигнахме резиденцията на окръга, съобщихме на управителя добрата новина и продължихме.

Когато преминахме границата на окръга, въздъхнах с облекчение — тук смъртната присъда не беше валидна. Погледнах назад към пороя, който ни гонеше по петите, и разбрах, че се бяхме спасили в последния миг. Едно наводнение би ни арестувало за дълго.

Оставаха ни още около хиляда километра. Пътят пред нас минаваше през планински терен с около две хиляди и двеста метра надморска височина. Тръгнахме от около четиристотин метра, а сега бяхме на близо две хиляди метра. Въпреки че фактически пресичахме екватора, беше страшно студено. Високо над нас върховете на планината Кения, покрити с лед, се извисяваха почти до пет хиляди метра. Те бяха забулени с тежки облаци и когато минахме в подножието им, дъждът започна да ръми върху нас.

Нашият малък конвой се движеше заедно. Ако някоя кола изоставаше, другите я изчакваха. Така към 9 часа вечерта стигнахме малко градче. Тук живееше ветеринарният лекар, на който искахме да покажем Джеспа. Независимо от късния час Джон Бъргър веднага предложи да се опита да извади стрелата. За съжаление това не му се удаде, защото при вида на непознатия Джеспа изпадна в ярост и не му позволи да се приближи, за да му даде упойката. Лекарят ме успокои. Според него след две-три седмици стрелата щеше да излезе сама. Раната не беше дълбока, засегната беше само кожата. Видът й беше добър и не пречеше на жизнените функции. В случай че стрелата не излезе сама, Джон Бъргър ми зае един особено дълъг форцепс, даде ми упойка и антисептични средства, за да се опитаме сами да изтеглим острието, ако Джеспа ни позволеше да го оперираме. С удоволствие приехме и предложеното ни кафе, защото от сутринта не бяхме слагали нищо в уста.

Затоплени, продължихме нататък. Времето се влоши. Ръмящият дъжд се обърна в порой и стана леденостудено. Често, спирахме, за да прикрепяме брезента върху камиона. Жал ми беше за лъвчетата. Те се бяха свили в най-отдалечения ъгъл, за да се скрият от дъжда. През цялата нощ пътувахме на височина около хиляда и петстотин метра и се страхувахме да не се разболеят от пневмония. На два пъти бяхме спирани от местната полиция — търсеха някакъв престъпник и дълго трябваше да ги убеждаваме, че водехме със себе си само три лъвчета, които никога не бяха причинили зло на човек.

Стигнахме Найроби в 3 часа сутринта и заредихме колите с бензин. Когато сънливите прислужници в бензиностанцията видяха лъвовете, помислиха, че сънуват. Не смеех и да мисля дори какво щеше да стане, ако минехме през градовете денем!

Часовете между 3 часа сутринта и разсъмване бяха голямо изпитание за всички ни. Прекосихме равнината Каджиодо под пристъпите на леденостуден вятър и поройни дъждове. Водачите на колите бяха напълно изтощени от усилието да карат върху хлъзгавия път. Взех кормилото от Джордж, който не можеше да държи очите си отворени. Тази част от пътуването трябва да е била мъчение и за лъвчетата.

Зората ни свари на няколко километра от Наманга, близо до Танганайската граница. Тук си позволихме кратка почивка и горещ чай. Лъвчетата бяха съвсем изтощени и лежаха апатични в клетките си. Лицата им бяха изподрани от постоянното търкане в решетките. Месото в клетките се беше развалило и червясало. Опитахме се да го извадим с помощта на железни куки, с които специално се бяхме екипирали за целта. Козите обаче бяха така здраво закрепени, че не можахме да се справим. Предложихме на лъвчетата прясно месо и вода, то те не проявиха никакъв интерес.

За да съкратим мъките им, решихме аз да избързам напред до Аруша, за да съобщя на директора на националните паркове за нашето пристигане и да разбера къде точно в Серенгети ще пуснем лъвчетата. (Понеже тръгнахме в събота, нямахме възможност да ги предупредим с телеграма.) Джордж щеше да кара камиона с лъвчетата по-бавно и щяхме да се срещнем извън града, за да избегнем тълпата любопитни.

Беше прекрасна сутрин. Снощните облаци се разпръснаха и над утринната мъглявина се разкри връх Килиманджаро. В меката утринна светлина с белия си калпак от пресен сняг той изглеждаше нереален, безплътен. Трудно ми беше да повярвам, че това бе увенчаният с глетчер вулкан. Често съм се възхищавала на Килиманджаро отдалеч, изкачвала съм върха, но този ден повече от всякога той ми се стори като олицетворение на величието, на красотата, издигната над неспокойния човешки свят, частица от грандиозната непокварена вселена, към която принадлежат и животните.

Като размишлявах върху това, с още по-голяма болка констатирах, че в равнините, които някога изобилствуваха с дивеч, сега видях само три жирафа и няколко антилопи импала. Нарасналото движение по ново асфалтираното шосе беше прогонило животните. Съзнавах, че в момента и аз бях един от унищожителите на покоя, но моето присъствие поне се оправдаваше от надеждата, че ще създадем за лъвчетата на Елза условия за нормален, незастрашаван от хората живот. Мислех си още, че места като националните паркове, където намират убежище дивите животни, трябва да бъдат подкрепяни не само от разбирането и активната помощ на малцината, посветили живота си на това дело, но и от всички, които живеят в Африка, независимо от тяхната раса. Това затвърди моето решение парите, получавани от продажбата на книгите за Елза и лъвчетата, да давам в помощ на това дело.

В Аруша се срещнахме с директора на националните паркове, за да уточним мястото, където щяхме да пуснем лъвчетата. За моя изненада той предложи Серонера. Там са административните сгради на парка и жилищата на персонала. Освен това Серонера е туристически център. Помолих за някое по-усамотено място. Директорът се съгласи да отведем лъвчетата близо до една река, която не пресъхва през цялата година. Той беше много любезен и обеща да съобщи по радиото на един от тамошните инспектори да ни посрещне и отведе до мястото. Предложи ни също така своята помощ и в бъдеще.

Сбогувах се с директора и потеглих отново. Намерих Джордж едва след пет часа. Той беше отвел камиона на сто километра от Аруша. Не можехме да стигнем Серенгети преди настъпването на нощта и решихме да лагеруваме край селцето Мту-Я-Умбу, в подножието на планината Маняра.

Лъвчетата бяха в жалко състояние: лицата им натъртени и насинени, хълбоците ожулени. Разложеното месо в клетките беше привлякло ято мухи — месарки, които жужаха около раните им. Лъвчетата правеха неуспешни опити да се пазят, като закриваха лица с лапите си. Не можех да понасям страданията им.

Хората ни бяха също много уморени и решихме да не построяваме лагер, а просто да спим на открито. Сложихме леглото на Джордж и моето близо до клетките и през цялата нощ чувах как лъвчетата се движеха неспокойно. Щом се развидели, вдигнах лагера за общо неудоволствие, но бях твърдо решена да пуснем лъвчетата колкото бе възможно по-скоро.

Започнахме изкачването по стръмния склон и пред нас се откри езерото Маняра, скривано досега от погледа ни от километри девствени гори. Това езеро е една от забележителностите на Танганайка. Плитчините му са покрити с фламинго и други водни птици, а слоновете, биволите и лъвовете от околните гори идват тук на водопой.

Нямахме време да се наслаждаваме на хубавите гледки, защото небето над нас се забулваше и малки превалявания ни предупреждаваха за приближаващия порой. Съсредоточени изцяло върху скоростта, ние изкачвахме бавно „Областта на вулканите — гиганти“. За нещастие ръмящият дъжд намали видимостта до няколко метра и скри от погледа ни вулканите и Нгоронгоро, най-големия кратер в света с диаметър около петнадесет километра. Склоновете, в които е изсечен пътят, са толкова стръмни, че върховете на гигантските лобелии, с които са обрасли, са на едно равнище с ръба на шосето. Това растение стига височина до три метра.

Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-гъста ставаше мъглата. Тя проникваше като леденостудени игли през дрехите. Хората ни, които никога не се бяха изкачвали на такава височина, бяха посинели под тъмните си кожи. Многото отпадъци говореха, че този път се използува не само от туристи, но и от биволи, слонове и други диви животни.

На едно място от гъстия храсталак пред нас изскочи слон. Трябваше да ударим рязко спирачките, за да избегнем сблъскването.

Най-после стигнахме ръба на кратера Нгоронгоро. При друго време оттук бях наблюдавала най-разнообразен дивеч, който пасе на петстотин метра под кратера, но днес не се виждаше нищо, освен море и облаци. Няколко километра пълзяхме внимателно по хлъзгавия път край ръба на вулкана. Тогава съвсем неочаквано мъглата се вдигна като някаква завеса, дръпната внезапно, за да ни разкрие нова сцена, и далеч долу под нас видяхме равнината Серенгети, окъпана в топло слънце.

Пред нас лежаха вълнообразни склонове, покрити с толкова много светложълт спореж, че изглеждаха като направени от злато. Сред тях пасяха големи стада от зебри, газели Томсън, гну и добитък на туземците от племето мазан. Странно беше да наблюдаваш диви животни да пасат заедно с питомни. Това съжителство е възможно само защото масаите не бракониерствуват копитен дивеч.

Бързо слязохме до хиляда и петстотин метра височина. Стана толкова топло, че започнахме да сваляме някои дрехи. Минахме прочутото ждрело Олдовай. Оставаха не повече от сто километра. Досега шосето беше хубаво, но тук внезапно се влоши и се превърна в най-лошия път, по който бяхме пътували някога. Коловозите бяха дълбоки до коляно, покрити с пепел от лава. Колите се подмятаха по тях и вдигаха облаци прах, който проникваше навсякъде и ни задавяше. Горещината се увеличаваше. Махнахме брезентите от камиона, за да не се задушат лъвчетата. Раните им се покриха с прах, а камионът се накланяше насам-натам и безмилостно ги подхвърляше от един ъгъл на клетката в друг. Често спирахме, за да измъкваме колите от дълбоки дупки и да сменяваме счупени ресори. Не зная кое измъчи повече лъвчетата: вледеняващата влага и студът, които бяхме оставили зад нас, или безкрайната горещина и мъчителният прах на последните сто километра. Пристигнахме в Нааби Хил с два часа закъснение. Тук търпеливо ни чакаше инспекторът. Той през цялото време наблюдавал как нашият конвой пълзял като гъсеница и оставял след себе си облак прах.

Съкратихме приветствията, защото се събираха тежки буреносни облаци, а ни предстоеше още дълъг път. Той минаваше през област с чернозем — най-лошата почва за пътуване, когато е мокра. По пътя настигнахме огромни стада от гну и зебри. Това бяха само челните отряди, първите лястовички на ежегодната миграция, но ние за пръв път виждахме толкова диви животни, събрани заедно. Като избягвахме ту стада, ту блатистите места, късно следобед пристигнахме на определеното място.