Джой Адамсън
Лъвицата Елза (24)

Заповед за изселването

Съображенията на съвета бяха, че поради навика си да общува с нас Елза представлявала опасност за други хора.

Смаяхме се. Местните власти сами бяха помогнали да изберем района, в който да я пуснем на свобода, и досега бяха гледали на нея като на голяма придобивка за резервата.

След получаването на такава заповед обаче единственото, което можехме да направим, беше да се опитаме да намерим задоволителен нов дом за лъвовете и да ги преместим колкото беше възможно по-безболезнено.

Запитахме приятели от Танганайка, Уганда, Родезия и Южна Африка дали можеше да се намери подходящо място за семейството в тези страни. Преди окончателно да решим да преместим Елза и децата й от Кения обаче, Джордж пожела да проучи източните брегове на езерото Рудолф в Северна Кения.

Този план ме натъжи. Страната там е много мрачна и аз се страхувах, че поради оскъдния дивеч край езерото Елза и лъвчетата щяха да зависят за прехраната си от нас. Освен това областта е тъй отдалечена, че едва ли можехме да разчитаме на помощ при нужда.

За да подготвим лъвовете за преместването, решихме най-напред да направим рампа и до нея да поставим един 5-тонен камион така, че да бъде на едно ниво с рампата. В камиона щяхме да оставяме вечерята на лъвовете. След като лъвчетата свикнеха да се хранят на новото място, можехме да покрием камиона със здрава телена мрежа и да й оставим един капановиден вход. Входът щяхме да затворим, докато лъвчетата се хранеха, и така да превърнем камиона в пътуваща клетка.

Изкопахме рампата в солената скала близо до „кабинета“. С натъжено сърце наблюдавах лъвчетата. Те бяха възбудени от необичайното оживление, което цареше на любимото им място за игра, душеха любопитно прясно изкопаната пръст и им беше много забавно да се търкалят в рохкавата земя. Изглежда, те си мислеха, че цялата работа се правеше за тяхно забавление.

На 28 декември Джордж тръгна на разузнаване край езерото Рудолф. Този следобед аз срещнах семейството близо до реката и след обичайните приятелски поздрави от Елза и Джеспа се отправихме заедно към брега. Лъвчетата се хвърлиха веднага във водата, гмуркаха се и се гонеха. Елза и аз ги наблюдавахме от брега. Докато те бяха във водата, тя ги пазеше с особено величие и достойнство, но щом излязоха на брега, целите вир-вода, Елза забрави важния си вид, присъедини се към игрите им и им помогна да си намерят ново забавление. Тя избра едно дърво наблизо. Лъвчетата с боричкане се покатериха нагоре по стъблото. С няколко бързи движения майка им ги настигна и скочи високо над тях. Притаих дъх. Елза се изкачваше все по-високо и по-високо, а тънките горни клони се огъваха застрашително под тежестта й. Най-сетне тя стигна върха на дървото. Какво правеше? Учеше децата си как да се катерят по дървета или просто се перчеше? Когато клоните вече не можеха да я издържат, тя с голяма трудност се обърна и като опипваше предпазливо всеки клон, започна да слиза. Със слизането се справи, но приземяването й в никакъв случай не беше величествено. За да ни внуши, че катурването беше само шега, Елза веднага започна да скача около лъвчетата. Те я гонеха и през целия път за къщи играеха на криеница и засади, при които аз често бях жертвата.

На следващия ден следобед Елза ми показа отново каква чудесна майка и другарка беше на своите деца. Семейството се появи на отсрещния бряг на реката срещу „кабинета“. Преди тяхното приближаване бях видяла един двуметров крокодил да се плъзга във водата и затова не се изненадах, когато лъвчетата запристъпваха нервно нагоре-надолу по скалистия бряг, очевидно уплашени да скочат в дълбокия вир.

Елза близна всяко поред и тогава всички заедно се хвърлиха в реката. Като плуваха близо едно до друго, те преминаха безпрепятствено. След като лъвчетата си отдъхнаха и започнаха да се гонят, за да се изсушат, Елза отиде да играе с тях. Тя захапа опашката на Джеспа и започна да го върти, като се забавляваше с играта не по-малко от него. След това Джеспа седна до мен и ми обърна гръб. Когато искаше да го милвам, той винаги правеше така. Изглежда, разбираше, че се страхувам да не ме одраска неволно, защото, за разлика от майка си, той не беше научен да си прибира ноктите при игра с хора.

Следобед излязох да се поразходя и лъвовете дойдоха при мен. Зарадвах се. Този нов навик за семейна разходка ми даваше възможност да наблюдавам как лъвчетата реагират на всичко, което срещахме по пътя, а също и да бъда повече е Елза, от чиято компания бях лишена до известна степен след раждането на малките. Стигнахме до Голямата скала. Гоупа и Малката Елза изостанаха и аз се опитах да ги накарам да ни последват. Не пожелаха. Елза продължи спокойно напред, сякаш знаеше, че нищо лошо няма да ги сполети. Напоследък тя даваше на децата си по-голяма свобода и не се тревожеше, че проявяват независимост.

Джеспа обаче беше много неспокоен. Той тичаше напред-назад между нас. Най-после с известна неохота реши да последва майка си и мен.

Вървяхме около три километра. Когато стана по-хладно, Елза и Джеспа започнаха да играят. Беше много забавно да ги гледаш. Всеки се опитваше да надхитри другия и двамата подскачаха наоколо като малки котенца.

На връщане видях Гоупа и Малката Елза върху една скала на билото. Силуетите им се очертаваха на фона на величествения залез. Те ме наблюдаваха сдържано, докато минавах под тях. Елза и Джеспа се покатериха до върха на Голямата скала и тихо ги повикаха. Двете лъвчета се протегнаха лениво, прозяха се и след това отидоха при майка си.

Очаквах ги цялата вечер с приготвената за тях коза, но нямаше следа от Елза и малките. Късно през нощта чух ръмженето на баща им. Това обясни тяхното отсъствие. На сутринта, за да съм сигурна, че всичко е наред, отидохме с Нуру до скалата. В основата намерихме диря на голям лъв.

Два дни Елза и лъвчетата страняха от лагера и през това време повторно чух рева на баща им. Една вечер Елза дойде късно. Само синовете й бяха с нея, но тя не изглеждаше обезпокоена от отсъствието на Малката Елза. След като се нахраниха добре, те се върнаха при скалата.

Рано на другата сутрин тръгнах по следите им. Видях Гоупа и Малката Елза на скалата. Предполагах, че баща им беше наблизо, и се върнах вкъщи.

Късно следобед цялото семейство се появи по пътя. Гоупа и Малката Елза гонеха един чакал, когото бях чула да вие недалеч. Докато Елза ме поздравяваше, направих знак на Нуру да се върне в лагера и да приготви месо. Джеспа обаче реши, че Нуру трябва да играе на криеница с него, и въпреки цялото си умение Нуру не можа да се изплъзне от лъвчето, докато Елза не се намеси. Тя събра децата си и заигра с тях, а Нуру побърза да изпълни поръчението ми. Елза действуваше много често по този начин и нямаше никакво съмнение, че помагаше съвсем съзнателно. Стигнахме лагера и лъвчетата се нахвърлиха върху вечерята си. Майка им изглеждаше неспокойна. След няколко кратки разузнавания тя изчезна в храсталака и ги остави сами.

На 1 януари се чувствувах много потисната. Какво щеше да ни донесе Новата година? Като че ли за да ме развесели, Джеспа се приближи, зае своята „безопасна позиция“, т.е. с гръб към мен, и ме покани да играя с него. Помилвах го нежно, но той се претъркулна и аз инстинктивно отскочих назад. Джеспа ме погледна с недоумение застана отново в „безопасна позиция“ и наведе глава. Той не разбираше моя страх от неприбраните му нокти. Няколко пъти повтори поканите си за игра. Как исках да му обясня, че когато майка му беше съвсем малко лъвче, аз бях успяла да я науча да контролира ноктите си и затова можех без страх да играя с нея, но не и с него!

Следващия ден се случи същото. Джеспа искаше игра и аз също исках да играя с него, но когато дойдох в обсега на ноктите му, трябваше да се отдръпна. Елза наблюдаваше сцената от върха на ландроувъра. Тя разбра колко разочарован беше Джеспа от моята предпазливост, слезе от колата и близа и гали сина си, докато той отново се почувствува щастлив. Междувременно Малката Елза дебнеше нервно наоколо и се криеше в тревата. Моето присъствие я плашеше да излезе на открито. Тогава Елза отиде и започна да се търкаля с нея, докато тя също се успокои. Когато Джеспа и Гоупа се присъединиха към забавата, Елза се оттегли на своя пост върху ландроувъра. Качих се при нея с намерение да я помилвам като компенсация за недружелюбността, която бях проявила към сина й. Когато приближих обаче, тя ме плесна и през цялата вечер беше въздържана.

На 2 януари Кен Смит и Питър Соу, инспектори от съседните окръзи, пристигнаха с камион. Те бяха дошли със съгласието на Отдела за защита на дивите животни, за да ни предложат помощта си при преместването на Елза и малките. Кен искаше да ни заеме за пренасянето един служебен „Бедфорд“ и се зае да пригоди рампата към него. Той предложи също да поръча мрежа от подходящ тел за камиона. Междувременно, докато приспособленията бъдат готови, решихме да ни изпрати старата „Темза“, за да привикнат лъвчетата да се хранят в камион.

Кен беше участвувал в лова, който въведе Елза в нашия живот, и след това я беше посещавал два пъти, но не беше виждал малките. След като уточнихме всичко, отидохме да потърсим семейството. Намерихме ги в лугата на „кабинета“, но при вида на двамата непознати лъвчетата избягаха. Елза приветствува Кен като стар приятел, но на Питър не обърна никакво внимание. Тя се примири и със снимките. Когато гостите се приближиха до нея, Джеспа подаде неспокойно глава от храстите, готов да защищава майка си в случай на нужда. По-късно той излезе на открито, въпреки че стоеше на почетно разстояние от Кен и Питър.

Не искахме да тревожим лъвчетата и се върнахме при палатките. Камионът отпратихме на няколкостотин метра извън лагера. След малко Елза дойде сама. Известно време ни наблюдава, а после, все още игнорирайки Питър, хвана Кен за коляното с лапата си. Разбрахме — искаше да му покаже, че е време да си върви. Кен разбра намека. Щом те си тръгнаха, лъвчетата веднага се втурнаха и започнаха да играят. Без съмнение те ставаха все по-срамежливи пред непознати хора. Джеспа беше преодолял подозрението си към Джордж и мен, но не се доверяваше на никой друг.

Джеспа даде ново доказателство за доверието си в мен на следващия ден: разреши ми да отстраня един кърлеж от клепача му и да го освободя от няколко ларви. Такива ларви се срещат в повечето диви животни в големи количества. Самите те са безвредни, но причиняват отслабване на организма на животното и го правят по-податливо на заболявания. Джеспа стоеше съвсем мирен, докато се занимавах с ларвите по него, после облиза раните си и зае своята „безопасна позиция“, за да го погаля. Той дори ми позволи за пръв път да докосна копринените му ноздри. Вероятно това беше израз на благодарност за оказаната помощ.

Тази вечер той влезе сам в палатката, приклекна в „безопасната позиция“ и стоя кротко, докато го милвах. Неговата нужда от нежност създаваше сериозен проблем. Беше ми неприятно да го разочаровам. От друга страна, независимо от страха от ноктите му ние искахме малките да се развият в диви лъвове, а неговата дружелюбност разваляше плановете ни за бъдещето му. За щастие Гоупа и Малката Елза бяха различни — те винаги реагираха като диви животни.

Джеспа беше водач на малките. Един следобед го намерих изпаднал в голяма беда. Беше сам на отвъдния бряг на реката. Другите членове на семейството току-що я бяха преплували. Джеспа крачеше нагоре-надолу, гледаше тревожно водата и явно се страхуваше от крокодил. Опитах се да му помогна. Започнах да хвърлям пръти и камъни в дълбокия вир, през който той трябваше да преплува, но Джеспа само правеше гримаси на невидимото влечуго. След известно време обаче той се реши, хвърли се и заплува с всичка сила, като умишлено пенеше водата. Елза стоеше съвсем спокойна на няколко метра от мен. Тя беше наблюдавала моите опити да пропъдя крокодила. След като Джеспа излезе на брега благополучно, тя се приближи и ме близна нежно. Той също беше особено приятелски настроен този следобед.

По-късно, когато се изкачвахме по тясната пътека към палатките, Гоупа ме нападна от засада със свирепо ръмжене. Уплаших се не на шега. Не можех да разбера какво го беше ядосало толкова. Най-после видях, че беше донесъл вечерята си на това място, и тъй като бях минала на няколко крачки от „лова“ му, той се почувствувал задължен да го брани.

На следния ден пристигна темзата. Измихме я основно и я паркирахме до рампата. Камионът обаче миришеше на бензин и масло и нищо не можа да убеди лъвчетата да се приближат до него. Дори Елза не искаше да влезе вътре с мен, въпреки че опитах всички трикове, които можах да измисля, с надежда, че нейният пример ще окуражи малките. Нямаше какво да се прави! Трябваше да чакам, докато лъвовете превъзмогнеха подозрението си спрямо камиона. При това досега те никога не бяха влизали в превозно средство, тъй че исках твърде много от тях.

На 8 януари около обяд чух възбуденото бърборене на бабуини откъм брега срещу „кабинета“. Това обикновено означаваше, че лъвовете са наоколо. Тръгнах към лугата с блока си. Намерих Елза и синовете й там. Бяха много сънливи и ми дадоха прекрасна възможност да ги рисувам. Бедната Елза бе нападната от ларви, но когато се опитах да ги изстискам, тя сви уши и заръмжа. Оставих я на мира.

Стъмни се, а Малката Елза все още я нямаше. Станах неспокойна, но майка й не се тревожеше ни най-малко. Помъчих се да не се безпокоя, защото имах доказателства, че на Елзиния инстинкт можеше да се разчита повече, отколкото на моя. Когато в околността се появеше неприятел, тя винаги усещаше опасността и по някакъв напълно невидим начин предаваше волята си на лъвчетата. Колкото и внимателно да следяхме за някакъв зрителен или звуков израз на тази връзка между нея и децата й, нищо не забелязахме. Елза можеше да накара малките да се заковат на място в случай на нужда. Тя усещаше къде под водата се крие крокодил или присъствието на зверове в гората, опасни за семейството й. Тя разбираше, когато пристигахме в лагера, колкото и далеч да беше в момента и колкото и дълго да бяхме отсъствували. Тя също безпогрешно определяше дали някой искрено я обича или не, и то съвсем независимо от неговото поведение към нея. Как да си обясним всичко това? Каква беше тази нейна, а и на други диви висши животни способност? Мисля, че това е силна телепатия. Може би тя е била свойствена и на нас, хората, преди да се развие способността ни да говорим.

Привърших рисуването. Върнахме се в лагера и лъвовете вечеряха. След вечеря Елза внезапно се изправи, ослуша се напрегнато към реката и се отправи нататък. Последвах я. Повървяхме малко по брега, след това тя рязко сви, пресече лугата при „кабинета“ и запълзя през храсталака към водата. Настигнах я и в угасващата светлина на деня едва можах да различа Малката Елза на отвъдния бряг. Тя страхливо пристъпваше напред-назад. Водата на това място беше доста дълбока и аз неведнъж бях виждала тук един голям крокодил. Елза измяука тихо и ласкаво и тръгна бързо нагоре по течението, без да сваля очи от Малката Елза. По отсрещния бряг малкото я последва. Когато стигна до една плитчина, Елза спря и промени тона на гласа си. Най-после дъщеря й събра кураж и преплува на нашия бряг.

Беше почти тъмно. За да не създавам нови страхове на Малката Елза, тръгнах към къщи. Когато излязох от гъсталака, с изненада намерих Джеспа и Гоупа, които очевидно чакаха завръщането на майка си и сестра си. За да не смущавам с присъствието си срещата на семейството, свърнах по един пряк път към къщи. По-късно Елза дойде в палатката и нежно се потърка о мен. Искаше да ми покаже колко щастлива се чувствуваше, че децата й са пак заедно и тревогата, която бяхме споделили, е отминала.

Преди да свърши денят обаче, ново вълнение очакваше Елза. Както се търкаше в мен, внезапно се вцепени и снишила глава, побягна в мрака. Скоро се върна, но само за да се втурне веднага пак навън. Тя направи това няколко пъти, преди да започне да вечеря с малките. Изведнъж силен рев огласи лагера. Това беше бащата на лъвчетата на не повече от двадесетина метра. Преброих звуковете „хуф“, които последваха рева. Бяха дванадесет. Семейството спря да яде и застана неподвижно, раздвоено между него и вечерята си. Изчакаха той да се отдалечи и тогава продължиха да ядат. Нощта прекараха близо до лагера, но рано на другата сутрин си отидоха и не се върнаха двадесет и четири часа. Когато дойдоха отново, дадохме им месо. Лъвчетата го замъкнаха в храстите, но не го ядоха и дойдоха при Елза и мен на солената скала.

Вече шести ден, откакто бяхме поставили камиона до рампата, но доколкото можех да съдя по следите, лъвчетата дори не се бяха приближавали до него. Качих се на платформата и повиках Елза. След известно колебание тя ме последва, но се спря напряко на входа, така че нито аз можех да изляза, нито Джеспа, който вървеше подире й, да влезе. След известно време се върна при палатките и скочи на покрива на ландроувъра. Лъвчетата започнаха да ядат, а аз отидох при майка им и започнах да играя с нея. Забелязах, че две от подутините, причинени от ларви, бяха загноясали. Исках да ги изчистя, но щом я докоснах, тя рязко се дръпна. На другия ден пак се опитах да й помогна. Тя беше дори по-чувствителна.

Винаги носех със себе си малко сулфатиацол за дезинфекция при ухапване от насекоми и на драскотини. Джордж смяташе обаче, че независимо от благотворния ефект, който такива лекарства имат върху хората, те не трябва да се дават на животни, освен ако сме убедени, че антителата на организма не са достатъчно силни да се справят сами. Поради това аз не дадох на Елза сулфатиацол. Разчитах на съпротивлението на организма й и на това, че тя щеше да изчисти раните си с близане, както винаги досега.

Лъвовете прекараха следния ден в лугата на „кухнята“. Там ги намерихме следобед с Нуру. Аз го върнах в лагера да приготви месо. Досега Елза успяваше да държи малките настрана от козите, въпреки че интересът им към тях растеше. Без нейна помощ ние не бихме се справяли. Ето например този ден тя пак прояви обичайния си такт и чувство за справедливост: лъвчетата започнаха да се хвърлят върху мен из засада. Нищо страшно, обикновена игра, но ноктите им бяха много остри. Елза се притече на помощ и след като натупа децата си, плесна леко и мен, с една дума, погрижи се изненадата на лъвчетата от моето нежелание да играя с тях да не се превърне в неприязън.

Без съмнение тя се стараеше да се поддържат добрите отношения между нас. На следващия ден следобед получих друго доказателство за това. Нуру и аз видяхме лъвовете на скалата Хуф. Щом я повиках, Елза дойде и беше много мила с мен. Да, тя наистина се стремеше да използува най-пълноценно редките моменти, в които бяхме сами. Щом Джеспа се появи, тя веднага стана въздържана. Разбирах, че не искаше да предизвиква ревността на лъвчетата. И докато в присъствието на Джеспа Елза беше внимателна, когато Гоупа и Малката Елза бяха с нас, ние не си позволявахме никакви прояви на нежност, защото те бяха по-ревниви от Джеспа.

Спуснахме се през гъстия храсталак към реката и Нуру прекара тежки минути с Джеспа: като използуваше всяко прикритие, той се хвърляше върху него и се опитваше да му вземе карабината. И ако не беше Елза, която заставаше между сина си и Нуру, Джеспа не би ни позволил да направим крачка.

Стигнахме реката и Нуру тръгна по един кратък път за къщи, за да приготви вечерята на лъвовете. Той се стараеше да се измъкне незабелязано, но Джеспа не искаше да се лиши от забавлението си и се прокрадна след него. Дори моето „Не!“ не го спря. За щастие можех да разчитам на Нуру. Надявах се, че неговият такт щеше да го избави от затрудненията. Наистина Нуру имаше неповторим подход към животните. Той винаги беше много внимателен към тях и когато бяха непослушни, си служеше с различни хитрости, за да отклони вниманието им, но никога с грубост или наказание. През многогодишното си всекидневно общуване с нашите възпитаници той никога не получи драскотина, защото истински обичаше работата си. Не би могло да се намери по-добра „бавачка“ за нашите лъвчета!

Докато Нуру си проправяше път към лагера, аз се върнах с останалите членове от семейството при реката. Джеспа ни настигна в лугата при „кабинета“. Като го гледах как въодушевено подскача, можех да си представя как се беше забавлявал с бедния Нуру. В лагера лъвчетата се нахвърлиха върху вечерята си, а Елза се покачи внимателно върху покрива на ландроувъра. По всичко личеше, че раните я боляха много, но не ми разреши да се докосна до подутините й, а още по-малко да изстискам ларвите.