Джой Адамсън
Лъвицата Елза (33)

Залавянето

Докато чакахме, прегледах пощата, която получих в Изиоло. Сред писмата намерих няколко изрезки от вестници с много тревожни заглавия: Лъвчетата на Елза може би ще трябва да бъдат застреляни. Смърт заплашва лъвчетата на Елза. Елзините лъвчета — осъдени на смърт.

Ужасих се! Според дописника в Найроби майор Гримуд бил наредил на Джордж да залови лъвчетата и да ги пренесе в резерват за диви животни. Ако не успее да ги залови, ще ги застрелят. Струваше ми се невероятно. Майор Гримуд не можеше да даде такова нареждане, без да уведоми първо нас. Бях сигурна, а после и действително се доказа, че дописникът не бил разбрал правилно думите на майора.

Разбира се, знаех, че беше достатъчно лъвчетата само да одраскат човек, за да бъдат осъдени на смърт. За щастие това досега не се беше случило, но въпрос на живот и смърт беше да ги преместим, колкото е възможно по-скоро. А вместо да действуваме, стояхме със скръстени ръце пред придошлата река.

Внезапно дъждът спря. Гледахме с Ибрахим бавното спадане на водата и тревогата ни растеше. Ако ловците, които тръгнаха пеша, закъснееха? Предложих Джулиан и Ибрахим да се качат на ландроувъра и да се опитат да стигнат, колкото може по-близо до лагера. Останалата част на пътя Ибрахим щеше да измине пеша, за да занесе на Джордж моето писмо.

Така и направиха. Когато пътят станал непроходим, Ибрахим тръгнал пеш и изгазил последните няколко километра в кал до кръста. Както предполагах, той пристигнал в лагера много по-рано от ловците. Джордж се изненадал — не очаквал посещение в такова време. Изпратил Ибрахим обратно със своя ландроувър да ни посрещне и на другия ден той вече весело ни махаше от отсрещния бряг.

Беше невъзможно да преминем реката с камиона. Оставихме шофьора да продължи, когато водата спадне, и с най-необходимото на гръб прегазихме отвъд. С доста усилия успяхме да се натъпчем в ландроувъра и скоро заподскачахме по неравния новоизсечен път.

Щом пристигнахме, Джордж ни заведе при клетките и ни демонстрира своето изобретение. Беше наистина остроумно: с освобождаването на въжето трите врати с трясък падаха едновременно също като гилотина. Оставаше само един малък отвор, за да не се притисне опашката на някое лъвче. Дори професионалист не би могъл да измисли нещо по-добро и аз се почувствувах много горда с Джордж.

Той ни разправи, че лъвчетата идвали всяка нощ, влизали в клетката и изяждали оставеното там месо. Джеспа дори прекарал цяла нощ в едната клетка. Лошото беше, че обикновено в една клетка влизаха две лъвчета, или когато трите бяха в отделни клетки, непременно някоя глава или крак стърчеше навън и „гилотината“ не можеше да се пусне в действие. Щяха ли някога и трите да влязат в отделните клетки, тъй че да можем да ги затворим?

Все пак бяхме изпълнени с надежда, че тревогите ни ще свършат скоро. Тогава неочаквано получихме писмо от управителя, в чийто окръг се намирахме. Той ни даваше ултиматум да уловим лъвчетата в определен срок. Това ни дойде като гръм от ясно небе. Управителят съжаляваше за нареждането, но политическото положение го принуждавало да ни откаже всякаква подкрепа след посочената дата.

Паднахме духом. Наистина вярвахме, че скоро ще уловим лъвчетата, но имахме сериозни пречки: кракът ми още не беше оздравял, някои от хората ни заболяха, дъждовете всеки ден можеха да започнат, оставката на Джордж — която той подаде, за да може да отдели цялото си време за лъвчетата, — още не беше приета и може би щеше да се наложи той да се върне в Изиоло, заминаването на Джулиан. Единственото ни успокоение беше в това, че през последните девет дни лъвчетата не бяха нападали бомите и идваха всяка нощ при Джордж да се хранят.

Беше 24 април. Не бях виждала лъвчетата от 27 февруари, когато Джеспа игра с мен на скалата Хуф. Искаше ми се да ги видя и отидох с Джордж. Паркирах колата си до неговата и приготвих късове месо с терамицин. Поставих късовете в клетките до закланите кози, след това се оттеглихме в ландроувърите и зачакахме.

Малко след като се стъмни, усетих, че нещо се допря до колата. Беше Джеспа. Той отиде до клетката. Появата на още една кола не го разтревожи. Изяде два къса с терамицин и се приближи до Джордж, който седеше пред колата си и държеше чинийка с рибено масло. Джеспа изблиза чинийката си и пак се върна при вечерята си. Не се изненада, като ме видя, и когато извиках тихо „куку-уу“, той наостри уши само за миг и после продължи да яде. Беше пораснал много и общо наедрял, макар че като Елза той по конструкция не беше едър. Стрелата ясно личеше под кожата на хълбока му и откритата рана течеше малко, но не беше подута и изглеждаше чиста. От време на време той сядаше и я ближеше. Доволна бях, че раната не пречеше на движенията му.

Изведнъж в храстите зад колата нещо зашумоля. Светнах с фенерчето и зърнах, Гоупа на двадесетина метра. Той се кри там четвърт час, а после при него дойде и Малката Елза. Извиках им „куку-уу“, за да ги окуража. Моето повикване пропъди Гоупа на два пъти, но накрая той не можа да устои на миризмата на месото и предпазливо се промъкна до клетките. Изяде късовете месо и изблиза две чинийки с рибено масло, преди да започне закланата коза. Малката Елза беше извънредно срамежлива. Отдавна беше минало полунощ, когато тя се осмели да се приближи. До това време късовете месо с терамицин и рибеното масло бяха изядени от братята й.

Лъвчетата изглеждаха добре. Спомних си снимките, направени от Джордж, когато ги беше намерил на река Тана. Тогава те приличаха на скелети. Да, Джордж беше свършил невероятна работа. Отличното здраве, както и възвърнатото им доверие в нас се дължаха изключително на неговото търпение и изобретателността му. Лъвчетата ядоха до 4 часа сутринта и после си тръгнаха с натежали стомаси.

На следната сутрин се наложи да изпратим Ибрахим до Изиоло с бързи писма. Времето не обещаваше нищо добро и 650-километровото пътуване по кални и хлъзгави пътища щеше да бъде много тежко. Дано не се забавеше прекалено дълго!

Вечерта лъвчетата не дойдоха. Мъчехме се да не се тревожим — след огромната вечеря предишната нощ те вероятно не бяха гладни! През нощта до лагера стигна рев на лъв. На сутринта не можахме да изследваме следата — силният дъжд я беше измил. След като се стъмни, Джеспа пристигна. Отдъхнах си! Посещението обаче беше съвсем кратко и само след час чух гласа му отдалеч. Междувременно Гоупа се беше показал, но при повикването на Джеспа побягна. След известно време и трите лъвчета дойдоха. В храсталака се чу рев на чужд лъв, но те не му обърнаха внимание. Джеспа и Малката Елза ядяха в отделни клетки. Гоупа ги посети подред, но тъй като не му беше оказано особено гостоприемство, той седна намусен на входа на третата клетка. Дали щеше да влезе? Дали щяхме най-сетне да затворим лъвчетата? Очакването опъваше нервите ми до скъсване. Към него се прибавяше и страхът, че лъвът, който бяхме чули, можеше да подмами лъвчетата да го последват. Ако те отидеха с него, нямаше да можем да ги спасим от смъртната присъда или от стрелите на туземците…

Следващата нощ ни донесе нови тревоги. При първия вик на лъва лъвчетата престанаха да ядат, ослушаха се напрегнато, оставиха вечерята си и хукнаха по посока на гласа. След известно време се върнаха и продължиха яденето си. Но каква гаранция имахме, че те щяха да се връщат винаги?

Ибрахим донесе новината, че поръчаният „Бедфорд“ няма да бъде готов преди десет дни. Още една неприятност, защото при проливни валежи — а такива сега падаха често, — пътищата официално се затваряха за движение на всякакви превозни средства.

Междувременно нашите следотърсачи докладваха, че следата на лъвчетата водеше към местата, където беше бродил дивият лъв. Ако чакахме да се оправи времето и новият „Бедфорд“ да пристигне след отварянето на пътищата, лъвчетата можеха да тръгнат с чуждия лъв и да изпаднат в беда.

Тази нощ те не дойдоха. Разбирах, че се забавляват с новия си приятел, но виждах също така как времето тече и денят на изпълнението на присъдата наближава. Добре, че от два дни не беше валяло! Официалното затваряне на пътищата зависеше от местните условия: тъй че ако дъждовете се забавеха и ако лъвчетата влезеха в клетките, поне времето нямаше да ни попречи да ги отведем от този окръг.

През деня подобрихме изобретението на Джордж, репетирахме „ролите“ си в улавянето и наострихме скалпела, с който Джордж искаше да отстрани стрелата от хълбока на Джеспа. Въпреки тези занимания часовете течаха бавно.

Едва бях приготвила късовете месо с терамицина, когато Джеспа пристигна. Той изяде две парчета, след това седна пред колите и ни заразглежда. Междувременно брат му и сестра му влязоха в отделни клетки. След малко излязоха и легнаха до Джеспа. Облени от лунната светлина, те изглеждаха прекрасни и аз копнеех да ги измъкна по-скоро от надвисналата опасност. Сякаш за да ме подиграе, в този момент чуждият лъв изрева. Лъвчетата изчезнаха като светкавици. От своята кола Джордж високо изруга. Още една от малкото останали нощи беше загубена. Огорчена, реших да си легна и помолих Джордж да ме повика за моето дежурство или преди това, ако нещо се случеше. Чувствувах се потисната, но умората надделя и съм заспала.

Събуди ме силен трясък. Вратите на клетките! После мъртва тишина, като че ли животът внезапно спря. След това започна блъскането в клетките. Джордж и аз едновременно се втурнахме и издърпахме дървените блокчета, поставени под вратите, за да не се наранят опашките на лъвчетата. Затворихме тесните отвори. Всяка възможност за бягство беше отстранена.

Най-сетне лъвчетата бяха в безопасност. Какво голямо облекчение за нас! Радост обаче не изпитвахме: мисълта, че измамихме доверието на лъвчетата, ни отвращаваше. С чувство на дълбока благодарност за всичко, което беше направил сам, със собствените си ръце, целувах Джордж, но той само тъжно се усмихна.