Джой Адамсън
Лъвицата Елза (11)

Елза си намира другар

Между 29 август и 4 септември Джордж видял за пръв път Елза и нейния лъв да се ухажват. Той пресметнал бързо: сто и осем дни бременност — това означава малките лъвчета да се родят между 15 и 21 декември. Когато се върна в Изиоло, Джордж ми разказа това, което е видял. Не можех да помисля за оставане. Трябваше да тръгна за лагера. Страхувах се, че Елза може да последва своя избраник в друг свят далеч от нас.

Когато най-сетне се добрахме до лагера, Елза беше там и ни чакаше до Голямата скала недалеч от пътя. Беше много ласкава и много гладна. Щом разпънахме палатките, нейният лъв започна да я вика и през цялата нощ снова около лагера. Без да се интересува от зова на своя партньор, тя остана при Джордж и яде с охота.

Два дни Елза остана в лагера и изяде такива огромни количества месо, че после я мързеше да се движи. Едва следобед тръгна с Джордж на риболов.

През третата нощ също яде много и ние дори се изплашихме, но на сутринта, независимо от подутия си корем тя побърза с нас до храсталака и първа издебна два чакала, а после ято токачки. Всеки път, щом ги приближеше, те хвръкваха, а тя сядаше и ближеше лапите си. Вървях отпред, но спрях замряла пред един язовец; това животно, познато още като меден язовец, се среща твърде рядко. Беше с гръб към мен, погълнат в търсене на ларви в изгнилата дървесина на едно паднало дърво, и съвсем не забеляза приближаването на Елза. Тя обаче го видя веднага и се промъкна предпазливо, докато най-сетне се хвърли върху него. Едва когато техните глави се сблъскаха, язовецът разбра положението, в което се намира; тогава със съскане и дращене той я атакува толкова смело и, така жестоко, че Елза се отказа от двубоя. Като използува предимствата, които предлага земята, язовецът се отдръпна от борбата и по този начин избяга невредим. Елза се върна победена и твърде смутена. Явно на сит корем тя можеше да ловува само за спорт, а що за забавление е игра с озлобен противник?

На път за къщи Елза беше в чудесно настроение и няколко пъти ме повали на пясъка. В същото време чувах рева на слонове, които бяха по-близо, отколкото бих желала.

Тази нощ тя спа пред моята палатка, но точно преди зори нейният лъв започна да я вика и тя се упъти към него. Гласовете им се различаваха лесно. Елза имаше много нисък гърлен глас. След първоначалното изръмжаване тя издаваше само два-три отривисти звука, докато гласът на нейния лъв не беше така басов и след всяко изреваване винаги следваха поне десет-дванадесет ръмжанета.

В лагера се върнахме на 10 октомври. Един час след нашето пристигане Елза доплува до брега, за да ни поздрави. Но вместо възторжено, както обикновено ни приемаше, тя дойде бавно до мен. Не изглеждаше гладна и беше изключително внимателна и кротка. Като я галех, забелязах, че кожата й е станала съвсем мека, а козината — необикновено лъскава. Видях също, че пет от зърната на гърдите й бяха много големи. Нямаше съмнение — тя беше бременна. Трябваше да е заченала преди месец.

Смята се, че бременна лъвица при затруднение в ловуването поради състоянието си винаги е подпомагана от една-две други лъвици, които са като „лели“. Предполага се също, че те помагат при отглеждането на новородените лъвчета, защото „съпругът“ не е от практически голяма полза при такива случаи и често не се допуска близо до малките за няколко седмици.

Тъй като Елза нямаше „лели“, наше задължение беше да ги заместим. Джордж и аз обмислихме планове за храненето й, за да се избегне какъвто и да е риск да се нарани през бременността си. Аз трябваше да оставам възможно най-дълго в лагера, а в най-близкия надзирателски пост, отдалечен на около четиридесет километра, можехме да оставим стадо кози, от които на интервали да вземаме по няколко на моя камион. Нуру щеше да остане да ми помага за Елза, а Македе щеше да ни охранява с пушката. Ибрахим би могъл да кара колата, а аз щях да задържа едно момче, Тото^[1], като личен прислужник. Джордж щеше да ни посещава толкова често, колкото позволяваше работата му.

Като че ли разбрала нашия разговор, Елза скочи на походното ми легло веднага щом го приготвих. Погледът й говореше, че това е единственото удобно място при нейното положение. Оттогава тя си го присвои. Когато на другата сутрин го свалих в „кабинета“, понеже не се чувствувах добре, тя дойде да го сподели с мен. Беше ми твърде неудобно, затова го наведох и я изтърколих. Това унижение я накара да се оттегли засегната към крайречните тръстики. Късно следобед, когато стана време за нашата разходка, аз я повиках. Тя ме погледна вторачено, напредна решително до леглото ми, стъпи на него, приклекна, повдигна опашката си и направи нещо, което никога преди това не беше правила на толкова неподходящо място. След това със самодоволно изражение скочи долу и пое челното място на нашата разходка. Очевидно, след като се беше реванширала, всичко между нас беше пак наред.

Наблюдавах, че нейните движения бяха съвсем бавни и дори шумът на лъвовете наблизо я накара само да навири ушите си. Тази нощ тя остана в палатката на Джордж, незаинтересувана от зова на един лъв, който, изглежда, беше близо до лагера.

Когато Елза започна да проявява интерес към следите на лъва, ние я оставихме и се върнахме вкъщи. Тази нощ тя не си дойде. Изненадахме се, като чухме ръмжене на лъв съвсем близо до лагера. (Действително на сутринта неговите следи доказаха, че е бил на около десет метра от нашата палатка.) През деня Елза пак отсъствуваше. За да предразположи лъвовете към нея, Джордж застреля една антилопа като дар за сбогом. Върнахме се в Изиоло и там прекарахме четиринадесет дни. След това реших да отида да видя как е Елза. Когато стигнахме в лагера, беше тъмно, но тя се появи след няколко минути. Беше извънредно отслабнала и много гладна, с дълбоки рани и ухапвания, а по врата си имаше и следи от лапи на лъв.

Докато пъшкаше над месото, което бяхме донесли, и аз промивах и намазвах раните й, тя отговаряше, като ме лижеше и търкаше главата си в мен. През нощта чухме да дърпа месото към реката, после пляскането й през нея с трупа, а по-късно и завръщането й. Скоро след това някакви бабуини нададоха тревога, а през реката им отговори лъв. От нашата страна Елза отвръщаше с тихи стенания. Рано сутринта тя се опита насила да си проправи път през малката вратичка на трънената ограда около моята палатка. Елза успя да провре главата си наполовина, но тогава се заклещи. При опита си да се освободи, тя откърти вратата и влезе с нея около врата си като яка. Освободих я веднага, но тя изглеждаше неспокойна и като че ли търсеше закрила, защото засмука палеца ми. Въпреки че беше гладна, не направи опит да прикрие или да пази месото, както правеше обикновено. Само се ослушваше внимателно в шума, който идваше от посоката на трупа. Бяхме озадачени от това странно поведение и Джордж отиде да провери какво се е случило с месото. Откри, че Елза го беше отнесла през реката, но дирите, които намери доста далеч, подсказваха, че друга лъвица е дърпала трупа на около четиристотин метра, изяла е част от него и след това е отнесла остатъците към някакви близки скали. Като предположил, че тази лъвица има малки, прикрити в скалите, Джордж не продължил своето търсене. Той забелязал обаче, че освен следите на странната лъвица има стъпки и на лъв и че те в никакъв случай не са стъпките на Елзиния другар. Всички данни доказаха, че този лъв не е докосвал месото, но е придружавал лъвицата за известно време и е оставил трупа на нея. Означава ли това, че лъвовете, въпреки че не са от полза за лъвица с малки, наистина правят жертви за своята другарка, която отглежда малките и кърми и поради, това е затруднена да ловува? Дали Елза, макар и гладна, страдаща все още от незаздравелите си рани и самата в нужда от лели поради бременността си, е отишла да помага на една майка — лъвица. Можехме само да правим догадки.

Елза беше доста наедряла и всякакъв вид упражнения представляваха усилие за нея. Когато идваше с мен в „кабинета“, често лягаше на масата. Чудех се защо. Масата наистина беше гладка, но много по-твърда от леглото ми и от пясъка долу.

Следващите дни Елза подели между другаря си и мен. През последната нощ унищожи една коза в лагера и после с твърде издут корем отиде при своя лъв, който я викаше от много часове. Нейното отсъствие ни даде отлична възможност да отпътуваме за Изиоло.

През втората седмица на ноември се върнахме в лагера. Когато приближихме леговището на Елза, намерихме следи от много овце и кози, а самият лагер — украсен от следи на копита. Изтръпнах при мисълта какво би могло да й се случи, ако е убила една от козите, които са пасли така предизвикателно на мястото, което тя смяташе за свое собствено владение. По-късно нашите страхове се засилиха, когато близо до реката намерихме тялото на крокодил, убит съвсем наскоро.

Джордж изпрати патрул от ловни надзиратели, за да се справят с бракониерите, а той и аз излязохме да търсим Елза. Няколко часа вървяхме из шубраците, викахме я и стреляхме във въздуха на интервали, но отговор нямаше. След като се стъмни, един лъв започна да се обажда откъм Голямата скала, но напразно се ослушвахме да чуем гласа на Елза.

Трябваше да избягаме от страшни гръмотевици, ето защо, като стана тъмно, единственото нещо, с което можехме да й подскажем, че бяхме там, беше да включим сирената за въздушна тревога. В миналото тя често я водеше до лагера. На сирената отговори лъвът. Ние я пущахме отново и отново отговаряше той. Този необикновен разговор беше нарушен от пристигането на Елза. Тя ни слиса напълно; тъй като тялото й беше мокро, разбрахме, че е преплувала реката и е дошла от посока, противоположна на тази, от която се обаждаше лъвът. Изглеждаше напълно добре и не беше гладна. Напусна лагера призори, но се върна към 5 часа, когато се готвехме за разходка. Изкачихме Голямата скала, седнахме там и наблюдавахме слънцето, което като огнено кълбо залязваше зад виолетовите хълмове.

Отначало Елза се сливаше с топлия червеникав цвят на скалите, като че беше част от тях, а след това се открои като силует на избледняващото небе, в което се издигаше пълният диск на луната. Като че ли бяхме на един гигантски кораб, пуснал котва в лилавосиньо море от храсталаци, от които се показваха няколко острова от гранит. Това беше величествена гледка, така спокойна и безкрайна, че аз се чувствувах на „вълшебен кораб“, носещ се плавно от действителността към свят, където стойностите, създадени от човека, изчезват. Инстинктивно протегнах, ръка към Елза, която седеше близо до мен. Тя принадлежеше на този свят и само чрез нея на нас ни беше позволено да хвърлим поглед към един рай, който бяхме загубили. Представих си как в бъдещето Елза ще играе с щастливите си малки лъвчета по тази скала, лъвчета, чиито баща е див лъв и който точно в този момент може би чака някъде наблизо. Тя се търколи по гръб и се притисна по-близо до мен. Внимателно поставих ръката си под ребрата и, за да почувствувам дали има някакъв живот в нея, но тя я блъсна, като ме накара да разбера, че съм нетактична. Действително зърната на гърдите й бяха доста големи.

Трябваше скоро да се върнем в лагера под защитата на нашата трънена ограда, на лампите и пушките, с които се бяхме въоръжили срещу тези тъмни часове, в които започва истинският живот на Елза. Това беше моментът, в който се разделихме. Всеки отиде в своя собствен свят.

Когато се върнахме, намерихме много борани — бракониери в лагера, които бяха обградени от ловните надзиратели. Като старши инспектор, една от главните задачи на Джордж беше да ликвидира бракониерството, защото то застрашава оцеляването на дивия живот в резерватите.

През тази нощ и на следващия ден Елза не се завърна. Това ни разтревожи, защото бихме желали да я имаме под око, докато толкова много племена и стадата им бяха около нас. След обяд отидохме да я потърсим. Като стигнахме до скалата, извиках, за да я предупредя за нашето приближаване, но не получих отговор. Едва когато се покатерихме на седловината, на която седяхме предишната вечер, внезапно чухме тревожно ръмжене, последвано от шум и чупене на дърва вътре в една голяма пукнатина под нас. Втурнахме се до горната част на най-близката скала. Тогава чухме Елзиния глас много близо и видяхме нейният лъв да се провира бързо през храсталака. Елза погледна нагоре, нерешително постоя и тихо се втурна подир своя другар. И двамата изчезнаха в посока, в която знаехме, че има борани със своите стада. Почакахме, докато се стъмни, и тогава повикахме Елза. За наша изненада тя дойде, като излезе от храстите, върна се в лагера с нас, прекара нощта там и си замина едва на сутринта.

Джордж отиде в Изиоло със задържаните бракониери, но остави някои ловни надзиратели в лагера.

Гъсталакът беше пълен с овце и кози, които се бяха отделили от стадата, и няколко новородени агънца жално блееха. С помощта на надзирателите аз ги намерих и ги върнах на майките им.

Вечерта се осветяваше от светкавици, сигурен белег, че дъждовете ще започнат скоро. Никога не съм посрещала първия дъждовен порой с такова чувство на облекчение. Защото този пороен дъжд означаваше, че бораните ще се върнат на своите пасища и изкушението и опасността ще бъдат премахнати от пътя на Елза. За щастие тя не харесваше групата на ловните надзиратели, които живееха сега заедно с нас на лагера, и затова прекара тези последни опасни дни на отвъдния бряг на реката, където нямаше нито борани, нито стада.

Сега изсъхналата земя всеки ден се напояваше от дъждове. Този, който не е наблюдавал как се мени природата тук с почването на дъждовете, не може да си го представи. Няколко дни преди това ние бяхме заградени от сиви, сухи, зачервени като кожа на печено прасенце храсталаци, в които само дълги бели бодли създаваха разнообразие на цветовете. Сега навсякъде имаше тропическа растителност с безчетно много разнобагрени цветя и въздухът беше напоен от техния аромат.

Когато се върна, Джордж донесе една зебра за Елза. Това беше специално угощение. Веднага щом чу звука на колата, тя се появи, зърна месото и се помъчи да издърпа трупа от ландроувъра. След това, като откри, че е твърде тежък за нея, отиде там, където бяха момчетата, и мятайки главата си към зебрата, подсказа, че има нужда от помощта им. Те изтеглиха тежкото животно по-наблизо сред голям смях и след това почакаха Елза да започне да се храни.

За наше учудване, въпреки че зебрата беше нейното любимо месо, тя не яде, а стоя до реката, като ревеше силно. Предположихме, че канеше другаря си да се присъедини към угощението. Това трябва да са добри лъвски маниери, защото при лъвовете, изглежда, че е така. Макар че женските вършат по-голямата част от убиването, те задоволяват своя глад едва след като лъвът се е наситил.

На следващата сутрин, 22 ноември, Елза преплува през придошлата река, дойде до зебрата и изръмжа неколкократно по посока на скалистата зона, която е от нашата страна на реката. Видях, че има дълбока рана на една от предните си лапи, но отказа да я промия след като яде много, се отдалечи към скалата.

Тази нощ валя осем часа и реката се превърна в порой, опасен дори за добър плувец като Елза. Бях доволна, като я видях на сутринта да се връща от Голямата скала. Коляното й беше много подуто и едва сега позволи да се погрижа за разрязаната й лапа.

Забелязах, че се затруднява при ходенето по нужда, и когато проверих изпражненията й, се изненадах, като видях цял навит къс от кожа на зебра. Като го развих, беше голям колкото супена чиния. Козината беше смляна, но кожата беше един сантиметър дебела. Изумих се от способността на дивите животни да се освобождават от такива предмети, без да страдат от каквито и да е вътрешни увреждания.

Няколко дни Елза разделяше времето си между нас и нейния лъв.

Когато Джордж се върна от обиколка, донесе на Елза една коза. Обикновено тя замъкваше своята „жертва“ в неговата палатка, вероятно, за да избегне грижата да я пази, но този път я остави да стои зад колата на място, което не можеше да се вижда от палатката. През нощта нейният другар дойде и си похапна добре. Може би тя е разчитала точно на това.

Следващата вечер взехме предпазни мерки да поставим част от месото на известно разстояние от лагера, защото не искахме да поощряваме лъва да идва твърде близо до нас. Скоро след като се стъмни, го чухме да дърпа месото по-далеч, а на сутринта Елза отиде при него.

Намерихме се пред първата дилема. Искахме да помогнем на Елза, която се затрудняваше от бременността си, като я снабдяваме редовно с храна, а не искахме да се месим в отношенията със съпруга й с нашето непрекъснато присъствие в лагера. Той имаше пълно право да се възмущава от това, но дали фактически беше против нас? Общо взето, мислехме, че не е. Не бъркахме, защото през следващите шест месеца, въпреки че не го виждахме, често чувахме познатия му глас и разпознавахме неговите следи, които доказваха, че той си остана постоянният другар на Елза. Въпреки че все пак се държеше настрана от нас, той ставаше все по-дързък, но като че ли беше установено някакво необикновено примирие между нас. Знаеше нашите порядки така добре, както ние бяхме научили неговите навици. Той делеше компанията на Елза с нас и ние мислехме, че в замяна би могъл да очаква съвсем справедливо от време на време храна като компенсация. Неговото отношение успокояваше угризенията на съвестта ни и ние продължавахме да стоим в лагера.

Един следобед, като вървяхме с Елза през гъсталака, попаднахме на огромен валчест камък с пукнатина в него. Тя подуши предпазливо, направи гримаса и като че ли не искаше да го приближи. След това чухме съскаме и очаквайки да се появи змия, Джордж приготви пушката си, но това, което се показа от пукнатината, беше широката глава на голям тропически гущер, който скоро се изхлузи на открито. Имаше грамадни размери — около един и половина метра дължина и приблизително тридесет сантиметра широчина — и се беше надул, за да ни сплаши. Протегна врата си, раздвижи бързо дългия си вилицообразен език и шибна с опашката си така яростно, че Елза реши за благоразумно да отстъпи. Като стоях на безопасно разстояние, аз се възхищавах от куража му. Въпреки че нямаше друг начин за защита, освен страшната си външност и удрящата опашка, която използуваше както крокодилът, той предпочете да излезе и да се срещне лице с лице с опасността, отколкото да се намери като в капан в пукнатината.

Няколко дни виждахме Елза рядко, но тъй като често чувахме рева на нейния лъв и многократно виждахме следите му, не се тревожехме.

За нещастие Джордж трябваше да замине на следващия ден, но аз останах и Елза прекара три дни в лагера с мен, независимо от непрекъснатите покани на нейния съпруг.

Една вечер тя погледна към реката, подуши и след това се втурна в шубраците. Последва страшен вой на бабуини, който беше усмирен от рева й. Скоро отговори и нейният лъв — сигурно беше само на около петдесет метра. Гласът му като че ли разтърсваше земята и се увеличаваше по сила. От другата страна му отговаряше Елза. Седях между тях и се страхувах — какво ли ще стане, ако влюбената двойка реши да влезе в моята палатка, а нямах храна, която да им предложа. Все пак от време на време като че ли ревяха и грубо. Ръмженето им скоро замря и от храсталака не идваше друг звук, освен жуженето на насекоми. За щастие на следващата вечер Джордж се върна с една коза за Елза.